БРАТСТВО

Седмичник за братски живот

Брой 192 - год. IX.

Севлиево, 27 юни 1937 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 50 лева

За странство – 80 лева

Отделен брой 1 лев

----------------

Адрес: в-к „ Братство“, гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

*

Съдържание:

Борба за живот – С. К.

Да даваме! – N.

Дъжд (стих.) – Е.

Словото на Учителя. Никаква лъжа (из неделната беседа – 2.05.1937 г.)

Идеите на древните за музиката – Фабр Д‘Оливе

В гората – Мих. Садовеану

Характерът – Г. Събев

БОРБА ЗА ЖИВОТ

Съзнанието на днешните хора е буквално отровено от материалистичното схващане на „закона за борбата за съществуване“, възведен до степента на един категоричен императив, на непреодолим инстинкт и върховен регулатор на живота.

От ученическата скамейка, от детската възраст още, на днешните хора е втълпено, че няма по-велик, по-неизменен и вечен закон от поменатия и че борбата за живот, борбата на един срещу други, борбата с всички средства, до крайно унищожение на този, който е считан за противник, е върховно право и свещен дълг, предоставени от природата на всяко живо същество, и още повече на разумното и съзнателно същество — човека.

Върховната и свята догма на днешния материалистичен свят е борбата за живот, и на тази догма, на този, считан за най-велик и неизменен закон, се възнасят славословия и се плетат венци в семейството, в училището, в обществото и навсякъде.

Не!—казваме ние.

„Законът за борбата за съществуване“ е закон за нисшите природни царства — за животинското и растителното царства, той е също така закон за низшето, за животинското в човека, но той не е и не може да бъде закон за висшето в човека, той не е закон за човешкия дух.

„Борбата за живот“ не е закон за Духа, тя е закон само за материята.

Човешкият дух, повелителят на материята и на всичко материално, стои високо над „закона за борбата за съществуване“.

Духът, висшето в човека и в живота въобще, си има свой собствен закон, който е диаметрално противоположен на животинския закон, на закона на материята, и този велик и свещен закон за човека и за живота се нарича

Закон за Жертвата.

Доколкото един човек познава закона за жертвата и действа в хармония с него, дотолкова той е човек, истински човек. Доколкото той дава простор на своите груби инстинкти за борба, надмощие и потъпкване на другите, дотолкова той е животно.

Че това е наистина така, е съвършено ясно, защото имаме хиляди примери в човешката история, които го доказват по необорим начин.

Всички истински велики хора, всички истински хора, всички хора, в които е взело надмощие висшето в човека — духът — са били и са хора на жертвата.

Следователно:

Истинският закон за човека е законът за жертвата, а законът за борбата за съществуване е закон за низшето, за несъвършеното в човека.

Два елемента има в човека: дух и материя, добро и зло, висше и низше, и с който от тях той се отъждестви в своето съзнание, съответния закон ще приеме като върховен регулатор в своя живот — закона за жертвата или закона за борбата.

Не може да се откаже, че законът за борбата за съществуване е бил в миналото, а и понастоящем е един мощен стимул, който подтиква различните форми на живота към известни, постепенни достижения по посока към един ограничен идеал. Но силата, действието на този закон си има своите точно определени граници, отвъд които всяко негово действие е безсилно, невъзможно и безпредметно.

Борбата за съществуване не може да допринесе абсолютно нищо за духовното усъвършенстване на човечеството.

Борбата за живот може да засили и усъвършенства нисшия ум в човека, неговите логични и други способности, тя може да развие и закрепи редица дарби в човека, но тя никога и по никой начин не може да развие неговия висш разум и неговото духовно, морално съвършенство — венеца на човешките постижения.

Борбата за живот може да ни даде волеви и интелектуални сили, но тя никога не ще ни даде духовни и морални сили.

Следователно:

Докато законът за борбата за съществуване се явява мощен двигател за човешкото усъвършенстване до известна, строго определена стадия на човешкия развой, то, прекрачи ли се прага на тази стадия и навлезе ли се в стадият на духовното усъвършенстване на човека, в стадият, в която се проявява висшият разум и нравственият закон, т. е. висшето в човека, тук вече борбата за съществуване се явява като най-голямата пречка, като най-силна спирачка в усъвършенстването на човека.

Два мощни и противоположни закони действат в живота на човека. И докато по-голямата част от човечеството дава предимство в своя живот и действа съобразно с първия закон — закона за борбата, то не малко с тия хора. които се стремят и които, повече или по-малко, действат съобразно с втория закон — закона за жертвата.

И именно законът за жертвата е великият, всемощен, вечен и непреодолим закон на живота.

Защото жертвата е, която дава начало на живота.

Животът произхожда от жертвата.

Нема човек. няма живо същество, няма животно и растение дори, което да не познава закона на жертвата в съответната нему степен. Защото всяко същество отделя частици от себе си, частица от живота си, прави тази жива и най-велика жертва, за да създаде нов живот — да даде живот на ново подобно същество.

Защото, ще повторим, животът идва само чрез жертвата.

Как тогава закона за жертвата да не е основния и най-велик закон на живота?

Питайте всяка майка и тя ще ви каже колко сладка, колко велика и свята е тази жертва, при която тя дава соковете на своето тяло, дава част от живота си и кръвта си, за раждането на един нов живот.

Жертвата е единствения вечен, велик и ненарушим закон на живота, защото животът само чрез нея идва!

А борбата за съществуване е само един мрачен и временен епизод в живота на несъвършеното човечество.

Ще дойде ден, когато човек, вместо да се бори за живот. само ще раздава живот и тогава ще бъде ден първи в живота на новото човечество.

С. К.

ДА ДАВАМЕ!

Каквото пазите за себе си, губите го, а каквото давате, запазвате го завинаги. Това е един вечен и неизменен закон, от който вярваме има опитност всеки що годе съзнателен и буден човек, в когото започва да се проявява човешкото в по висока степен. Скъперникът, който завързва в девет възли парите си или ги заравя дълбоко в земята, ги губи завинаги отколкото, ако с тях би извършил едно велико и и благородно дело за Бога и за ближните си. Ако ги вложи в касата на Бога те ще принесат полза многократно. В загуба е онова, което не се движи. Не се движи само спящата и мъртва материя.

Всяко нещо, което е дадено в ръцете на човека — богатство, изкуство и пр. е да му послужи да прояви доброто и Любовта, да стане техен проводник. Не стане ли проводник, през него ще протече отрицателното.

Природата дава на човека винаги но когато той изкористи и се от- клони от ония пътища, които му е начертала да се движи, тя прекъсва кредита си. След това човек започва да говори наляво и на дясно, че работите в живота не с добре наредени и започва да обвинява: природата не е наредила работите както трябва, това е криво, онова не бива да стане и т. и. В същност, когато се проучи въпроса по-подробно, става явно, че причината за това не е никой друг, освен той самия. Ако той среща противоречия и противодействия, това е езика на природата, чрез което тя му дава задача, която трябва да разреши с това. Тя иска да го застави да се изправи. Ако той не обърне сериозно внимание и започне да се занимава с това, което не е негова работа, като се помнели за всезнаещ и започне да коригира вечните закони на живота, то той ще получи такъв урок, че никога не ще може да го забрави.

Често ние искаме много, без да работим, без да правим усилия. А знаем всички много добре, че нищо на готово само по себе си не идва. Как може да очакваме от една нива такъв плод какъвто не сме посели? Ние можем да имаме много, можем да очакваме също така много, но преди всичко се иска разумност. Учителя казва:

„Всичко в живота е постижимо

Когато времето е добро

И ние сме разумни!

Защото доброто е основа,

А разумността, цел.

С които Духът гради бъднини,

Бъднини, велики бъднини“.

На друго място казва, че разумността идва в съгласие с Любовта, с оная велика Любов, която е била вдъхновител на всички души в миналото и сега, които са дали нещо ценно на човечеството.

Докато разумността и Любовта не посетят човека и не станат в него ръководно начало, той винаги ще губи, и никога не ще може да дава. Дава разумният и могъщият, вдъхновеният от всички пориви.

В противен случай, човек докато не е придобил разумността и Любовта в тяхната безграничност, той скоро се озлобява и смята виновници за неговото нещастие само ония, с които се среща, без да обърне поглед към себе си.

И така, нужно е да се притечем на помощ в такива случаи на ония, които се намират в подобно положение, но съществената помощ те ще получат сами от себе си. Те трябва да влязат в хармония с живота, с природата, със своите мисли и чувства. В противен случай, те няма да намерят мир нито на земята, нито на небето.

Природата дава и ние да даваме! В нея има разумност и любов, които творят. Да потърсим и ние тия начала на живота в своята душа и да ги проявим. Само така ние ще сме в хармония с общия пулс, с ритъма на великия живот.

N

Дъжд

В път настигна не и плисна

Неусетно, изведнъж,

Сепнал ме, след туй зарадвал,

Едър и проливен дъжд.

*

Как нехайно, как безгрижно

Се изливаше в порой;

И до дето в къщи стигнах

Ми съдрумник беше той.

*

И що нещо ми разказа:

Где е бил и що видял.

И как много тук да дойде

Отдалече е копнял.

*

И когато си в леглото

Аз заспивах през нощта,

Где ли, мислех си, той скита

Вечен друмник но света.

Е.

* * *

На връхчето на тревичка

Капчица трепти.

Тя слетя от небесата

В ранните зори.

Слънце грейна, заиграха

Цветните искри . . .

Чудна капчица, слетяла

В ранните зори!

Е.

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ.

Никаква лъжа

(из неделната беседа „Избавената душа“ – 2.05.1926 г.)

За да може човек да разбере Божията мисъл, той трябва да има толкова широк ум, че да обгърне с него цялата вселена и толкова широко сърце, колкото е просторен Божия свят.

Съвременните хора се ограничават в дребни работи. Те се ограничават в една църква, в една малка държава, в своята къща, и считат тия неща за святи. Формите на нещата не могат да бъдат святи. Зданията не могат да бъдат святи; тялото не може да бъде свято; шишето не може да бъде свято; лампата не може да бъде свята. Ние казваме, че лампата свети, но в същност кое свети? — Друго нещо свети в нея. Щом изгасне туй, което свети и лампата престава да свети. А светите неща означават нещо, което винаги свети.

Съвременните хора са в заблуждение, като считат костите на светията за святи. Чудни са хората, когато вярват в костите на умрелия светия, а в живия не вярват. Докато Христос живееше на земята, гониха Го, какво не правиха с Него, а когато умря, започнаха да му пеят песни, да Го наричат Син Божи.

Ние, хората на земята, мислим. че представляваме нещо велико и самостоятелно. Не е така. Цялата вселена, която Бог е направил, е пълна със същества, които стоят много по-високо от нас. Те са много по-добре организирани от нас и по ум и по сърце и по дух и по душа, та ако речем да се сравняваме в тях, то разликата между тях и човека ще бъде такава, каквато е разликата между човека и бръмбара.

Вижте, цялата земя е покрита с гробища. Цялата земя е място на смърт. Навсякъде спорове, недоразумения, смърт. Цялата земя е облята със сълзи и кръв. И всички тия хора, които са превърнали земята в място за безпощадна борба помежду си, се делят на православни, протестанти, католици и какви ли не още.

Но кой човек може да бъде наречен православен? — Православен е този, в сърцето на когото живее Божията Любов, православен е този, в ума на когото преодолява Божията светлина, православен е този, в душата на когото истината владее. Този човек не се управлява от закони, писани от хората, но се управлява от един велик, неизменен закон, написан в неговата душа. Само такъв човек право слави Бога. Ако вземете в този смисъл думата православие, това разбирам. Но ако някой мисли, че е православен само затова, че може да прочете Веруюто, то така всеки може да бъде православен.

Ако всички хора 6fexa разумни, в света нямаше да има спорове. Ако пък се явят някои спорове, то лесно щяха да се разрешат. Ако пък хората имаха любов, навсякъде щеше да има изобилие. Дето няма любов, има сиромашия, ограничение, смърт. Значи, когато ние умираме, страдаме и се отдалечаваме от Бога. Това е признак на безлюбие.

В стария завет е казано: „Когато ме любите, Аз ще ви изпращам и ранния си дъжд и късния си дъжд на време; тогава и добитъкът ви ще бъде добър, всичко ще бъде в изобилие. Не ме ли любите, ще има.беднотия.“

Сега съвременният свят казва: да правим икономия. Добре е да правим икономия, но кой прави икономия? — Бедният. И кое ще разреши въпроса — икономията ли или изобилието?

В света няма по-голяма отрова от лъжата.

И ако вие искате да проверите един закон, решете в себе си да говорите Истината, не пред хората, а в съзнанието си. Съзнанието ви винаги трябва да бъде будно, никога да не си позволите да кажете една лъжа. Направете този опит и вижте каква промяна ще стане във вашия душевен живот. Ще видите как небето ще почне да гледа на вас. Сега вие чакате да дойде Христос. Там дето има лъжа, Христовия крак няма да стъпи! Там, дето има лъжа, Христовата светлина няма да влезе! Там, дето има лъжа, Христовата свобода няма да дойде! Това трябва да го знаете.

Проучете историята на истински великите хора, и ще видите, че те са почнали с това правило — без никаква лъжа! И когато лъжата изчезне от нас, или я извадим вън, ние ще усетим вътрешна свобода, а умът ни ще почне да работи по-добре.

Някой път вие си казвате: искаме да опитаме лъжата. — Може да я опитате. — Искаме да опитаме омразата. — Може да я опитате. На човека е позволено да опита всичко. Но щом го опита, всяко нещо си има своите последствия. Следователно, правата философия на живота е следната: Не съжалявайте за погрешките, които сте направили, но ги изправете!

Да изправи човек една своя погрешка, в това има велика сила. Че ако нямате препятствия в живота, де ще се покаже вашата сила? Ако допуснем, че всичко работи за вас, от какво ще се ползвате вие? — Няма да се ползвате от нищо.

Онези от вас, който изучават закона на любовта, трябва да знаят, че този закон е несъвместим с любовта на съвременното човечество. Апостол Павел казва, че Бог в древността е говорил на хората чрез пророците, но те не вярваха. После им говори чрез своя Син, и пак не вярваха. Но сега Бог иде да говори на хората по друг начин. На съвременните хора Бог ще говори чрез Истината. Истината, това е най-високият връх, който ще бъде видян от всички. И законът за истината е следният: онзи, който я възприеме, възкръсва, а онзи, който не я възприеме, умира.

И тъй, този велик живот със за всички. Ние не изолираме никого от живота. Всеки човек може сам да се изолира. Хората се изолират по следната причина: Те мислят, че като се откажат от Бога, като станат лоши, тогава ще бъдат свободни да вършат каквото си искат. Съвременните хора са страхливци. На кого слугуват те?

Да говорим истината, това не значи всякога да говорим с думи. Защото светлината ни говори и без думи.

Казва се в Писанието, че Бог е вдъхнал дихание в носа на човека и той станал жива душа. И този човек ще говори най-сладките и най-разумните слова. Сега Господ ще вдъхне дихание на хората през ушите, затова те трябва да се научат да пеят.

Всички хора трябва да се научат да пеят, затова именно и аз говоря за музиката. Всеки човек, на който гласа хърка, той не може да влезе в Царството Божие. Човек, който не пее, това не говори добре за него. Аз не говоря за старата култура, но говоря за новата култура, в която пеенето е необходимо. Лягате ли, ставате ли, идеята за пеенето трябва да бъде в ума ви. Вие трябва да се приготовлявате за певци на сцената. Вие трябва да се приготовлявате за един концерт пред ангелите — те да ви харесат. Някой казва: аз съм добър човек. Казвам: изпей ми една песен, за да ти кажа какъв си! По пеенето ще те позная дали си добър човек или не. Той казва: гласът ми с малко развален. Казвам: да, разбирам. Вижте онези грубите хора, убийците, престъпниците, песента изчезва в тях, ръцете им се скъсяват, изобщо, в тях става едно израждане. В човек, който е убил десетина души, всякаква песен изчезва. Когато змията направи най-голямото престъпление, ръцете й изчезнаха, краката и се изгубиха. Тя скри краката си и така, без ръце и без крака, можа до влезе в рая.

Ужасно нещо е, когато човек започне да лъже! Всички негови чувства, всички негови способности почват да се атрофират, лицето му обраства с косми, брадата му ляга назад, носът му става къс, челото му малко, ушите му стават също малки, очите му изпъкват навън, докато този човек съвсем се превръща в животно. Туй наричаме закон на израждане. Когато човек върви по закона на самоусъвършенстването, челото му става голямо и широко, брадата се издава напред, ушите се оформят.

Който няма основа, нека тури за основа Истината и върху тази основа да гради. На онези от вас, които искат да станат ясновидци, да виждат право, казвам днес: престанете да лъжете и да се лъжете! Никаква друга философия! А това, дали ще можете или не, оставете този въпрос настрана.

Ние не живеем за обществото, ние живеем за Бога.

Казвате: дали мога да направя това нещо или не мога. Чудни сте вие! Ако една мома може да напусне бащиния си дом и да тръгне подир един нехранимайко, защо вие не можете да направите това заради Бога? Гледам някой религиозен човек говори за Бога, а като го турят на изпит, цял се разтреперва. Отде е влязъл страхът у хората? — Страхът е турен само като препятствие, да се опита вашия характер, да видите доколко сте силни. Без страх в света не може. Бог е вложил в страха една сила, и ти трябва да хванеш страха и да извадиш от него тази сила за своето усъвършенстване. Страхът ще ходи с тебе, но ти няма да се страхуваш.

В омразата също тъй Бог е вложил една сила, която ти трябва да използваш. Затова и омраза та ще ходи с тебе, но ти няма да мразиш. И в лъжата също така има едно богатство, една сила, която е потребна. Ти ще използваш лъжата, без да лъжеш, само ще използваш нейната сила. Следователно, ако лъжата те побеждава и взима нещо от тебе, ти губиш. Ако пък ти вземеш от нея, печелиш. Кажете ми сега: кое е по хубаво: търговецът да дава, или да взема? — Да взема, разбира се. Кое е по-хубаво за ученика — да придобива знания или да дава? — Да придобива. Кое е по-хубаво за един велик писател. да придобива знания и да пише, или само да дава? — Да придобива.

Ние трябва да придобием нещо в този свят. Придобивката всякога носи едно благо. Тази придобивка е Истината. И наистина, ние трябва да придобием тази Истина в нейната нова форма.

Христос казва: „Които чуят гласа на тази Истина, ще оживеят и ще възкръснат.“ Всеки човек, който търси Истината, трябва да влезе в най-дълбоките места на земята. Човекът на Истината е човекът на съвършеното безстрашие. Той не е страхлив човек. Това не значи, че страхът не се проявява в неговата душа, но като дойде страхът, той го побеждава. Някой казва: да ме освободят от страха! Няма какво да те освобождават. Страхът ще ходи с тебе, но ти няма да се страхуваш. Пък и от омразата няма какво да те е със страх. Ще ходиш с нея без да мразиш.

Бог каза на Мойсея: „Чух въздишките на моя народ. Иди да им кажеш моята добра вест, че аз съм решил да ги избавя от страданията чрез моята любов. От тях ще направя един нов свят и ще ги поставя граждани на това ново царство, което съграждам. Те ще бъдат избраните в това царство“. Какво каза Христос на учениците си, като дойде на земята? Идете и кажете на другите, че Отец ви избавя със своята любов, че Той е възлюбил всички души, и тия, които Му се надеят и уповават Нему. Той ще ги избави. И ако Христос е дошъл да избави света, всички вие трябва да обичате Истината, защото тази Истина е свързана с вътрешната свобода на душата.

Най-голямото благо е да бъдем всички свободни, да имаме Божията Любов в себе си. И всеки ден ние можем да на правим най-малкия опит. Като живеем така, ще преобразим тялото си! И Павел казва: „Нашето смъртно тяло трябва да се облече в безсмъртие. На-шият ум трябва да се облече в светлина, а сърцето ни трябва да се облече в Божествената Любов“. Само тогава ще настане безсмъртието в света.

Казвам: нека днешния ден отпразнуваме на възкресението на Христа преди 2000 години, а възкресението на Христа като вечно възкресение в нашите души, което ще ни покаже пътя към Истината, а този път ще ни донесе свобода и щастие, не само за днес, но и за вечни времена.

Няма нищо по-хубаво в света от Божията Истина. Тя дава свобода, а свободата е свързана със знанието. Знанието е свързано със светлината. Светлината, сама по себе си, дава всички условия за живот. а Божественият живот, сам по себе си носи всички блага. А всички вие търсите тия блага.

Като създадем тези условия, ще имаме новата наука за изучаване нещата по новия начин. Тогава животът ни няма да бъде еднообразен, а ще стане разнообразен. Благата, способностите, които се крият във вас, могат да се развият само по този начин — да вдъхне Бог във вас, чрез вашите уши, новия живот. И които чуят, това са хората, които няма да се раждат, но ще възкръснат. Защото, когато Бог вдъхна на хората дихание през носа, те станаха живи души, а тия, на които Бог вдъхне дихание през ушите, те ще възкръснат.

И сега Бог казва: „Аз ще проговоря на тези хора чрез Истината и всички ще познаят светлината.“

ИДЕИТЕ НА ДРЕВНИТЕ ЗА МУЗИКАТА

От Фабр Д‘Оливе

Аз ще разгледам музиката като изкуство, и ще се постарая да извлека от това изследване една теоретична и практична система, основана върху природата и съединяваща принципите, познати на древните, със знанията, който притежаваме днес в областта на музиката.

Това изследване и неговите резултати ще бъдат много по-важни, отколкото може да се предполага; защото музиката не е. както си въобразяват днес, само изкуство да се комбинират звуците или способност да се възпроизвеждат по начин да бъдат най-приятни за ухото: това със само нейната външна страна, от която произхождат временни форми, повече или по-малко блестящи, според времето и мястото, според вкуса и каприза на публиката, които ги правят да варират по хиляди начини.

Музиката, разглеждана от нейната вътрешна страна, е, както я определяха древните, познанието за реда на всички неща, науката за хармоничните отношения във вселената; тя почива върху ненарушими принципи, които не търпят никаква промяна.

Когато съвременните учени четат, в съчиненията на древността, блестящите похвали, които се отправят в тях към музиката, и чудесата, които й се приписват, те не могат да ги разберат. И понеже в теорията и практиката на това изкуство, тъй неустановено в техните очи, те не виждат нищо, което да оправдае тези похвали и да удостовери тези чудеса, те третират авторите на въпросните древни съчинения като увлечени от фантазията си или ги обвиняват в лъжа, без да мислят, че тези писатели, които те така обиждат, са най-разумните, най-мъдрите, най-учените и най-добродетелните хора на своето време. Самите музиканти, силно затруднени да достигнат, посредством модерната музика, за която те мислят, че е стигнала до последната степен на съвършенство, удивителните въздействия, приписвани на древната музика, се задоволяват с това да обясняват възможността на такива въздействия било с новостта на изкуството, било със силата на поезията, която е била съединена с музиката, било с предполагаемата грубост на народите. Бюрет, най-малко извинимия в този случай, защото неговите познания трябваше да го направят по-справедлив, претендира, че чудесата, които се разправят за музиката на древните гърци съвсем не доказват нейното превъзходство над нашата, и че Орфей, Демодокус, Фемиус и Терпандър не са правили нищо повече от това, което, в наши дни, биха могли да правят най-лошите селски свирачи, ако биха намерили подобни слушатели.

Този писател, който иска да сравни древните гърци с някакви диви орди, сигурно забравя, че, от всички народи на земята, те са били най-чувствителните към красотата п изкуството и най-способните за нейното култивиране. Той не мисли, че наскоро след времето, в което се счита, че е живял Орфей, се явяват поети като Хезиод и Омир, законодатели като Ликург и Залеукус. Той не желае да види, че Тиртей и Терпандър са били почти съвременници на Сафо и Езоп, на Солон и Пиндар. Аз не мога да разбера как може да се нареждат нещата така противоречиво, ако се разсъждаваше поне малко; и как ще ни се докаже, че тези които са имали поезия като тая на Омира и Сафо, закони като тези на Ликург и Солон и статуи като тези на Фидий, биха могли да идват във възхищение от някаква посредствена музика. Защото, ний, които имаме толкова съвършена музика, според нашето мнение, който имаме такива величествени опери, ний нямаме още нищо, което да може да се сравни с Илиадата и Одисеята, нищо, което да се приближава до статуите на Аполона Белведерски и Венера Милоска, макар че нашите поети и скулптори копират и прекопирват непрестанно тези очарователни модели.

Ясно е, че, по отношение музиката на древните, ние ще трябва да възприемем мнението на Платона, на Аристотеля, на Плутарха и на Полибия; но за да направим това, би трябвало да признаем чудесата, дължими на музиката, за които говорят тези философи, а не да се задоволяваме да ги отхвърляме без разсъждение. Защото мненията на тези първокласни философи и учени заслужават да бъдат разгледани.

Историкът Полибий, чиято точност е общопозната, разправя, че от всички народи на Аркадия, кинетите, които са били чужди на музиката, са били считани за най-жестоки; и той приписва тяхната жестокости на липсата на музика в живота им. Той се опълчва против един ефор, който се осмелил да каже, че музиката е въведена между хората само да ги очарова и да ги въвежда в някаква прехласнатост, и му противопоставя примера на другите акадийци, които, ползвайки се от музиката, са се отличавали със своите добри нрави, с почитта си към боговете. Той рисува с най-очарователни краски картината на празниците, в които акадийската младеж се приучвала още от детските си години да пее химни в чест на боговете и на народните герои и прибавя: „Аз разказвам тези неща, за да подтикна кинетите да обърнат внимание и да дадат предпочитание на музиката, като на изкуство, което облагородява народите; защото това е последното средство, което им остава, за да се освободят от своята жестокост“. Така, Полибий приписва на музиката свойството да смекчава нравите.

Дълго време преди това, Платон беше открил в това изкуство едно непреодолимо влияние върху формата на управление, н казваше, че не може да се направи и най-малката промяна в музиката, без да се появи съответно изменение в устройството на държавата. Тази идея, според Платона, принадлежала на Духа-ръководител на Сократа; и след като я получил от Сократа, той я развил по-широко със своите проучвания и размишления. Той никога не изпуска случая да говори в своите съчинения, за музиката и нейните въздействия. Той твърди, в началото на своята Книга за Законите, че в музиката са скрити всички ключове на възпитанието. „Човекът на доброто, казва той на друго място, е единствения съвършено музикант, защото той ни дава една съвършена хармония, не чрез една лира или някакъв друг инструмент, а чрез целокупността на своя живот“.

Платон мисли,че съвършенство то на музиката не се състои в изкуството да се доставя удоволствие на чувствата, и че напротив, нищо не е тъй противно на здравия разум и на истината, както музиката, която възбужда чувствата. Според него, красотата на музиката се състои в красотата на добродетелта, която тя ни вдъхва. Той казва, че наклонностите на различните хора могат да се узнаят според вида на музиката, която те обичат и хвалят, и намира за нужно техния вкус в тая област да се формира още от рано, като музиката се въведе във възпитанието по точно определена система и закони.

„Една държава, управлявана от добри закони, казва той, никога не оставя на каприза на поетите и на музикантите това, което е основа на възпитанието; тя трябва да урегулира тия неща, както това е в Египет, гдето младежта бива приучвана да следва това, което е най-свършено, както в мелодията, така и в мярката и формата“.

Музикалната система, която Платон има предвид в този пасаж, произхожда от Египет; донесена в Гърция за пръв път от Орфей, що се отнася до нейната практическа част, в последствие тя е била развита от Питагора, който изяснява нейната теоретична част достатъчно ясно, като скрива само основните принципи на тази наука, запазвайки ги само за посветените, според както е дал обещание в светилищата на Египет. Защото египетските жреци не са съобщавали научните принципи освен след подлагане учениците на най-големи изпитания и след тържествени клетви да пазят мълчание и да ги предават само на хора достойни да ги притежават. Ето причината за това дълго мълчание, което Питагор изискваше от своите ученици и произхода на тези тайнствени воали, с които той закриваше своите учения.

Музикалната система, която ний притежаваме днес, идвайки до нас от гърците чрез римляните, е прочие, що се отнася до нейния принцип, същата, която са имали древните египтяни; тя се отличава само в своите външни форми, които изменят нейния външен вид и които лесно могат да бъдат отстранени. Но в основата си, това е същата система, която Тимей от Локр, счита като установена от боговете за усъвършенстване на душата и в която той вижда онази небесна музика, която, направлявана от философията, лесно може да убеди, да склони и да застави чувствената страна на душата да се покорява на разума, да смекчава нейната раздразненост, да успокоява страстите и да им пречи да действат срещу разума или да ни държат в бездействие, когато разумът ни вика към дело.

(следва)

В гората

(разказ)

Една катерица бе застанала на един ръб на самия път. За миг тя погледна с черничките си очички и се немести зад едно клонче, скочи като кестенява космата топка на друго дърво, и се изгуби в храсталака. Чокоинът се сепна с пушка в ръка; после се успокои, когато Васил каза: „Ето едно дребничко същество“. . .

Тъй вървяха те до едно време напълно спокойно през влажния въздух на гората. Кълвачите кълвяха дървесината, мелодични подвиквания идваха от-далеч и замираха в неподвижните храсталаци. . .

След малко горският се спря. „Ето, по тоя път г-н Григорица — каза той! Да минем в дясно по това възвишение. Пази се от клонете, тук е гъсталак! В долината шуми, не е далеч рекичката: там са следите“.

Хванаха в дясно из гъстата гора, която изглеждаше непроницаема стена. „Бавно“. . . каза Васил И неговия глас веднага се промени трептейки, от лъхването на вятъра по долината.

Пак по едно време потеглиха и отново се спряха. Кучетата бяха неспокойни. Васил се наведе над глинестата земя.

„Ето, познава се прясната следа“. . . Господин Григорица да се наведе и той, гледайки с внимание. След туй си постави торбата на лявата страна, ловджийския нож в дясната, нагласи шапката си и си приготви пушката.

„Хей, Осман“! — обърна се горския към кучето. Приготви се! . . . Хей, и ти Фришка! Що? Не усещаш ли миризмата на сърната“! . . .

Кучетата изведнъж потеглиха навътре из гората и се изгубиха в храсталака.

Васил каза:

„Сега да излезем на светло и да чакаме . . . трябва да ги подгонят . . . тя моята Капаука, така както я виждаш — знае що е нужно . . . Довежда ти, господин Григорица, сърната до дулото на пушката“.

Младият чокоин беше някак неспокоен. Въздъхна дълбоко и тръгна след Васил с приготвена пушка. В бавно снишаване на долината се откриваше една полянка, която като че ли спеше всред мъглива светлина, в неподвижна самотност.

Горският изправи главата. Чокоинът се сепне. Кучешки лай се разнесе на два пъти в глъбините, като из под безкраен похлупак. Двамата зачакаха. Не се чуваше никакъв птичи вик. Нито летене на насекоми не пронизваше светлината. Лаенето на кучетата отново се чу ту по-близо, ту по-далече, но в еднакви промеждутъци от време. Горският приближи рога до устата и изсвири два пъти, и гората се разтресе, ечейки далече някъде. Изведнъж, когато дори не очакваха. както стояха заслушани в кучешкия лай. близо из гъстия храсталак, припкайки,се изпречи на тънките си и игриви крачка една сърне. Като стрела тя мина покрай чокоина на пет крачки.

Горският се сепна. Г-н Григорица скочи като пробуден от страшен сън: прицели се с пушката и даде два изстрела един след друг. През пръснатия дим той видя сърната да бяга със светкавична бързина по продължение на поляната, щръкна на два пъти и изпълни отново пушката.

Но през дима, който се разнасяше на страни, горския стоеше с пушката на прицел.

„Стреляй!“ — извика Г-н Григорица.

Василевата пушка избухтя. Екът достигна гърмежът на първите два изстрела. Животното се показа през дърветата и двамата го загледаха, а след това като видение го съзряха, че пак мина през дърветата докато се изгуби от очите им.

Горският почна да пълни пушката. Той каза спокойно;

„Беше съвсем далече . . .“

Чокоинът беше възбуден и разсърден.

„Как стана тая дяволска му работа така? — бързо говореше той. Нито очаквах. Аз се вслушвах в кучетата . . . Стрелях много бърже . . . избързах . . .“

„Не знаехме, съвсем неочаквано стана — каза Васил. Но, нищо . . . Трябва да почнем с кучетата насам. Тук е тяхното свърталище . . .“

Изведнъж млъкнаха и изостриха уши. Кучетата наближаваха лаейки. Горският отново поднесе рога към устата.

„Що за дяволия?“ — промърмори с учудване чокоинът и отблизо погледна пушката си. Мълчанието продължи. За известно време лаенето на кучетата не се чуваше. А из гъсталака през снопове светлинни сърната бягаше подгонена от ужаса и се отдалечаваше към рекичката. За миг тя се спря треперейки, като че ли се изпречваше пред бездна. После намали хода, отвори път през шумака към коритото на реката. Предните й крака бяха във водата, а задните в тревата край брега, тя спря. Сивата й кожа заблестя бавно в сенките; само кротката й глава с дигнати уши и големи очи, стоеше сгряна от сноп лъчи. Ослуша се. После наведе муцуната си и досегна два пъти водата с тънките си крана. Отново подигна очи. В чистите води изведнъж капна капчица кръв. Предното й ляво краче леко се сви, почна да трепери. Сега водата капка по капка зачести и падаше мътейки речната водица. Сърната си наведе леко главата, като че ли искаше да огледа в мрачното огледало предната половина на тялото си. След това издаде едно леко стенание, и обърна черната си муцуна към окървавеното място. От време на време тя се навеждаше към водата и разтърсваше сивата си кожа. В това време рога изсвири пак, и изгаснал, и отслабнал проникваше кучешкия лай.

Отдръпна се сърната леко към тревата крей брега и намести очите си на сянка. Светлината падна само върху водата. Тя се сви на меката трева. От време на време извръщаше глава към раната, от която бликаше кръв. Но по пътя, по който тя бе дошла, изведнъж премина един изплашен елен с издигнати рогчета. Спря се до нея, протегна глава и я помириса. Сърната измуча бавно, едва дочута, като че ли разказваше нещо тъжно, и издигна сухата муцуна към елена. Рогът проехтя след това през звучния похлупак. Еленът се разтресе, прескочи леко през рекичката и се изгуби в гъсталака. Като че ли обхваната от тръпки на ужас и сила, сърната стана и влезе във водата. Куцайки леко само на три крака, потегли към гората и капки кръв се стичаха по крака и се съсирваха в дълги нишки. Наоколо дърветата стояха неподвижни; храсти от папрати край бреговете се навеждаха при нейното минаване и пак изправяха; едно славейче прехвръкна лекичко над нея и след това изчезна някъде.

Времето минаваше. Усещаше се прохлада. В полянките светлината се оттегляше към върховете на дърветата.

Сърната се изкачваше по реката към гората. В дясно и в ляво растяха брястове. Вълните налитаха по-бързо, клокочеха през изострени камъни, скачаха и се чупеха на сребристи пръски.

Тя сменяваше черните си като абанос копита от камък на камък и бавно се изкачваше, докато по кракът й се свличаше топла кръв.

Горе на върха се издигаше в синьото небе борът, предвестникът на ветровете. По долу в камънака, в един кръг от брези, се събираше водата на рекичката в един бистър вир. Сърната падаше треперейки и плъзгайки се по краищата на скалите, крепеше се и се успокояваше в едно огледало, което отразяваше небето и светлите плетки на брезите — после пак се съвземаше и навлизаше хлъзвайки се бавно към долината с непресторен плач.

Сърната се спря между едни брези в голямата трева, като пое студен въздух, разнасящ топлите ухания на дивите цветя. Главата й с черни и нажалени очи изведнъж блесна в огледалото на водата край брега, отпусна се измъчена и изнемощяла и така стоеше няма, с поглед устремен към водата; във великото мълчание на гората, тя като че ли слушаше, като че ли мислеше и от време на време тръпки побиваха тялото й.

Сянката растеше на долу. Блясъкът на слънцето беше заличен по върховете. И сърната стоеше сама, и кръвта се изливаше в меката трева на брега. Наведе си сухата муцунка към озарената трева и пак остана неподвижна. От безкрайни далечини проникваха меланхоличните звукови вълни на рога, които бяха на замиране; лаенето на кучетата спря: бързо идваше нощта и през бора на върха мина една болезнена въздишка. В покоя, по мрачното небе, от дълбините на водата почна да трепери златистата сълза на първата звездица. Сърницата издаваше едно мучене едва доловимо, a очите тъжно блестяха в нощната светлинка на брега. Така стоеше тя сама и умираше под надвисналите клони на белите брези.

Мих. Садовеану

печатница „Братство“ — Севлиево

ХАРАКТЕРЪТ

„Из между всички придобивки единственото,

което не се губи, то е характера но човека.“

Един важен белег, който отличава човека от по-нишите твари, това е характерът? Някой считат, че характера е един комплекс от особености, които човек проявява, безразлично дали те са положителни или отрицателни. Едно такова определение е неточно, а правотата му спорна. Защото и животните имат по-малко или повече положителни и отрицателни качества и при все това твърде смело би било, да кажем, че това е характер в по-тесен смисъл на думата.

Характер можем да търсим само там, където има съзнателен живот. Характерът не представлява смесица от навици и прищявки, съвкупност от положителни качества: той е съчетание от добродетели. Като основа на характера служи волята, а тя представлява: съзнателно ръководена дейност или действия.

По три неща можем да по-знаем хората с характер: търпението, самообладанието и благородството. Трите заедно, образуват характера. Епиктет ни служи като пример на самообладание, а Христос — на търпение и благородство.

Характерът се изгражда бавно с постоянни и неприривни усилия за превъзмогване на мъчнотиите от вън и на слабостите си ог вътре и чрез постоянно поправяне на погрешките си.

Всички съзнателни усилия към по доброто поддържане постоянно, всеки ден каляват волята и оформят характера. Те са най-ползотворни. Великия оратор Демостен чрез постоянни упражнения е успял да превъзмогне заекването и мърдане на рамото при говорене. Подлагал се е сам на ред дисциплини и е доби.т бляскави резултати. Нужно е голямо постоянство за достигане на желания резултат.

Говори се за Л. Н. Тостой. Че книгата „Война и мир“ я е преписал три пъти изцяло преди да я даде за печат, а това е едно между най-големите съчинения които познаваме. Какво търпение и постоянство обладават великите хора, просто невероятни.

Ако всеки ден правим по нещо полезно, това би допринесло много повече от колкото разни други системи н правила.

Всеки човек има ценност до толкова, до колкото има характер. А характер има само оня, който може да спази дадено обещание, да устои на дадена дума и който най-после може да служи на една благородна и възвишена идея.

Хората с характер са цвета на всяко общество и народ. Тогава, когато всички хора станат цвят ще настане вечната пролет, за която душите бленуват.

Г. Събев