Година 9 (22 септември 1936 – 22 юли 1937), брой 172

Пред очите ни се разиграват една страшна трагедия на братоубийство и разрушения, каквато човешката история едва ли помни. Това е ужаса, всред който живее днес испанският народ, разделен на две взаимно изтребващи се части, хвърлили в огъня на разрушението всичко, що имат, живот, наследство от миналото, придобивки на настоящето и възможности на бъдещето.

Едва ли никой можеше да помисли, в началото на гражданската война в Испания, че тя ще стигне до такова ожесточение. Едва ли некой можеше да помисли, че ще бъдат избивани хиляди пленници от техните братя, нещо, което не е правено дори през световната война. Едва ли никой можеше да помисли, че воюващите ще си позволят да убиват с аеропланни бомби мирното население, беззащитните жени и деца., чиято вина е само тази, че се намират в територията, заета от противната страна,

А днес това е факт: много хиляди пленници са безмилостно избивани и аеропланите хвърлят своите бомби всред градовете, без да се стесняват от това, че убиват невинни, незамесени в гражданската война хора.

Испания все повече и повече се превръща в развалини. Покрай другото, биват разрушавани и много ценности, завещани от миналото. Кръвта се лее непрестанно и омразата разкъсва душата на този народ.

До кога? Ще има ли край това? И страшните рани, нанесени не само върху материалния, но преди всичко върху духовния живот на този народ, ще могат ли не-кога да бъдат затворени? Безразлично коя от двете борещи се страни победи, ще може ли тя върху река от кръв да изгради нещо здраво и единно? Ще може ли тя да получи некога искрена симпатия и подкрепа от победената страна, от останалата част на народа?

Никога! Омразата между победители и победени ще продължава завинаги да разкъсва душата на този народ, докато не се явят съвършено нови хора, които, служейки си със съвсем други методи, имайки съвсем други разбирания, коренно различаващи се от тия на воюващите днес страни, ще отправят измъчената и изтощена страна в съвсем нов път, който не ще бъде нито пътя на фашизма, нито този на насилническия, материалистически комунизъм, а тоя на общочовешкото братство.

Която и страна от двете борещи се днес части на испанския, народ да победи — тя не ще успее да постигне своите цели. Всичко, което победителите, които и да са те, изградят, ще бъде изградено на пясък. Всичко ще бъде немощно и нетрайно, докато не се явят хора, които да положат съвършено нова основа в живота на тоя нещастен народ.

Ще можем ли ний, българите, да вземем поука от това, което става, в другите страни? Ще се опомним ли или ще. продължаваме да вървим по старите пътища и да подхранваме стремежи, които неизбежно ще ни заведат там, където днес се намира Испания? Ще тръгнем ли по нов път, или ще упорстваме на старото, докато дойде страшния огън на братоубийството? Ще се откажем ли от омразата, насилието и егоизма, и ще приемем ли пътя на любовта, на братството и на мира?

Страшното е там, че в България съществуват тия две сили — сили на старото, на насилието, на омразата, които, ако им се даде възможност, не биха се спрели пред нищо, не биха избирали средства за да вземат надмощие, макар и да превърнат страната ни в развалини.

Тия две сили, нека ги наречем с тяхното име — фашизъм и комунизъм, в техните най-разнообразни отсенки и преображения, не са нови, макар и да искат да се кичат с това име. Не, те са сили на старото, на насилието, на братоубийството, на омразата и материализма. Техните методи за действие, които те евентуално, при първа възможност, биха приложили, показват ясно какви са те. Те са същите, които се борят днес в Испания. Те и двете са сили на старото, които биха превърнали в развалини ас ек а страна, чийто народ би тръгнал по техните пътища.

Това са пътища, които ние трябва да отхвърлим, и по които ние не трябва да вървим, ако искаме да имаме истински напредък и да достигнем до щастливо бъде ще.

Пътят към новото, пътят към величието, щастието и благоденствието на България не е нито във фашизма, нито в комунизма.

Затова народа ни трябва да бъде буден и да не се подава на никоя от тези две най-страшни и най-опасни днес духовни болести на човечеството.

Новото е в мира, братството и любовта, а не в насилието и братоубийството.

Пламен

Да черпим от извора

Докато живеете, вие трябва да учите

Учителя

Много неща човек има да учи. Той е дете на природата, която го възпитава по най-различни и специфични начини. Човек, в широк смисъл на думата, е неин възпитаник. От нейните уроци и възпитателни методи никой не може да избегне. И това, което тя учи, не може да се сравни с нищо. Възпитателните методи на този или онзи учен са верни до толкоз, до колкото се приближават до тия на природата. Нейните възпитателни методи не правят изключение и при най-гениалните философи. Когато те развиват и излагат своите схващания по един неправилен начин и с това носят заблуда на всички хора, тя си служи с най-ефикасни метод, като опитва първом тяхната теория върху самите тях, или пък по един необясним за тях начин, тя им навежда истината, за да се коригират. А за да се коригират и с това да хвърлят светлина и дадат освобождение на хората от предишните им погрешни схващания, се иска чутко ухо, искрени души, готови да положат всичко пред краката на Истината.

Днес в нашия живот стават такива явления, които по най-очебиещ начин ни доказват, че има една много по-съществена страна на живота, от която изхожда силата и дава тон и украса, вътрешна и външна на живота. Друго нищо обуславя живота, друго нещо го движи и възраства, отколкото ние материалистически си въобразяваме. Това друго нещо е духа, Божествената искра, която организира нещата и влага смисъл и съдържание. Когато духа отсъства, когато силата я няма, сцеплението между частите изчезва и става разлагане. И ние истински ще се учим когато се свържем с духа, когато влезем в жив контакт с извора на живота и силата.

В живота има постоянни и преходни неща. Преходното може би ще даде резултат, но той е само временен. Който го последва, без да държи връзка с извора, не минава много време и той ще се намери в безизходно положение. Всичко това пада. всичко губи смисъл, защото няма съдържание А постоянните неща градят винаги по законите на природата, по законите на еволюцията. Постоянните и преходните неща, всички явления физически и психически, ни идват на помощ да се събуди съзнанието ни, де се разшири светоразбирането и да познаем Истината.

Откъсвайки се само за момент от обикновеното, абстрахирайки се само за миг от личното и вглъбявайки се дълбоко, човек ще види, че зад всички прояви в живота, че зад всички стълкновения и катаклизми стои едно вечно н неизменно Начало, което стимулира, организира, възраства и повдига. Когато хората се приближават към него. тогава има напредък. разцъфтяване на културата, придобиване на лична и обществена свобода. Когато човек е във връзка с него, той вижда истината ясно. познава я и не взема фалшивото за ценно. Тогава се раждат условия за раждане на Новото в света. Отваря се врата за блясване на нова светлина в живота, който от хиляди години е в мрак. И когато се говори за раждането на новото, подразбира се именно този жив контакт с извора на живота. Ако не се осъзнае човека и потърси онова, което истински трябва до търси — насъщната храна за душата, той е облечен на катастрофа.

Де ще намерим тая храна и де да я търсим? — Жадния преброжда планини и полета, търси и намира хубава вода! — Гладния заобикаля цялата земя и намира хляб. А човек, който е лишен от живия хляб и вода — Божествения огън, как ще ги намери? Кои „планини“ и „полета“ трябва да преброди, кои „океани“ и „морета“ ще преплува, коя „земя“ ще обиколи?

— Живият хляб и вода, които като вкуси веднъж няма да ожаднее и огладнее за винаги, всеки ще намери дълбоко в себе си, като се изкачи на своята планина — ума и слезе в своята долина — сърцето и обиколи своята земя — душата и се изложи най-после на прямите лъчи на слънцето — Духа и се свърже с него, за да се изцели от проказата и падне булото от очите му, за де види величието на оная сила, която непрестанно твори.

Само когато дойдем до това Положение, за нас ще се отвори ново поле на дейност. Това е пътя, по който трябва да вървим, ако искаме да станем истински човеци и добием първообраза си. Този е пътя, който ще ни изведе на онзи край, дето няма заблуди. лъжи. измами; този е пътя. в който няма сенки и съмнения. Този е пътя на истинското познание и учение.

Мнозина са отричали съществената страна на живота, но разумното по един или по друг начин им е доказвало в края на краищата истината.

Само едно гради, само едно носи свобода и истинско знание. Само едно свързва хората и им говори за братство, любов и мир. Само едно прави хората човеци и ги различава от животните —това е Духа, това е Божественото. Да се свържем с него понеже Той е носител на истинския живот и живо знание. Да се учим от Него!

НА БОЖИЯТА НИВА

Обичам в този свят простора, небесата,

И слънцето прекрасно и светлите звезди,

Да бъда волна птичка, да дишам свободата,

Макар да се сражавам с хиляди беди.

Макар да съм в земята, кат житното зрънце,

Посято от ръката на Вечния сеяч —

Но мен обича, топли и пази светло слънце,

Всред мъки и неволи, то мен е скъп Водач.

Под земната кора очакват ме страдания . . .

Но що са те? Ще никна, ще видя светъл ден.

Душата ми е пълна с обич и познания

И Божи Дух в сърце ми е вече поселен.

От житница богата, ще дойде пак сеятел,

С шепа ще ме грабне и пак ще ме посей,

На божията нива на Вечния създател

Ще падне мойто зрънце, ще върже и узрей

И после умножено то гладните ще храни,

В колиба ще надникне и царския палат.

То хляб ще стане жив за людете избрани,

Обилно ще нахрани душевния им глад.

Асавита

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ.

Знайното и незнайното

(По неделната беседата „Знайното и незнайното“, 16.02.1936 г.)

В света има две веруюта — едното което хората не знаят, а другото известно тям. Съществуват също така и две служби, на които те слугуват — едната е закона на необходимостта, с когото страхът е непосредствено свързан, в другият е закона на любовта, който е и закон на вярата. И всички безпокойства в свето се дължат на факта, че хората служат на снова, което не знаят.

Трябва да минем от веруюто, което не знаем, към другото, което знаем, защото то е, което ще оправи света — в него е прогреса. Но знанието тук трябва да го вземем в положителна смисъл. Само онова, което дава свобода, светлина, щастие, сила, здраве е истинско знание.

Само умният може да си служи с онова, което знае, за да неправи живота си щастлив. Защото нещастията не са нищо друго, освен постоянните стълкновения на невежите и слепите хора със самата реалност.

Понякога ние искаме да изменим съдбата си, като се влюбваме напр. в красиви моми, в богатства и пр. Красотата и богатството, обаче, не са, които могат да донесат щастие. Какви резултати би дало напр. едно богатство в ръцете на един, който не е господар но себе си?

Днес едни твърдят, че светът такъв, какъвто е сега, е бил създаден от Бога. Това е погрешно схващане. Онзи, който в същност е създал света, ние не Го познаваме и този въпрос, въобще, тепърва ще изучаваме. По-важно е обаче, да излезем от живота, в който сега сме поставени. Но за да сторим това, трябва да мислим. И да не смитаме, че положенията, в които сега се намираме са най важните. Те са само станции, на които временно се спираме, но има по-нататък пунктове много по-важни. Съвременните хора протестират против страданията, които са дошли върху тях, но защо тогава те причиняват страдания на другите същества?

В същност само половината от страданията на хората идват отвън, останалата половина те сами си причиняват и то по такъв майсторски начин, че сам дяволът понякога се чуди на изкуството им.

Христос казва: „Вие се кланяте на онова, което не знаете, а ние на това, което знаем.“ Вярващите спорят непрестанно кой има правата вяра. Тя седи в онова, което ние знаем, защото то включва в себе си Божественото, а онова, което не знаем е кривата сфера — съдържа в себе си човешкото; - защото човек са отличава по своето незнание. Ето защо, той ipe6ea да учи. И светът не е нищо друго, освен едно велико училище за него. в което трябва да придаде нещо към онова, което има за себе си. да опознае законите, върху които почива неговото щастие.

Сега ще направим следният превод: Съвременните хора се кланят на онова, което не знаят — сиреч на смъртта, защото тя е неизвестното, а онова, което знаят — то е живота. Чудни са хората когато питат има ли друг свят. има ли отвъден живот и пр. Отишъл някой си в една къщи с много стаи, влезнал да живее в една от тях и пита има ли други стаи? Има разбира се. Не само това, но има и други къщи, много по големи и с много повече стаи. Ние сме се затворили в сегашната си човешка форма и питаме, като излезем от нея има ли друг живот? Че вън от къщата има много по-просторен, много по-широк живот от този на нашата малка колибка — каквато представлява тялото ни. Права ли ще бъде мравката, ако каже че няма друг живот. освен мравешкия? И след всичко това, все пак хората казват, че нямало нищо друго след смъртта. До, вярно е, след като човек умре всичко се свършва, но като се роди отново, всичко наново започва, По какво се отличава смъртта? Когато човек умре, всички около него говорят и само той мълчи. Роди ли се и той започва да говори заедно с околните. Мнозина, обаче казват, че човек трябва да мълчи; да но тогава неговата мисъл трябва да говори. То значи да заживее в онзи широк умствен свят и да разбере по същина нещата Хората са много доверчиви. каквото им се каже, готови са да го вземат за чиста монета. По основа това е хубаво, но какво би ни ползвала вярата в Бога, ако въпреки това, сме нещастни? То значи да служим не онова, което не знаем. Кой е изходния път тогава? Да заменим онова, което не знаем с това, което знаем.

Има ли сега нещо, което положително знаем и на което можем да разчитаме? Първото знание е движението. Живота се отличава с движение, то е негов резултат. А като резултат на движението се ражда светлината, която пък е необходима да показва пътя на онова същество, което е излязло извън орбитата на центъра на живота. Всяка майка знае кой е първият признак на новораждащото се дете, —той е движението. И ако някоя част на тялото е неподвижна, това показва. че е анормална — саката. Така също, ако изучаваме човека, ще констатираме, че колкото по-здрав е той, толкова по хармонични са неговите движения. И нарушат ли се те, настъпва болест. При изследване на човешката аура се вижда, че колкото по-високо издигнат е индивида, толкова по-приятна и силна светлина се излъчва от него. При случай на заболяване, веднага се забелязва едно пречупване и потъмняване на тази светлина. Това потъмняване може да стане частично или из цяло. Болната заболяла част потъмнява, а здравите остават светли. Какво се иска при такъв случай от човека? Да възстанови потъмнелите части на своя организъм. Как ще стане това? Като усили мисълта си. А как ще я усили? Като започне да мисли за това което знае.

Днес ние считаме за реални неща само онези, които са близо до нас и за нереални — всички които са далеч. В същност, реалните неща, независимо от това, дали са далечни или близки, се отличават по следното: Разумните същества всякога отговарят на нашите нужди, а неразумните никога не правят това. Следователно, ние считаме Бога онова същество, което всякога отговаря на нашите нужди. Бог е единственото смислено същество. което неизменно отговаря на нуждите ни, но не на нашите навици и несъществени желания, а на онези силни нужди на човешкия ум, сърце. душа и дух. За този въпрос доказателства не са нужни; всеки, който пожелае, може да опита тези истини. Неща за които хората нямат никаква опитност, никога не могат да се доказват. И поради това, много работи които ни се виждат невъзможни, са възможни за Бога. Невъзможното за нас е възможно за Бога. Напр. срешат се хоро, които могат да предвиждат какво може да се случи някому в бъдеще. По какъв начин постигат те това? Че как едно куче само чрез своето силно развито обоняние може да открие стъпките на своя господар измежду хилядите други? При това то не е завършило никакъв факултет, не е изучавало никакви науки, докато хората може да са завършили по четири факултета и взе пак да не могат да сторят същото. Но казахме, че има хора, които имат събудено чувство да предвиждат нещата с десетки години напред. За тях прегради не съществуват. Това са малцина обаче и то високо организирани хора.

И тъй, животът не е такъв, какъвто си го представяме. Понастоящем живеем в един ограничен свят, поради което си създаваме излишни страдания. Ние си мислим, че сме изхвърлени на един остров, където никой не се грижи за нас. Но това не е вярно. В Библията има много доказателства за противното, но въпреки това, съвременните хора пак се съмняват. Те биха били в правото си, при условие че всичко е дело на човека, че всичко е негово творение. Ами тогава чие творение е самият той? Може ли едно същество да сътвори само себе си преди да е съществувало? От тук именно се раждат изопачените положения. И понеже съвременните хора не могат да виждат проявлението на разумно-то в света мислят. че светът е неразумен. От какво зависи разумността? Ако ние грижливо проучим строежа, състава и пр. на едно житно зърно и след това го поставим в джоба си, какво сме постигнали? Друг е въпроса, ако посеем житното зърно и му създадем условия да поникне; тогава то ще ни покаже своята разумност. Извода е, че и в самите нас има също такава една разумност, каквато в житното зърно, на която трябва да създадем условия до се прояви.

Ние мислим, че със закона на безверието всичко ще можем да обясним. Никаква наука не е това. Безверника не вярва в съществуването на Бога. Значи все пак той вярва в нещо — вярва в неговото несъществуване. Тогава остава въпроса, кое е по-мъчно: да вярваме в това, което е. или в онова, което не е? Да вярваме в това, което не е, значи да вярваме във фиктивни неща, да вярваме в сенките. Безверието е нещо безплодно в света. Знание трябва, а такова може да има само при реалността.

Мнозина като слушат, сметат че ги заблуждавам. Но аз ги питам: —Вие щастливи ли сте? Не. Тогава вие сте заблудени. Здрави ли сте? Живеете ли добре в домът си? Учени ли сте? — Не. — Че тогава вие вече сте заблудени. Изобщо всички отрицателни качества и прояви в света се дължат на заблуждението. Хората искат да отрекат реалността на нещата и поради това си създават нещастия.

А какво им коства де вярват? Не да вярват, обаче, в едно верую, което те сами ще си формират; не да вярват в едно слънце само по дадено описание, но в онова реалното, живото слънце, което всичко движи, всичко кара да расте, носи всички блага и дава живот на земята. Не за някакво въображаемо слънце, или за някакъв Бог, който не познаваме, но за онова, което всеки от нас сам вижда. Питат: „Че къде да видим Бога“. Чудни са съвременните философи, които са започнали да разискват логически от причини към последствия и от последствия към причини, а самата причина, която предизвиква последствията, не знаят.

Ние не трябва да поставяме настоящия живот за мерило на бъдещия, защото настоящия живот е само временен, Мерилото на живота се намира в нашето съзнание, в нашия дух, душа, сърце и ум. Значи, има четири мерки, с които можем да мерим реалността. Тя не е нещо външно. а вътрешно, субективно. Има обаче и една обективна реалност, която малцина знаят. Тя е не-съизмерима и се нарича вечност.

Христос казва: „Вие се кланяте на онова, което не знаете, а ние на това. което знаем. То ще рече: ние вярваме в разумното начало на света, което всичко е създало. И в Неговия план е предвидено нещо много добро за всички същества, колкото и малки да са те. А ако всички тези същества днес страдат, причините за това са собствените им погрешки. Но когато те преминат през страданията, ще дойде онова хубавото, определено за тях. Сега не е въпроса да вярваме или не в това, но все таки, ако хората не вярваха в нещо по-добро, което ги очаква в бъдеще, те не биха живели на земята. Защото при всички нещастия и злини дълбоко в тях остава все пак искрици надежда. Там е именно силата на човешкия дух. И тази надежда, тази вяра ще я намерим във всички организми на животинското и растително царство. Всички живи същества в това отношение имат едно общо верую. То е именно красивото, Божественото в тях.

Да вярваме в малкото, което знаем и де се държим за него, защото това малкото, посято в човешката душа, ще възрасне с всичката си красота. Да изменим своите възгледи, да усилим вярата си, защото тази, която сега имаме, е слаба.

Защо днес хората роптаят против страданията? Преди всичко те трябва да разберат причините и произхода им. Ако страданията идват от хората, прави са да роптаят. Трябва да различаваме дали страданията идват от това, което знаем или от онова, което не знаем. Защото страданията, които идват от онова, което знаем, са благословения, а ако те идват от онова, което не знаем, тогава са истинско страдание, истинско мъчение. Ако човек и при най-големите противоречия в живота си вярва. че всичко ще се уреди, наистина така ще стане. Вярата и любовта днес. трябва да влизат в света, за да преобразят индивид, семейство и общество.

Усет към хубавото

Шримати Рукмини Деви

Изкуството не се състои в това — да се чуе една песен, или де се види някой танц, нито — дали се харесват те, или не. Едничката цел на изкуството е — да направим живота си художествен, тъй че в него да цари духа не изкуството. Това съвсем не значи, че всеки от нас трябва до стане творец-художник в обикновения смисъл на думата. Не е нужно всеки да може да танцува или да пее, или да играе на сцената, или да работи в приложните изкуства, ала всеки трябва да има в себе си добре развито чувство за изтънченост и красота.

Спомням си. как Павлова често танцуваше пред бедни хора, не защото те можеха да оценят техниката й, или да проникнат в духа на творческата й работа, но защото искаше те да бъдат щастливи поне за малко. Мнозина често я запитваха, защо танцува пред бедни хора, повечето от които не можеха да оценят изкуството й. Тя винаги им отговаряше, че не танцува пред тях, за да разберат техниката на танца, но само — за да ги направи един два часа щастливи, тъй като толкова малко радост име в света. Това наистина е тека, и аз съм уверена, че чрез изкуството ние можем да създадем повече щастие в света. Ако се стремим да живеем красиво, можем да направим и околната среда такава. Ако ли животът ни е пълен с грозота — и ония около нас без друго ще станат грозни. Аз съм напълно убедена, че жестокостта е една от най-лошите ферми, които грозотата се изразява. Потребно е де премахнем всяка грозота, а в това ще бъдем подпомогнати, като развиваме художествения усет във всичките му форми.

Моят план в изкуството не се състои в това — да има нещо приятно за ухото, или за окото, или за кое да е от петте ни сетива. Той е много повече от това. Той е въпрос на гледище и на всекидневен живот. Както всеки от нас трябва да бъде истински окултист, тъй всеки трябва да бъде истински художник в най малките подробности на живота. Трябва естествено и несъзнателно да се отзоваваме на всичко, що е истински хубаво и да се отвращаваме от онова, що не е. Тогава сме хора на изкуството. Трябва ревностно да се отзоваваме на хубавото, на истински изтънченото. Трябва да сме придирчиви, да сме крайно чувствителни към хубавото. Не бива да правим отстъпки на нищо, което е грозно, или лишено от културност. Не трябва никога да си позволяваме да свикваме с грозното.

Спомням си, когато аз за пръв път чух джазова музика — тя толкова ме отврати, че се почувствах ужасена. Струваше ми се, че нещо страшно ставаше. По сетне, когато в Европа и в Америка трябваше постоянно да слушам тая музика, аз почнах да не й обръщам внимание. Същото изпитах с месото. Когато за пръв път пътувах в чужбина, не можах за нищо друго да мисля и да сънувам, освен за месото, което хората около мене ядяха. Като че ли виждах месо да плува навред около мене и аз си представях целия процес на клането. С голяма мъка можах да се храня в парахода, когато пътувах. Всъщност, аз полагах усилие отвращението ми де не стане прекалено. Обаче, отвращението не бива да престава у нас. Отначало човек се чувства обзет от него, ала след време той го преодолява. Що се отнася до мене, аз отказвам да свиквам с неща, които са грозни и които ме отблъскват. Аз мисля, че една част от нашата работа, що имаме пред себе си, е— да се възбуди у другите незадоволство от грозящите условия, с които те са свикнали и които смятат за неизбежни. Има много люде, които винаги са мръсни, но са толкова свикнали с това, че навярно, съвсем се не сещат, че са нечисти. Безспорно, трябва да бъдем търпеливи спрямо нечисти хора, ала не бива никога да си позволяваме самите ние да бъдем такива, но — да се стараем да подбуждаме художественото чувство у нечистите, тъй че те да престанат да позволяват на нечистотата да има някакъв дял в техния живот. На по-напредналите от нас души, сигурно нашия начин на живеене изглежда некрасив. Те, обаче, са търпеливи и снизходителни спрямо нас. Те ни разбират и ни помагат. Така и ние трябва да се отнасяме към тези, които не са поставени като нас щастливо в света.

Желала бих да бъде много ясно за всички, че моето разбиране за изкуството няма за цел да се изрази то само на физичната област чрез спектакли или други художествени творби. Това е много малка част от истинското изкуство, макар че то много допринася за развоя на художествения дух. Това, обаче, само по себе си не е цел. Истинска цел на всяко изкуство е, щото всеки един от нас да стане човек на изкуството, да може да цени хубавото и да работи в хармония с целия живот и животът на всекиго от нас да стане тъй-изтънчен, тъй-художествен, че да можем веднага да се отзоваваме на всяко хубаво и благородно дело.

Изучаване на човешкия характер

(продължение от бр. 171)

Но да се върнем върху носът, като израз на състояние, способности и проява на един человек сиреч, като характерологичен белег. В всеки нос можем да забележим преди всичко главната насока на основната линия.

Тя може да бъде права, вдлъбната навътре и изпъкнала навън и смесена.

В I. първият случай ний имаме сили, които се уравновесяват хармонично. С други думи, ний сме пред един ум, който разумно постъпва. Като етична основа има правдата, желание да постъпва справедливо, разположен е да дава път повече на своят ум, като вярва твърдо, че идеалите или идеите и законите свързани с правдата може да разрешат правилно всичките трудности в живота. В повечето случаи хора с така прави носове (зависи и от тяхната по-голяма или по-малка острота и дебелина) са доста упорити.

Bratstvo_9g_007.jpg?fbclid=IwAR2DbbcPTt0

Ако такъв нос минава направо във връзка с челото без голямо понижение в основете и представлява като че ли продължение на самото чело —такива хора са склонни към едностранчиво мислене, но са справедливи и понякога до фанатизъм отстоява своята мисъл или мнение.

Когато тази линия е в дисхармония с останалото лице (напр. лицето има меки закръглени линии, а носът отгоре е прав и без вдлъбнатина в основата, това показва човек склонен към противоположни заключения едновременно (без да ги забележи), но страдащ от липса на мир в душата си. Склонен към противоположни и непоследователни решения.

Ако гърбът на носът е дебел (широк) това показва че такъв човек работи с много възможности и няма принципни решения, а се ръководи от многобройни причини и правила и се надява на инстинктите и миналото си.

Bratstvo_9g_006.jpg?fbclid=IwAR2DbbcPTt0

Когато носът е остър отгоре (не върхът на носът, а гърбът му случая „б“) тогава тия натури са склонни към финни преживявания, но надменни, склонни към надценявания на своите сили, към неуравновесени желания, в които любопитството играе важна роля.

Но обръщам внимание на един съществен факт, който трябва да се има предвид за всички случаи. Ще го илюстрирам с пример, за да бъде по добре разбран. Цифрата 3 си е 3. но нейното абсолютно значение зависи не само от нея самата, но и от мястото, което заема всред другите цифри. Така 30 и 203 не е едно и също значение. С други думи. това, което става нещо отделно като факти или съставя елементи на една част от човешкото тяло, за да получат своето вярно значение, трябва да се турят на своето место в лицето на човека и съответното тяхно значение омекотено или засилено от другите околни фактори ще им даде вирната преценка на значение на всяка част, линия или ъгъл. Тъй че нека се пазят от прибързани заключения начинаещите. По добре е дълго да изучават и наблюдавай и тогава да кажат своето схващане. В противен случай ще се намерят пред резултати, които ще внесат може би смущение в тях или даже съмнение във верността на това, което знаят. Само добро съпоставяне на нещата всяко нещо на своето место и неговото значение, дават верни резултати.

Големината на тия линии може да се измери само относително. Норма не може да се даде по-много съображения, но винаги има едно отношение, което първоначално може да служи като ръководно начало на ония, които искат систематически и дълбоко да се опознаят с характерологията като наука. В такъв случай те ще се изненадат от оная широка възможност всеки нещо и най незначителния жест, пъпка, бенка, бръчка или привично свиване на окото да са цел разказ за едно вътрешно някогашно или сегашно състояние.

Дължината на лицето т. е. дължината на откритата част на главата от върхът на челото — началото гдето почват космите до подножието на брадата трябва да бъде равна на дължината на човешката длан от първата гривна над дланта до върха на средния пръст. Тогава те се смятат за нормални.

Дължината на носът трябва да съставя една трета от делото лице. В такъв случай числата, които ще се получат в по вече или по малко (колкото и да са малки) са от голямо значение като израз на положителни или отрицателни прояви на едно качество или насока на характера.

Собствените наблюдения на всеки един са от много по-голямо значение, отколкото всички други ръководства и упътвания дадени от страна.

От съществено значение са и ъглите, които се образуват между челото и носа. Това има отношение с енергиите и начина по който се проявява един човек. Така, носовете, които представляват почти продължение на челото, имат хора, които изживяват нещата по вече вътрешно. Колкото носът стърчи повече навън, толкова тоя човек по енергично се проявява, претендира да знае и решава нещата. Такъв човек особено ако и челото му е низко и право със стърчащия нос е „белалия“ човек — обича да настоява и досажда (но не с лошо намерение), а от желание често само да бъде полезен.

Вдлъбнатината в началото на носа ако е много дълбока, сочи за нещо болезнено, за неестествени пречупвания на възприятията в съзнанието на индивида. Често такива хора са способни да извършат престъпления с идейна подкладка. Това толкова се по вече улеснява ако носът е тесен в своето начало (вследствие на което очите изглеждат много близко едно до друго), а широк в своята основа.

Когато носът, правият, е хармонично съчетан с челото и брадата., получават се линии на лице, което внася строго неземно спокойствие, малко студено, но вдъхващо доверие. Жени с такива носове са добродетелни, но недосетливи като жени и не всякога са обичани достатъчно от мъжете си.

Широчината на носа при ноздрите е свързана с дишането от там с характера на ума и проявата на човешкият характер. Когато носът е къс, тогава такъв човек мисли малко е дребно, действа бърже и ако и с широки основи (ноздри) е склонен към избухване.

Ако дойдем сега до синтеза на гореказаното, може до си по-служим със следния чертеж, който може да остане като обект за обобщаване на казаното.

Дължината на носа.

Bratstvo_9g_008.jpg?fbclid=IwAR2DbbcPTt0

„a“ — това е израз на продължителността на действие на силата в случая уравновесена дейност между ума и сърцето с надмощие на ума като ръководно начало.

„b“ — височината на носа — това е израз, или резултат на действащите сили — тяхната проява във физическия свят като дела и желания.

„c“ —това е широчината на носа — тя е изрез на интензивността но силите, които действат. Широките ноздри са в здравите, сприхави откровени хоро. Често дърдорковци — хора в които преобладават чувствата.

Свитите тесни ноздри сочат за хора в които умът, самообладанието, често и лицемерието са съществени качества.

Л. Лулчев

(следва)

Притча за Мъдростта

За живота и за щастието

Когато при божествения человек надойдоха и се насъбраха множество люде, жадни за живот и за щастие, той отвори устата си и чрез езика му начена да говори мъдростта и рече:

— Три са изворите на безграничния живот и на вечното щастие.

— Любовта, която е Божия същност, мъдростта, която е Божия мисъл, истината, която е Божи образ.

Дванадесет са пътищата, които водят към тези извори — пътят на доброто, пътят на правдата, пътят на милосърдието, пътят не предаността, пътят на постоянството, пътят на търпението, пътят на послушанието, пътят на знанието, пътят на себепожертването, пътят на чистотата, пътят на светлината и пътят на свободата. И дванадесет са творческите сили, с които человеците може победоносно да шестват по тези пътища и да достигнат до изворите на безграничния живот и на вечното щастие — силата на молитвата, силата на светлите мисли, силата на възвишените копнежи, силата на благородните желания, силата на красивите постъпки, силата на творческото слово, силата на вярата, силата на надеждата, силата на обичта, силата на смелостта и силата на себеотричането.

Тези люде, които непреривно гледат с очите на милосърдието, говорят с езика на благостта и ръцете им винаги са пълни и раздават сладки плодове, те са. които притежават творческите сили, носещи винаги победа: те познават и пътищата към изворите не безграничния живот и на вечното щастие. Само тези люде могат да бъдат учители на света и водачи на человеците към съвършенство.

И. А. Изворски

СТЪПКИ КЪМ ВЪРХА

Колко е красиво да наблюдаваме своите радости и скърби, тъй както пътникът към планинският връх наблюдава долините, височините и стръмните завои, до като стигне до върха! Всичкото това разнообразие на нашия път ни се вижда тъй естествено и тъй необходимо, за да достигнем до целта.

Всеки човек има условия във всеки момент на живота си да бъде щастлив, понеже природата му е предоставила красивата възможност да бъде чист в мислите, чувствата и постъпките си, дала му е тази свобода; е главното условие за щастието е чистотата в мислите, чувствата и постъпките.

Днес хората са много суеверни. Те вярват, че като служат на злото и мислят само за себе си, ще станат щастливи. Вярват, че чрез война народите ще постигнат благоденствие. Жената вярва че ежът ще я направи щастлива и мъжът вярва, че жената ще го направи щастлив. Майката и бащата вярват, че децата им ще осигурят тяхното щастие. Всичките тези надежди са само лотарийни билети. Всичко това е суеверие. Истинската вяра е да вярваме в своята права мисъл, да вярваме в своето красиво чувство, да вярваме в своята добра постъпка. Ние всеки момент можем да проверим, че нашето щастие е в права пропорция с постигане не това триединство в себе си.

Не е важно какво мислят хората за нас, не е важно какви погрешни или велики дела сме правили в миналото. Важно е сега, в този момент, каква ни е любовта към Бога и ближния.

Ако не се обидим, когато някой не задоволи едно наше желание, то това желание е било безкористно. В обиждането винаги има корист и липса на вяра в своите ценности. Когато не се обидим, може да бъдем сигурни, че правото е на наша страна н това говори, че сме добри алхимици, че можем да превръщаме въглена в диамант. Честите обиди, които ни се нанасят, са едно условие да стенем добри алхимици.

Подозрението е болезнено състояние на чувствата. Който започне да не вярва на своите подозрения, той скоро ще се освободи от тази болест. Който подозира, той вижда себе си в подозрението. Чрез подозрението човек прекрасно може да изучава себе си и да се заеме за своето изправление.

Ние познаваме до къде сме достигнали в знанието, силата и любовта по това какви вътрешни отношения имаме с Бога и каква ни е обходата с хората, когато сме в тежки изпитания.

Както пчелата, като събира нектар, опрашва и цветовете, така и всяка стъпка на разумния и любещ човек носи благо за него и за всеки, с когото влезе в контакт.

Ако някой мисли, че е много учен, че заема високо обществено положение, а не е способен да се отзове на нуждите на страдащите и тъпче слабите, като мравки, този човек скоро ще разбере, че е градил къща на пясък.

Ученият човек е крайно внимателен, скромен, отзивчив и владее знание и сили да помага.

Г. Т.

ЕДНО ПСИХИЧЕСКО ПРЕЖИВЯВАНЕ

НА Л. Н. ТОЛСТОЙ

Четири дена преди изчезването на вуйчо ми Л. Н. Толстой, аз бях щастлива да беседвам с него цял час върху крайно интересни въпроси, за които и бях отишла на поклонение в Ясна Поляна, тъй като исках да чуя от самите уста на вуйчо си, до къде са достигнали възгледите му за Бога и безсмъртието на душата. Беше доста късно, когато влязох в кабинета му дето го сварих легнал на миндера и гледащ вторачено в пода. Купчината писма и книги ма масата показваха, че той преди малко е оставил работата и сега лежи изморен и почива. Аз седнах и открих целта на посещението си. След малко колебание, вуйчо се съгласи на молбата ми.

„Но, — прибави той разпалено — аз се надявам, че тая беседа ще бъде последна, защото не обичам да ми бъркат, когато мислено съзерцавам работата на живота си. За тая работа ми са потребни усамотеност и покой. Моят другар Чертков ми приготви място дето ще бъда в състояние да работя спокойно.“

Аз попитах много ли му досаждат посетителите.

„Има си хас! — извика той. Всички тия хора дохождат и аз трябва да ги видя и прекарвам с тях. За нещастие, те не съзнават, че времето на стареца е скъпо. Има още много да кажа. И трябва да го кажа скоро. Аз предчувствам, че наближава голяма промяна. Чувствам не, а зная, че слънцето на живота ми бързо захожда.“

Тия думи ми наведоха на въпроса за предчувствията.

„Да, аз вярвам в тях— отговаря сериозно и откровено. Аз имам доста опит в туй отношение. Убеден съм, че има хора, които са развили в себе си едно допълнително, тънко чувство, с което възприемат същината на нещата.“ Строго казано, аз не съм имал напълно определени предчувствия; по скоро те ме посещаваха във вид на сънища. Но неотдавна тяхната важност за мен стана съвсем ясна.

„Експерименталистът учен може да игнорира фактите на окултните възприятия; но аз твърдо и съзнателно вярвам в тях, защото зная, че тия факти съществуват.

Преди два дена аз изпитах едно убедително преживяване в туй отношение. Аз почивах, като сега на миндера, мислено зает с писмото, което готвех да напиша вечерта. Изведнъж вратата се отвори и в кабинета влезна сестра ми.*)

Аз бях тъй учуден, че продължавах да лежа без да продумам. Тя дойде още по-близо. Хвана ми ръката и нежно я целуваше.

Нейното посещение ми се видя странно, тя рядко дохожда у мен. Като забеляза моето учудване, тя се усмихна, но продължаваше да мълчи. В нейното присъствие аз почувствах нещо необикновено, окултно. Развълнуван аз скочих от миндера.

— Гълъбче, Маша, ти ли си? — извиках аз.

Тя стоеше неподвижна като мамено изделие. Лицето й бе печално, очите й бяха пълни със сълзи.

— Маша, — молех я аз. протягайки към нея ръце. — Кажи ми за Бога, що значи това?

Но тя все мълчеше. В отговор тя ми кимна с глава. Аз исках да я прегърна, но тя в миг изчезна и в стаята стана тъмно. Подир някоя минута се появи светлина и за мое учудване, забелязах във въздуха грамадно писмо, написано с ръката не сестра ми. То приличаше на подвижна картина.

Отпърво аз се вкамених, а после почнах да чета. Тя пишеше, че желае да ме види и питаше, не мега ли я посети в манастира. Аз четях н препрочитах в учудване цялото писмо дума по дума, докато се запечати в паметта ми. Най-подир посегнах до него, но в тая минута то изчезна. Оказа се, че аз съм сам в празната стая

Разгледах с любопитство кабинета си, но не забелязах нищо необикновено; чуваше се само тракането на часовника. Аз владеех всичките си способности. Съзнанието ми беше бодро, както и през време на по-раншното ми преживяване. На връщане към миндера аз чух във въздуха слаб трясък. След това отново се възцари мълчание. Разбрах, че съм имал видение.

Учените ще помислян, че съм станал жертва на халюцинация, но аз зная, че бях свидетел на едно естествено явление. Аз и по-рано съм изпитвал подобни преживявания. И затова не бях много поразен, макар мислите ми да бяха постоянно насочени на явилата се мен безплътно сестра. Аз легнах и дълбоко заспах. 3а това видение никому още не съм разказвала.

Но случи се нещо още по-необикновено: на другата заран аз получих писмо от сестра си Маша. То 6е буквално подобно на писмото, което ми се бе явило.

Очевидно, видението бе предсказание на писмото. Мога ли подир това да не вярвам в предчувствията? Аз твърдо вярвам, че духът е основна същина на вселената, в материята е само негов атрибут.“

По въпроса за безсмъртието той ми отговори:

„За мен е твърде трудно да имам точна формулировка на убеждението си в безсмъртието. Вярата в безсмъртието не е въпрос на научното познание, а на интуитивното чувство. Това убеждение се корени а емоциите и не дружи с интелекта. И както ми е невъзможно да обясня на дивака аксиомите на математиката, тъй и вам не мога да докажа с аргументи безсмъртието. Това всеки може сам да преживее. Само знание е недостатъчно. Туй, което ние наричаме смърт е само едно ново явление. Тя дезинтегрира организма и облича духа в нова форма. Интелектуалният индивид умира заедно със смъртта на тялото! Но нравственият, метафизическото тяло, не умира, а само материята преминава редица химически процеси, които вечно се сменят един друг. От тук и еволюцията на расите.

Но покрай това, има и еволюция на душата, на духовното его, която се извършва чрез метафизически процес. Символическа картина на тоя процес дава християнската религия. И повече нищо не ни трябва в начало. Но окончателно убеждение ние достигаме посредством индивидуалната мисъл и чувстване.

Душата на гения е кулминационна точна на духовната еволюция. Подир смъртта геният, струва ми се трябва да се облече в свръхчовешка форма, която ние дори не можем си въобрази. В тоя виеш образ той може да лети между земята и другите небесни тела. Един път само в живота си у мен имаше видение на свръхчовешко същество с грамадните размери на ефирния Аполон.

Моята представа за безсмъртието няма нищо общо със златните улици на небето или с адските пламъци и мъки.

Аз съм уверен, че и след като погребат тялото ми, ще бъда близко до другарите си. Ще продължавам да живея тъй както дивях и по-рано и достигнах да стана граф Лев Толстой“

__________________________

*) Мария Николаева, калугерка в Шамедийския манастир.

Книжнина

Житно зърно. год. X. кн. 7, 8 със следното съдържание:

Ключ не живота; Ели — Отношението към Великото в живота; Г. — Притчата за самарянина; Боян Боев — Инволюция и еволюция; Г. — Две оси в главата не човека и др. Год. Абонамент — 80 лв. Адрес: пощ. кутия № 270. Суми се пращат чрез пощ. чек. С-ка 1597

Орфей, месечно списание за братство. окултизъм, религия, философия, изкуство и духовен живот, орган и издание ме Българското теософско общество, книжка 1-ва, година VI., със следното съдържание:

Добре дошли! Към съгласуване — Д-р Дж. С. Арундейл; Усет към хубавото— Шримати Рукмини Деви; Трудности в теософския живот — С. Джинараджедаса: Духът на неродените — Двамата служители: Творчеснияг огън — Ж. Вен Дер Леу;

Абонамент 60 лв. Суми се изпрашат до администратора В. Сеплевенко, ул. Дрин 3 или до редакцията — ул. Странджа 48.

Прозорец към света. специален брой издадем от Соф. Есперантско д-во по случай седмицата за пропаганда на международния език есперанто.

Във вестника участват над 30 души: Проф. Д-р М. Арнаудов, Г. Бакалов, Проф. Д-р Фаденхехг, Д р Мих. Геновски, Трудин, Анг. Тодоров, Д-р Зах. Захариев, Тод. Павлов, Г. Караславов и др.

Редакгор Б. Големанов, Есперантски Дом, ул. Алабин 50, София. Цената на вестника е 2 лв.

Макбет, от Шекспир. превод на Г. Жечев, цена 10 лв. № 1 от библиотека „Световни писатели“, която ще даде на евтини цени и с нови преводи, класическите творби в световната литература. Суми в гербови марки на адрес: Г. Жечев, ул. Л. Каравелов 62 — София.

Беседа, списание на българското семейство. Ред. Е. Консулова Вазова. Излиза два пъти в месеца, със следното съдържание: Майки — Разказ от Една Фербер. Дълбоко дишане— здраве, младост и дълголетие — Д-р Н. Станчев; Спомени от Москва — Ек. Каравелова; Изложбата на Милен Сакъзов; Откриване сезона на оперета — Д-р Костов? Да запазим здравето и гъвкавостта си! И др.

Годишен абонамент в предплата (за 20 книжки, 10 кройки, 80 рецепти на картон и една награди — книга или картини) —до 15 Ноември 300 лв. след тая дата — 110 лв.

Изящна кутийка-картотека само за абонатите — по поръчка, срещу 20 лв. София. Цар Крум 41.