Защо слезе пак долу в низините да дишаш парливата воня на блатата? – Нима не чувстваш, че се задушаваш?
– Слушай брат, бъди разумен, вземи тоягата на отречението и да идем в планините. Да идем да дишаме свежия въздух на усамотението.
– Нима не сещаш, че ставаш чужд на душата си? Нима не сещаш, че я загубваш? Ти погледна с пожелаващ поглед на тленното – пожела да се опиеш от измамния чар на преходното и твоята душа скри за тебе радостта на своето прозрение. Тя стана за тебе нещо далечно-далечно по пространство и по време за което смътно се спомня.
Слушай брат, бъди разумен: вземи тоягата на отречението и да се възземем по планината. – Нагоре, към оня връх, що се виси над всички облаци. За този, който смогне да иде там, слънцето никога не залязва. – Бъди разумен, брат!
По чия воля сме събрани ний тримата: Аз, Ти и душата ти – не знам. Но нали разбираш, че тъй трябва да бъде!?
Що си ти? Що съм аз? Що е тя? – Три въпроса, които стоят неразрешени за мене. Стърчат като три кръста на Голгота. И кой от трите е средния? – Във всеки случай не ти!
Понякога стоя пред огледалото или пред твоя портрет – стоя по цели часове и те гледам. – Гледам тебе, защото мене си не мога да видя. И защо ми е всичко чудно като те гледам? – И все ми се струва, че ти си един с когото съм се срещнал и с когото трябва да се разделя – Че ти не си така важен и необходим. – Наистина не мога да се отделя от тебе, но струва ми се без тебе би ми било тъй естествено, както се чувствам и сега при тебе. – Даже, струва ми се неестествено: Аз, Ти и Тя.
– Що съм Аз? – Не знам. – Никога не съм се видял. Тебе виждам в огледалото или пренасям образа ти на къс хартия и го наблюдавам, но мене си, никога не съм видял. – Може би не съществува огледало, което може да ме отрази А може би Аз нямам образ – нямам форма. Ти си това, което гледам, а аз съм това, което гледа. Този отговор ми се чини най-правдив. А душата ти? – За нея също ми липсва всякаква представа. Само смътно долавям, че тя е нещо чисто и светло. И нещо чуждо на всяко твое дело; Връз нея не може да хвърлят сянка твоите грехове, защото тя сама е светлина Аз също нямам дял в твоите грехове; оставам само Аз, защото Аз съм съзнанието на всяко страдание. Аз съм призмата, през която се пречупват всички лъчи, идещи от твоите дела. И когато делата ти са нечисти, нечисти са и лъчите, що идат от тях. И горко ти, ако един ден тая призма се омърси и стане непрогледна и негодна да пречупва лъчите на делата ти! Ти ще бъдеш изгубил компаса си моряк, залутан по водите на чуждо море, на чието небе хищната паст на бурята е погълнала всички звезди! – Горко ти!
Бъди разумен, брат! Да идем при нея. Стръмнината е голяма, но облегни се на тоягата на отречението и бъди смел. Аз съм твоя компас. Тежките изпарения на блатата ще разядат магнитната стрелка и тогава знай, че душата ти е загубена за тебе. Да идем догде е още време! Там, където е тя, е море от свежест и чистота. Там слънцето на свръхрадостта никога не залязва. Възползвай се от компаса си, докато е още годен.
Аз съм уста, що реди слова на напътствие. Вслушай се в тия думи, докато огъня на твоя грях не е пресушил тая уста и нейната звънка реч не се е претопила в неясно фъфлене.
Ето, това ти говори тази уста, брате мой, тази уста, що е още влажна от свежата роса на висините; ето, това ти говори:
– Вземи тоягата на отречението и да идем при душата Облегни се на крепката тояга на отречението и не бой се от стръмнината.
