Епохата в която ние сега живеем, е една преходна епоха. За това е ставало дума и друг път в „Житно Зърно”. Както се изрази веднъж един приятел, нашите дни мязат на предпразничните дни, през които къщите са разхвърляни в безпорядък. Там домакинята почиства една след друга всички вещи, за прииждащия ден на празника.
В отделната личност, в отделните народи, стават чувствителни пертурбации, които в много кратко време, изменят порядките на целия живот. В личния, индивидуалния живот тая промяна е вече доста ярко набелязана за тия, които могат да наблюдават и следят душевния живот на младото, възрастващото поколение Като изключим тия млади, които по една или друга причина са занемарили всичко и са се отдали изключително на спортни игри и забави, има тук-там единици, които със своя живот, с духовните си нужди, надвишават далеко средния уровен. За тях има родени питания, които до скоро смятаха чужди на младите. Въпросите за смисъла на живота, за практическото приложение на висшия нравствен закон, проблема за истинското християнство занимават мнозина, които макар и закрити, незабелязани в потока на общия живот, градят наченките на идващата раса, която ще бъде неминуемо раса на повече братство и колективност. Бързото увеличение на идейните вегетарианци, въздържатели, и др. показва, че е пробуден усета за една друга, по-широка правда, която има и по-голям размах От друга страна, проявяващият се общ интерес към въпроси от живота, науката, религията, показва, че критичната мисъл е наченала един втори, синтетичен етап, етап в който разхвърляните факти се сглобяват в един строен монизъм.
Това твърдение за едни се вижда прибързано, тъй като всекидневната практика ни показва друго, именно, че увеселителните заведения, кафенетата, и нощните локали се пълнят изключително от млади хора. Това е така, но ние знаем, че показалец за нравствената висота служат ония, които са по върховете на обществото и знаем, че колкото и малко, незначително да е числото на издигнатите, те са винаги като кваса в тестото, кой го превръща цялото в хляб. От личния пример на тия, призваните, които най-често не са окичени със звънливи имена, ще се срутят веригите на лошия навик и ще паднат извратените разбирания, които създават духовното робство.
Същото това, можем да проследим и в живота на народите. Ако вземем пред себе си картата на света ще видим, че границите, които отделят един народ от друг, са писмо за големия световен егоизъм. Завоевателната политика на народите, особено на западноевропейските, „цивилизованите народи", начерта граници, които ще бъдат причина за нови размирици и нови войни.
При съществуващата разпоредба за интереса на държавите, има много племена, лишени от възможността да живеят самостоятелен културен живот и да говорят своя език. Техните сили, тяхната духовна мощ, се иждивява в това, да се отбиват всички отровни стрели, целящи тяхното унищожение. Като се има пред вид и съвременния уровен на расово и национално съзнание, подобно отнасяне на силните фактори спрямо подчинените е не само неправда, а едно бавно, маскирано и жестоко насилие.
Всичкото това, що става сред видимия свят показва, че светът се движи напред по строгите отмерени закони на развитието или общ план в света, които нареждат и личния, и обществения живот; става ясно, че природата и животът в нея не са пуста, сляпа игра, а манифестация на един грандиозен замисъл и всичко, що става около нас, отсъствува за развитието, което си има своите далечни, велики цели.
Ако ние хората бяхме с малко по-благородни сърца, ако можехме да виждаме страданията и бедствията на своя ближен, света щеше да има по-друга физиономия. И в новата зараждаща се епоха нещо идва да коригира нашето сърце. От там ще се коригира и светът. Това е стара, велика истина, която отдавна чака да стане практика в нашия живот.
Ако Европа наистина беше пазителка на мира, нямаше да начупва границите на държавите така, та при тия чупки да се раждат най-страшните, най-кървавите конфликти. Ако тия, които в цивилизования западен свет, наричайки себе си миротворци, обичаха мира повече от своите каси и заводи, те щяха да направят нещо за тоя мир.
Ако най-после, духовните наистина се грижеха за своите пасоми, както овчарят за своето стадо, нямаше да има тая странна безпътица, нямаше да има страх от „ереси", защото най-страшната ерес е там, където липсва любовта.
Религията тогава не би била тъй чужда, така непотребна както днес, а щеше да бъде една жива сила в практиката на всекидневния живот.
Забелязват се обаче във всичките тия области нови дейци. Те работят за обновата на човечеството, защото са призвани за това.
И в личния, и в обществения, и в духовния живот са направени стъпки, които откриват хоризонти за по-светло бъдеще. Това бъдеще знахарите на древността са предрекли в науката за циклите. Това е новата раса, която бавно настъпва като нов изгряващ ден.
