През този ден лицето на владетеля на източните земи беше озарено от една особена неизпитана дотогава радост. Не само той, но и всички от неговия обширен палат изпитваха това без да щат. Причината беше, че нов член се вписа в царското семейство на владетеля - един син му се роди. Всеки поглед, който се докосваше до образа на това дете, оставаше възхитен А бащата обикна така своя син, че имаше желание всеки миг да бъде при него.
Раснеше младежът под нежните грижи на всички, които го заобикаляха. Но ето, че дойде времето, когато по указанията на белобрадите мъдри съветници, трябваше любимият младеж да изучи школата на мъдростта, както я наричаха.
Тя беше далеч там, всред дивите пущинаци, където даже и поглед не можеше да проникне.
...Поверен в ръцете на най-мъдрия измежду всички, младият принц със своя високоблагороден учител с бавни стъпки се отдалечаваха, като оставиха зад себе си столицата със своя шумен, прозаичен живот и просълзените очи на всички, които знаяха за това. Царят едва понасяше раздялата, но той беше решил своя син пръв в мъдростта да направи.
Така минаваха години, оскъдни вети се носеха на царя, но той знаеше, че така трябва да бъде и не изискваше повече.
Младежът беше поставен на режим спартански. Той не само, че не се противеше, но с радост изпълняваше онова, що неговият Учител му предлагаше, защото жаждата за знание беше завладяла цялата му същност. Могъщият образ пред него, който беше плод на един високо разумен живот, възбуди в него спомена, как борците при бащиния му двор вдигаха големи тежести, блъскаха с ръце увиснали чували напълнени със слама, като ставаха всеки ден, все по-силни. Просветна в него закона, че съпротивлението създава силата. А това беше вярно за всички светове. Това определи вече завинаги неговия път.
Минаха времена, резултати от неговите усилия озариха неговата същина и тръпки от щастие полазиха по неговото лице. Всеки ден растеше той в своя характер и онази висока, благородна интелигентност беше преобразила и продължаваше да преобразява неговия образ. Чело, вежди, очи, нос, брада трептяха в чудна хармония.
Една сутрин, когато бяха излезли на високия връх да се пропият от царствената тишина на планината, Учителят му каза: „Днес ние ще се върнем при вашите." Това не учуди младежа, понеже резките промени бяха нещо обикновено тук.
Бавно през целия ден се спущаха по стръмните склонове на планината и когато слънцето изпращаше последния си лъч, те видяха отново големия град, стигнаха неговите порти, но беше вече съвсем тъмно. Тя бе затворена, чу се леко чукане, но никакъв отговор. Според обичая, след залез, вратата не се отваряше. Така останаха двамата да прекарат нощта под високите стени. Минаха минути, а може би и час, в приятно мълчание. „В този голям град не ме очаква нищо друго, освен това, да бъда цар" - прекъсна младежът пръв мълчанието. „Никой път не сме говорили по това, аз не см ви запитвал, но кажете ми, да стана ли цар, или не?" Така запита младежът онзи, който му бе ръководна звезда в пътя. Когато произнесе последната дума, сърцето му се сви от мъка, защото, наистина, той желаеше да се прояви, да реализира своите планове, за едно всемирно благоденствие на всичко живо. Той обичаше хората като свои братя, искаше да им помогне, защото схващаше тяхното угнетено състояние. А най-прекият път, както той разбираше, беше трона. Ясно и реално, като на длан, виждаше той чрез своето въображение онзи ред, порядък и щастлив живот, плод на неговите мъдри закони. Потопен в този захлас, продължаваха да се редят образи един след друг, все от тази епоха. Когато образите захванаха да се повтарят, той слезе от този мир. Погледна своя Гуру, образът на когото беше особено измъчен, очите му бяха влажни и неизпитана мъка се струеше от тях. Никога той до тогава не беше виждал такава рязка промяна в този могъщ образ.
Това произведе силно сътресение в съзнанието на ученика и тласна неговия ум в друга посока. Той видя себе си на една височина, а под нозете си големия град, който сега беше особено преизпълнен от хора, движещи се като мътни маси вода по широките улици без никаква цел, като се озверяваха, лъжеха се един друг, потискаха се слабите и всичко това приличаше на зверилница. Той изживя това мизерно състояние и сви се сърцето му от страшна мъка, защото обичаше хората. Реши и слезе при тях да ги избави, като търпеливо, на всички поотделно посочваше пътя км един по-красив живот, на взаимно уважение, на взаимна услуга. Така ги учеше той години, векове, хилядолетия и всички станаха добри - интелигентност се отпечата на техните лица, бяха щастливи и доволни от новия си живот. Но слаб бе този образ, той идеше някъде отдалеч. Скоро първият мир със своите ярки образи отново завладяха неговата същина. „Да, така ще бъде много по-бързо, още сега, а иначе!... О, векове, хилядолетия даже. И когато се сепна и отвори очи, да чуе отговора, той видя, че беше сам. Изпърво не вярваше на очите си, но ярко светещата луна му даде възможност да провери това. Неизпитана мъка почувствува той при тази загуба на най-обичния си и като не знаеше изкуството да се владее, той би заплатил с останалата част от живота си. Но къде отиде той? Цялата нощ се луташе младежът да отгатне това. Докато уморен от дългия път през деня и безсънието на нощта падна пред западните врата на града, тъкмо когато звездите бързаха да се скрият от пламтящата зора на изтока. Малко след това, когато първите слънчеви лъчи бяха емулсирали пространството, чу се висока прозявка, многократно изкашлюване, някакво щракане, адско скърцане и двете крила на портата широко се отвориха. Очерта се едрата, почерняла от слънцето, фигура на вратаря. Погледът му се спря пред десния стълб на портала, където небрежно се бе простряла фигурата на младежа. Не един път вратарят имаше толкова случки, затова туй никак не го учуди и както по обикновеному, той се запъти да прекъсне блаженото състояние на скитника с присъща нему грубост. Тъкмо когато беше дигнал крак, погледът му внезапно попадна върху лицето на спящия, което беше така мило, че разтърси от основа закоравялото и прашясало сърце на грубиянина. Странни чувства на уважение, на състрадание нейде дълбоко извиха своя глас. Този същият слаб глас прегъна коравото коляно на война, който нищо друго не бе виждал, освен камшик и суровост. Нежност обхвана неговата ръка и тя за пръв път леко полази по бузата.
Събуди се младежът, бързо се справи със странното си положение и след като учтиво поздрави вратаря, с отмерени леки стъпки се запъти към вътрешността на големия град.
Видът и промивните в града от неговото отсъствие не му правеха впечатление. Той беше зает с нещо друго, с нещо съвсем далечно от обикновеното, искаше да си даде равносметка на всичко преживяно в последните моменти. Така той незабелязано се изправи пред двореца на своя татко.
Тази сутрин царят се беше събудил особено рано. Той обичаше да става рано, когато утрото обещаваше да бъде хубаво. Едно доволство се четеше на неговото лице. Случайно погледна през прозореца, който водеше км главната порта и видя странника, който разговаряше с началника на войниците, които пазеха входа. Особеното му лице, държанието, всичко му се видя познато. Той удари звънеца и заповяда на влезлия роб да повикат стоящия на вратата младеж. Една радост озари лицето му от това си решение. И когато принцът влезе, царят за миг изгуби всяка власт над себе си, като че животът в него се бе прекъснал. След като направи колосални усилия, успя да изтръгне от себе си един неземен вик на радост.
Минаха дни, месеци, години от този момент, през което време младежът усърдно се готвеше да бъде заместник на своя татко.
Но и всеки ден прекарваше щастливи моменти в спомени за онзи, който му беше дал най-ценното в света: „Интелигентност на характера".
Замина си царят и остави тежката корона на своя достоен син. Младият принц с чувство на една дълбока отговорност за съдбата на народа, намиращ се под неговия скиптър, прие короната с вяра за едно светло бъдеще. И, наистина, той стана цар.
Дълбокият му проницателен поглед обхващаше цялата страна и долавяше нуждите на своя народ. Създаде закони, образец на мъдрост, лъхащи свежест свобода и милост. Но чувството за справедливост не беше озарило още човешката същина, всеки схващаше себе си като някакъв център, спрямо когото всички са задължени - те не разбираха доброто. Затова, всеки ден виждаме, младият цар, да се откъртва по една клонка от образа на неговия идеал, а тези клонки бяха живи и с остри болки отбелязваха своята смърт, а смъртта на частите носеше смъртта на цялото. Така стана необходимо да признае своята невъзможност. Дълбоки бръчки изрязаха челото му и той се потопи в царството на мисълта и възпоменанията. Спомни си и за двата образа под високите стени на големия град и сълзи за първи път се порониха от неговите царствени очи. Светлата фигура на любимия му Учител отново се изправи пред него, за първи път след онзи момент под високите стени на града - прегърна го и каза: „Дете, ти разбра - Великите неща във вековете се създават.
Сутринта и през целия ден царят не се видя. Безпокояха се дворцовите хора, но никой не посмя да похлопа, пазачите твърдяха, че той не е излизал. Дойде вечерта, нощта, ново утро, а вратата не се отваряше и стаята все тиха беше. Реши се да се похлопа. Многократно сториха това, но никакъв отговор. Натиснаха бравата и вратата леко се отвори, тя не беше заключена, тишина цареше и никъде образът на любимия владетел не изпълни пространството, той не бе тук. Всред масата едно бяло листче обърна внимание на влезлите. Жадно го грабнаха и прочетоха: „Приятелю, приеми короната и аз ще ти бъда благодарен".
Години след това мълва се носеше за един нов пророк, че сне мир и радост.
