Слав Бели
Из „МЛЕЧЕН ПЪТ"
(Поеми за красотата на живота.)
І
Красота, красота!
Ти дивна, царице, царица на всички царици, която разстилаш своята прелест по целия свят. Ти, която обвиваш душата в твоята чудна прегръдка и вливаш с целувка, неземна наслада и трепет свещен в сърцата на всички люде, които пред тебе прекланят глава.
Красота, красота!
Ти висша, царице на света.
Прекланям пред тебе, богиньо, глава и с топли целувки ще покрия твоята прекрасна снага, защото ти поднесе златен потир до моята пресъхнала уста и аз пих от сладкия нектар. Поглъщах жадно тая сладка течност, която опива и гали в чудна обая душата.
Зениците на моите очи широко се разтвориха и прогледнах в мрака. Видях светлина... Видях твоята чудната прелест, богиньо, красота.
Красота, красота!
Ти висша, царице, на света.
Клетва свещена поднасям пред твоите златни нозе, накитени с бели, сини и брилянтни слънца - служител твой, ще бъда навсегда!
Красота, красота!
Ти майка, царице, царица на всички царици по света.
ІІ
Видях вълшебна светлина, която разтапя безумната жажда и мътния взор на окото в своята мека топлина. Розови, сини и златожълти огнени езици впиваха своите остри върхове и пареха душата ми. Тя гореше в чудния пламък, който гъвко извиваше стан към звездите. Гореше и не догаряше. Моите устни пресъхваха от жажда.
Аз търсих знания, търсих Великото - Вечното. Намерих красотата. /\з я познах. Преклоних глава и допрях своята пресъхнала уста до китния губер, в който плуваха нейните златни сандали, що китеха нозете ù. Аз положих на земята пред нейните крака своята златна корона и скиптър с изрязана дръжка от слонова кост, поръсена с редки кристали.
Безумно притисках края на светлата ù одежда и казах:
„Приеми дарът ми. Вземи всичкото мое богатство, царице! Аз искам да бъда твой слуга, богиньо, красота!
Ще китя твоята снага с бисери и гривни от благовонни цветя. Чуй молбата ми, царице!"
„Аз те очаквах, служителю мой. Ти, пак се завърна и паднал пред нозете ми, молиш ме с горестен вопъл за твоята стара длъжност. Но тя е заета. Когато ти напусна моя дом, яви се друг и той запълни празнотата."
„За първи път, царице, докосвам с целувка елмазените слънца, които играят по златните нишки на дивния губер.”
„Години много има от тогава и непрогледна забрава е покрила с тъмен плащ спомена за ранните години, когато ти вадеше съкровени камъни от твоята душа и китеше косите ми. Но щастието не остана дълго да трепти в сърцето ти. Отрова на съблазън вляха в твоята душа. Тъма засени светлия ти взор.
Тогава, ти напусна моя дом и тръгна да странствуваш по света.”
„Не помня... Отдавна е било и бремето на земните страдания удавили са красотата на миналите дни.
Чуй моя скръбен стон, царице? Позволи ми да остана в дома ти"!
„Познавам твоята печал. Вдигни чело и нека пак да просияе предишната усмивка на твоята уста. Стани... Не свежда глава. Ти пак ще бъдеш мой служител.
Стани, служителю мой? Вземи оная бяла тога, която там лежи простряна в пепелта. Тя беше нявга твоя, обвиваше плещите ти, но ти я захвърли в праха."
„Забравил съм... Прости ми, царице, красота!"
Аз станах. Наметнах тогата и бремето, което носех, отрони се от мен и падна на земята. Почувствувах лекота.
Аз ударих с ръка в мъглата, която играеше пред мен и тя се разкъса. Тогава моят взор се плъзна по необятната шир. Видях слънцето - слънцето изгряваше.
Усмивка разтегна нейните устни и незнайно блаженство пълнеше душата ми. Тя отправи взор към мен и вля светлина и топлина в зениците на моите очи.
„Побързай, сине мой, защото ти не можеш дълго да останеш в моя дом. Ти трябва отново да тръгнеш по света, да придобиеш съкровеното богатство, което Великият ти беше дал в деня, когато ти напусна своя дом. Ти прахоса в разгул цялото твое богатство. Иди сега и придобий това, което си изгубил."
„Аз не искам да те напусна, царице, красота!”
„Тръгни, служителю мой! Аз ще съградя дом в твоето сърце и ще бъда с тебе всъде по света. И когато тъга притисне душата ти, влез в олтара на твоята богиня, запали лампадата и ме събуди.
Аз сведох глава и тръгнах низ дългия друм, който нейде далеч пробиваше небесната твърд и земята.
Дълъг бе пътят и години много изминаха в страдна неволя и непрестанна борба. Тежки завеси преграждаха моя стремеж. Аз упорствувах и с неуморно постоянство разбивах железните прегради. Вървях напред низ своя друм, защото носех в сърцето си светлата царица и виждах само красота. Изминаха много лета. Аз стигнах предела на стария друм. Вдигнах взор. Златна врата. Зад нея извиваше новият път.
Похлопах - отекна златен звън. Похлопах втори път - пак същият звън се разля отвън.
Ударих трети път по чудните врата и чух в душата си отзвук: „Готов ли си"?
„Да"
Вратата се отвориха.
