Това, че Ти си, е несъмнено за окото, което иска да Те види. Ти пребъдваш еднакво в цялата вечност и когато вярваме в Тебе, и когато неверието царува в душите.
Твоят мир и твоето величие еднакви са и в часа на разярената битка и в най-тихия час на труда в полето...
Слънцето ме стопля приятно, леко. От нийде глас се не дочува. Потънал, погледът се губи в бездънното море на лазура. Час на мир. В него искам да доловя трепет от великия Ти Размисъл.
Невидима ръка облича и съблича природата в разноцветни дрехи. Невидима ръка изпъстря цъфналите чашки, невидима ръка откъсва на есен листата от дървото, невидима ръка работи в душата ми, облича ме в доспехи нови, в нова броня. Същата ръка запасва ме с меч, звъна на когото чувах в сънищата на нощите, същата разпалва замъжденото кандило с кротък плам.
Тишина! Да бихме знаели ние колко чудни гласове долавя ухото ни в тебе, не бихме нарушавали със земни гласове, твоето тържество. В теб няма покоя на мъртъвците, но трепета на размисъл!
....Това, че Ти си е несъмнено за окото, което иска да те види...
В нея невидима ръка ни облича в доспехи за прииждащото тържество на Любовта...
ІІ
СПОМЕН
Аз пазя моя спомен за тебе не при множеството изоставени спомени на моите дни. Не ще оставя да падне праха на забравата върху блясъка на тия часове. Те са като бисерни зърна, които не ще примеся във вехтата съкровищница, където стоят изоставените накити на миналото време.
Не, вечно бляскави ще бъдат тия перли и ще греят в нощите ми както греят звездите по небето. Нямам нищо, което да ми спомня зарад теб. Не взех нито зърно от твоите накити. Но затова направих цяла низа от малките, вълшебни мигове на нявгашното време – те са моето богатство днес.
Помниш ли лазурната усмивка на небето и възторжената песен на чучулигата, която потъваше в океана на небесния лазур! Тогава беше ранна пролет, пременена в бяло, като млада царица.
Споменът за тия дни донася ли ти малко радост в ръмливите и мокри дни на есента.
Помниш ли гората с вековното мълчание, където стволовете на грамадните елхи стояха като неподвижни великани, забравени в размисъл? Помниш ли полята, кичестите долини, през които се отива към морето!
Морето помниш ли, размятало вълни с бесен рев. В твоя сън ти стряскаш ли се от воя на страшна буря, или пък литваш с плавния летеж на чайките към златната страна, що се недри далече зад бялата преграда на облаците в хоризонта.
Аз пазя тоя спомен в душата си...
Изгрява и захожда слънцето, поело своя път от първия ден на живота. Лети времето като отнася измамата в своята измама. Земята се превръща отново в земя, прибира в себе си това, що има земна тленност, а духът, поел по стъпките на вечността, отива към това, що няма нивга край.
Изгрява слънцето и пак захожда. Настава вечер. Лежи строшено ралото, което браздеше черните пазви на земята. Чукът, що правеше червеното желязо да тръпне, не кънти връх наковалнята, а колесницата, с която като вихър летеше човекът – разпрегната стои в покой и по бляскавата шина се вижда ръждата на забрава.
Какво остана от житейският изминат път? Безсмислен ли бе той?
Не, за орача от работните дни на нивата, остана скромното усилие, което направи волята упорита, а сърцето благородно.
Останаха му миговете от ранните утрини, когато той със сведена глава очакваше слънцето зад планините.
От труда над коравия метал остана вярата за силата, що имаме в ръката. От пустата разпрегната кола остана вярата, че няма място, гдето да не стъпи ногата на вечно дирещия дух...
Всичко друго изостава, стопява се като сетното парче лед на пролетното слънце. Материята потъва в земята, залязват сенките на великата измама, а духът свободен поема друм по стъпките на вечността.
Това и аз запазих за тебе.
Нито едно зърно аз нямам от твоите накити, но цяла низа перли имам – нанизи от светлите блестящи часове на нявгашното време. Тях не ще вземе земята. Нетленното ще ги отнесе в своето царство...
Истинската ценност няма име. Нито се взема, нито се дава с ръка. Нея „безумните" дирят ден и нощ.
Едни от тях тръгват в ранина за нея, а други още бродят като пилигрими из света...
Ти си далече някъде. Нищо не остана, което да напомня за теб. Останаха само часовете на нявгашната радост, нанизани като светла низа.
Дали са те от миража на земната измама? Ето как ще разбера:
Ще чакам изгрева на „деня". Тогава земята ще прибере в своите пазви земното и ако повдигналият се дух по стъпките на вечността ги понесе с себе си, тогава те са мигове от вечността...
