Благоуханието в цветната пъпка извика: „0, горко ми! Дните отминават, щастливите дни на пролетта, а аз съм като затворник в листата на цветеца"!
„Не се плаши, не се отчайвай малко, боязливо същество!
Твоите окови ще се строшат, пъпката ще разцъфне и когато ти ще умираш в обилието на живота, все още пролетта ще бъде жива."
Благоуханието въздъхна в неразтворения цвят и извика:
„О, горко ми! Часовете отлитат, а аз не зная още къде отивам, какво търся!"
,,Не се отчайвай, малко плахо същество. Пролетният зефир дочу твоята болка; денят няма да се свърши, преди ти да изпълниш своето съществуване".
Пълна е бъднината за него и благоуханието извика в отчаяние: ,,0, горко ми! Поради чия вина животът ми е тъй безсмислен? Кой може да ми каже, какво съм аз най-сетне?"
,,Не се отчайвай, малко, боязливо същество. Близка е бляскавата зора, когато ще узнаеш цялата и ще прелееш своя малък живот в общия живот."
ІІІ
Тя е още дете, Господарю мой.
Тя тича около Твоя палат и иска да играе с тебе като с играчка.
Тя не обръща внимание, когато косата ù се разпилява и небрежно дрехата ù се влече в праха.
Тя заспива, когато Ти ù говориш и цветето, което ù даваш сутрин се изплъзва из ръцете ù и пада в праха.
Но когато завилнее бурята и мрак покрие небето, тя е бедна; куклите ù лежат разтрошени на земята и тя вика в отчаяние към Тебе. Тя се страхува, защото мисли, че не умее да те слуша.
Но ти с усмивка я чакаш да свърши играта си.
Ти я познаваш.
Детето, което стои в праха, е Твоя избрана невеста. То ще престане да играе, а играта му ще стане любов.
IV
Плувецът броди по обширното море в нощта.
Мачтата е напрегната, поради издутите от буйния вятър платна.
Небето, ухапано от зъба на нощта, пада отровно с черен ужас над морето.
Вълните мятат главите си в непрогледния мрак, а Плувецът броди буден по безкрайната шир.
Аз не зная, защо прорязва той нощта с внезапния блясък на платната си, не зная към кой бряг е запътен, но той жадува да достигне мълчаливия двор, където блещука тихо светилника на тази, що седи в праха и чака.
Кое прави неговата лодка тъй неустрашима? Защо тя не се бои от бурите и тъмнината? Дали тя е пълна със скъпоценни камъни и перли?
О, не! Плувецът не носи съкровища със себе си, а само една бяла роза в ръката си и една песен на устните си. Те са за тази, която чака самотна в нощта със своя горящ светилник.
Тя живее в една малка къщичка край пътя.
Разпуснатата ù коса се разпилява от вятъра и крие очите ù.
Бурята пищи в пукнатините на вратата и едва блещукащия пламък на светилника хвърля трептящи сенки по стените.
В свистенето на вятъра тя го чува, че Той я зове, че изговаря нейното име, името, което никога не е знаел.
Дълго вече броди Плувецът.
И много ще се мине, докато денят се разпукне и Той ще похлопа на вратите ù.
