Ония, които ни описват събора в Костанца, който осъди Ян Хус на изгаряне, ни казват, че външният му изглед бил повече от блестящ. Трима патриарси, 29 кардинала, 33 архиепископи, 150-ина епископа, сума абати и приори, 300 магистрати и доктори по богословие, множество принцове и велможи, а най-после и сам императора образували бляскавия състав на събора. Града пък гъмжал от търговци, добитъци, слуги, секретари, войници, скитници-музиканти. Дошли и около 600 бръснари и 700 официални куртизанки. Импозантна обстановка, всред която се състоял „светия и непогрешим събор в Костанца!"
Та на този именно „свят и непогрешим" събор, между другите въпроси, които прелатите задали на Хус, бил и следният:
– Как дръзна да апелираш към Христа против папата?
– Защото няма по-справедлив съдия от него, отвърнал Хус.
„Сетите отци" на костанцкия събор избухнали в смях.
И наистина, наивен човек ще да е бил Хус. Да дръзнеш да се обявиш против папата, чиято власт се крепи на щикове, клади, инквизиции, и да апелираш към Христа, това ще се е видяло съвсем наивно на благочестивите прелати. Да се облягаш на един институт, чиято власт се крепи на нещо осезаемо (и „светите отци" са знаели добре това „осезаемо") - има смисъл, но на Христа...
Самосъзнателният човек - за да останем все още в границите на човешкото - не се води ни от писани закони, ни от преходни нравствени норми, изковани от човеци. Когато той върши нещо - върши го съзнателно и свободно, все едно дали е сам със себе си или пред людски очи. Защото през неговата пробудена съвест гледа окото на Космичното Съзнание, на Цялото, в което той е един малък, но съзнателен център. В него звучи органически живата реч на вътрешния закон, който придава основния ритъм на неговия живот и пред който всички писани закони са само сенки.
Него не го плаши ни юридическа отговорност, ни обществено мнение, когато дойде до изявяване на великия вътрешен закон. Не му трябват и външни стимули, за да изпълни един поет дълг. Не му трябва погледа и на никой началник, защото в неговото съзнание грее вечно живото Око, което е много по-страшно, чисто човешки казано, от хиляди хорски очи.
И тогава е ясна и историческата картина, която дадохме в начало: Хус, това е човекът, в когото е проговорил живият, вътрешен закон, закона на Любовта, човекът в когото се е пробудил живия Христос. Прелати, велможи, църковен събор, който в случая представя една транспозиция на фарисейския и книжнически синедрион, представя стария строй който се крепи на външен закон, на насилие. Това са представители на егоистичното съзнание, в което все още център остава животинското.
,,Папата", „църквата" - това са все символи на външния, механичен, Мойсеевски закон на слеповерието, на религиозното робство, под което все още пъшка човекът. Това е външният авторитет, който е узурпирал правата на вътрешния Христос - това е новото съзнание, в което човечеството навлиза, новата култура, в която ще бликнат изворите на Вечния Живот.
И човечеството и днес пак е изправено пред страшния въпрос: да разпъне ли или приеме Христа, да изгори ли или приеме Хус - едно живо пламъче от Големия Пламък - Христос.
Но види се, че днес в света има повече светлина. И ако тя грее в човешкото съзнание то е, защото души като Хус, поели свещения път на жертвата, се преляха като живи струи в Душата на Човечеството, за да го изведат от временния живот във Вечния.