БРАТСТВО
Двуседмичник за братски живот
Брой 114 - год. VII.
Севлиево, 13 февруари, 1935 год.
--------------------
Абонамент:
За България – 60 лева
За странство – 1 долар
Отделен брой 2 лева
Всеки абонат ще получи безплатно книгата
„Що е окултизъм“
от Сава Калименов
----------------
Адрес: в-к „ Братство“ , гр. Севлиево.
Редактор: Атанас Николов
Съдържание:
За хляба
Царството Божие (Т. Ч.)
Учителят (стих. - Олга Славчева)
Словото на Учителя. В царството на Христа (По беседа от Учителя, държана на 11 ноември 1934 г.)
Тайните на живота и смъртта. Първото небе (Макс Хайндел - продължение от брой 113)
Отговорността (И. Сингер — Прага)
Тайнственото (Й. Йунод, Пенсена)
Бялата Чашка (И. Мидълбийк)
Рак и охлювица (басня от Дядо Благо)
ЗА ХЛЯБА
Хората днес търсят преди всичко хляб, т. е. материални блага, но не знаят и не искат да разберат, че тия блага не ще им бъдат дадени преди те да изправят живота си.
Материалните блага са отнети днес на хората именно затова — за да се осъзнаят и да изправят живота си съобразно великите Божествени закони.
Каквото и да се прави, страданията, кризите, бедствията, противоречията винаги ще следват хората, докато те не разберат, че тяхното лично щастие и благоденствие е свързано с щастието и благоденствието на другите и докато в своите постъпки не вземат пред вид общите интереси.
И не само материалните блага, но и всички други блага ще бъдат отнети от човека, който мисли само за себе си.
Страданията на лишената от любов, съчувствие и спокойствие душа не са по-малки от тия на тялото, лишено от хляб, облекло и жилище. Напротив, духовния глад, духовния мраз и духовната нищета, в които изнемогват днес душите на хората, са много по-страшни и по-опасни от физическите.
Какво струва ситостта на тялото и хубавото облекло и жилище. когато душата се къса от болки, когато съвестта е нечиста, когато няма мир, спокойствие и истинска вътрешна радост, плод на душевна чистота?
Какво струват всички материални богатства на земята, когато липсва истинската, искрена и чиста любов?
Какво струва всичкото земно знание, когато в него липсва истинската светлина за живота, и когато то се употребява за зло вместо за добро ?
Какво струва грубата сила и власт, когато в тяхната основа не стои Правдата?
Да потърсим първом истински реалните духовни ценности и сили, защото само когато придобием тях, ще можем да имаме и всичко останало.
Това е хлябът наш насъщний, без който ще останем гладни и физически и духовно.
Царството Божие
Като изкореним от човешките сърца егоизма и омразата и ги заменим с любов; като махнем всички болести, всички душевни и телесни разстройства и недъзи и ги заменим с хармонично развитие, със здраве и сила — тогава ще имаме отчасти представа за Царството Божие на земята.
Царството Божие е онова състояние на изправност, на лекота, на светлина и радост, когато човек с цялото си същество може да каже: щастлив съм. Царството Божие е оная пълна хармония, онова съгласие между божествената воля, между природните закони и човешките желания, мисли, стремежи и дела, когато думата грях или престъпление няма да съществува. Царството Божие е преминаване на човека от живота на греха и престъпността, от неестествения живот към невинността и чистотата, към природо съобразния, към определения от Твореца живот.
„По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатия да влезе в Царството Божие“.
В лицето на богатия Христос е видял алчния, недоволния, кой то иска да има все по-вече и повече. Според Него такъв човек никога неможе да бъде доволен и спокоен, защото винаги е измъчван от алчността: всичко да има, целия свет, цялата земя да владее! Към категорията на богатия Христос причислява и всички бедни, които са жертва на алчността, които са устремени към богатства, които не са доволни от това, що им е необходимо и достатъчно в живота.
Богатите, или всички, които са станали роби на алчността, това са хора, които съзнателно се стремят към все по-грешен и престъпен живот. Казвам грешен и престъпен, защото те внасят дисхармония, нарушават реда и спокойствието, както в своя, тъй и в общия живот. Трупайки богатства, ненужни за самите тях, и неоползотворени за благото на всички, те отнемат хляба и възможността за живота на мнозина, които имат равни права за съществувание. Това е само една част от злото, от което иде тъй наречената от материалистите „борба за съществувание“.
Другото зло. до което стигат тия хора, е лично за тях и е много по-гибелно от първото, което причиняват на бедните. Живеейки всред богатства, охолство и разкош, те се претрупват с много ядене и пиене, задръствай по тоя начин своя организъм, лишават сами себе си от благата на здравето, губят лекотата и радостта на живота. И няма да бъде пресилено ако кажа, че богатите, въпреки завистта, с която бедните гледат на техният охолен живот, са повече изложени на бързо израждане, на болести и хилавост, отколкото бедните, или по-право ония, които живеят редовно, които се задоволяват само с необходимото.
Затова именно Христос е казал: „По-скоро камила ще мине през иглени уши. отколкото богатия да влезе в Царството Божие“.
Т. Ч.
УЧИТЕЛЯТ
Аз тръгнах веч по океана
Със кораб хубав, здрав, голям;
Стои начело капитана
И бди за нас дене, нощем.
Той бди за нас и не заспива
И пази ни по морский път,
Когато слънцето се скрива
И всички морни сладко спят.
Когато буря зла вилнее
И корабът премята с рев
И молния със гръм вилнее,
Злокобно блъска в морски зев.
Когато никаква надежда
В сърца ни плахи не живей.
Той вихрено ни пак повежда
И върви пак и се надей.
И по чудовищни талази
Отново пак ни води той.
И зорко бди и будно пази
И отдих дава и покой.
Олга Славчева
Словото на Учителя
В царството на Христа
В днешната си беседа няма да Ви говоря за неща, които знаете и които можете да научите от друго място. Светът е пълен с университети, колегии и книги, от където можете да научите много работи. Аз няма да ви говоря за тях. Аз ще ви говоря за онези криви изводи, които често правите в живота си.
Религиозните хора, като се намерят в някое трудно положение в живота, когато попаднат на някое противоречие, искат да напуснат този свят и да отидат в онзи свят, където си мислят, че всичко ще им е уредено. А пък светските хора искат да останат в този свят, да си поживеят и да се поудоволстват, защото това щяло да им остане. Преди всичко и двете разбирания са криви и субективни. Когато говорим за онзи свят, разбираме един уреден свят, в който живеят хора със знание и мъдрост. Там няма кризи, нещата не губят своята цена. Там и смърт няма. И ако хората искат да живеят в онзи свят със сегашните си знания и разбирания, това няма да бъде. Когато говорим за онзи свят, разбираме светът на съвършените, които са на служба в природата и са нейни съработници. И бие като станете съвършени, ще ви назначат на служба и ще ви дадат някоя планета, като Земята, да управлявате. И тогаз ще бъдете господар с големи права. Но преди да дойдете до това положение, ще ви подложат на един голям изпит - теоретически и практически, за да се справите с ред противоречия, които съществуват и да завладеете всички сили и елементи на вашето битие.
Сега всички хора имат противоречия. Правата линия е закон за разрешение на противоречията. До тогава, докато двама хора имат вземане-даване, те ще се намират в противоречие. Има неща, които не могат да се разрешат. Двама души никога не могат да разрешат един въпрос. Те могат да го разрешат, но само по законите на природата; иначе, въпросите всякога ще останат неразрешени. Често се казва, че разрешението на въпроса е в Любовта. Но в Любовта има две очи. И всички вие имате по две очи: лявото око взема, а дясното дава. Тогава какво ще направите вие с Любовта? В Любовта трябва едновременно да вземаш и да даваш. И ако вземаш повече, а даваш по-малко, ти си вече на крив път. И ако вземаш по-малко, а даваш повече, ти пак си на крив път. Едновременно трябва да вземаш и да даваш, за да става правилно функциониране на енергиите и да не става подпушване на процесите, което поражда всичките ни нещастия.
Така че, Любовта трябва да се изучава като една наука за правилните отношения и хармоничното трансформиране на енергиите. И религиите са създадени като методи, които да научат хората практически как да трансформират енергиите, които функционират в тях. Сега религиозните хора искат да убедят всички хора да влязат в една религия. Това е невъзможно. Религиите, в тези форми, в които сега съществуват, са човешко творение. Формите, на които се покланяш религиозните хора са създадени от хората, а не от Бога. Онова, което Бог е създал е вътре в нас. А всяко нещо, което е вън от нас не е божествено, а човешко творение. Всяко нещо, което е вътре в нас, туй, което и след смъртта остава, е Божествено, а всяко нещо, което остава в този свят, когато го напускаме, е човешко. Сега аз не искам да вярвате в това. Аз съм за онази вяра, която е път на човешкия ум, която е път на човешкото сърце, която е път на човешката воля, на доброто, на красивото и възвишеното в живота - една вяра, която ни води към братство и сестринство. Всичко, което ни отдалечава от тези неща не е вяра, а суеверие. Вяра, която не ни води в този път на постижения, не е вяра.
Сегашните християни искат да убедят целия свят, че християнското учение е право. Но в какво седи правотата на Християнството? Казват, че правотата на Християнството била в Любовта и братството. Добре. Много хубаво. Но да видим тази Любов и това братство. Тези християни, които вярват в Христа, имат такива далнобойни оръдия, каквито светът не е виждал по-рано. Питам тогава: каква е тази християнска любов, където хората се избиват едни други? Не съдя християните, но се спирам само върху известни контрасти.
Сегашните християни са християни само на думи.
Аз съм съгласен да се бият хората, но ето по какъв начин: гранатите да бъдат от хляб, захар и други провизии и един град да го бомбардират с хляб, захар и пр. Тогава тези в града ще кажат: „Господ здраве да им дава!“ И от всяко далнобойно оръдие на християните трябва да излиза нещо, от което да се радва светът. Така ще бъде в Царството на Христа.
Сегашните хора поддържат, че Христос щял да прати едни в рая, а други в ада. Аз ще ви дам моето тълкувание на тази идея. Грешните хора Бог ги праща за огняри в големия световен параход, а другите ги оставя на палубата. А християните дават на този факт една тенденция, която не е вярна. Не са били съветници на Бога. Говори се за онзи свят и за ада. Никой не е ходил там. Казват,че Данте е ходил в ада, а Милтон е ходил в рая. Въпрос е дали са ходили. Те може да са ходили, но само като екскурзианти, а един екскурзиант може ли да види всички неща? Ако дойде някой и посети само българските затвори, каква представа ще има за България? Ако посети пък българските църкви и училища, друга представа ще има той. За да бъде разбран животът, той трябва да бъде разгледан в неговата целокупност. Но за да могат хората да разберат живота в неговата целокупност, тяхното съзнание трябва да бъде по-разширено и по-будно, за да бъде в контакт с по-разумни и по-напреднали същества, които живеят в един уреден и организиран свят - живеят в Царството на Христа. Това Царство на Христа трябва да се реализира и тук на Земята. Сега всички проповядват какво трябва да бъде това царство. Казват, че в това царство трябва да се обичаме. Но Любовта има две очи. Какво ще прави с тези две очи. Едното иска да вземе, а другото да даде. Ако вземете повече, а давате по-малко, можете ли да бъдете в царството на Христа? - Не можете. Дойде някой при вас и не можете да го търпите по единствената причина, че не се изказва и не разбира нещата като вас. За да бъдете в царевото на Христа, когато един човек изказва възгледите си, дайте му да се изкаже. Това още не показва неговото вътрешно верую. Човек може да мисли много право, но се изказва криво и ще го считате за безверник и за лош. Истината е, че този човек не може да се изкаже какво мисли и затова криво го разбират. Затова преди всичко трябва да си давате свобода и да зачиташе свободата и разбиранията на другите, макар и да не сте съгласни с тях. Затова трябва да се даде на всеки човек свобода да се изкаже свободно и добре. И който се изказва и той да гледа да се изказва по-право, да не представя работите в преувеличена форма.
Всеки един човек е проводник на Божественото в света.
Всеки един от нас е на служба в природата, която е царството на Христа. И ние трябва да бъдем най-добри служители в царството на Христа и да знаем, че всички блага, които идват чрез нас, не са само за нас. Не да раздадем всичко. Всичко се никога не раздава. Но ще дадеш онова, което си взел у себе си като служител. Човек е служител в царството на природата и като такъв той трябва да бъде изправен и честен. Ще задържи за себе си онова, което му е нужно за неговия живот, а другото ще предаде на другите, за които е предназначено. Сега хората спорят кой е правоверен. Правоверен човек е онзи, който е свързан с Любовта - вечното начало на живота. Щом човек има Любовта, той е толкова богат, че не се нуждае да вземе нещо. И този човек не може да направи никакво престъпление, понеже всичко има и постоянно дава, защото престъпленията идват само от нямане на нещо. Когато хората искат да вземат, тогава се ражда престъплението. И този факт е проверен. Ева съгреши, понеже искаше да вземе от плода на забраненото дърво. Понеже те всичко имаха и искаха да станат по-богати, от колкото бяха и затова ги изпъдиха вън от рая. Тава е моето тълкуване. Дали ще го приемете или не, това е ваша работа. Но че сме вън от рая - това е факт, в който не можем да се съмняваме. Всички страдания, които има днес човечеството, ни показват, че то е извън рая. Всички виждате тези страдания и всички учени имат добрата воля да се помогне на човечеството, но не могат да му помогнат. Всяка година 35 милиона хора измират. Това са факти. И ние се утешаваме, защото се раждат 40 милиона. С 5 милиона се увеличава населението. След 100 години ще се увеличи около с 500 милиона. Но при сегашното състояние на човешкото развитие, ако се увеличи населението, ще се увеличат и страданията. Това ни показва статистиката. Така е в живота на хората. Ако се приложеше този принцип и към растителното царство, то би следвало, когато светът се подобрява, плодородието да се намалява, а когато хората грешат, плодородието да се увеличава. Но фактите показват, че не става така.
Колкото хората са по-добри, толкова по-голямо плодородие има,
и колкото повече грехове и престъпления правят, толкова и плодородието се намалява. Онези, които не са запознати с конкретните отношения, които съществуват между човека и природата, ще кажат че това е едно заблуждение. Но това не е заблуждение, а една действителност, която всеки може да провери и опита. Това са пак данни на статистиката. Това, защо е така, е един дълбок философски въпрос, който изисква подходяща среда и условия, за да се разглежда. Но казвам: не е ли по-добре на земята да има 100 милиона хора и да живеят в мир, разбирателство и братство или да имаме милиарди хора, които постоянно враждуват помежду си? По-добре е, по-малко хора да идват, но да няма сегашните страдания.
По беседа от Учителя, държана на 11 ноември 1934 г.
(следва)
Макс Хайндел (9)
ТАЙНИТЕ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА
Първото небе
(продължение от брой 113)
Тук има един клас същества, които водят особено красив живот това са децата. Ако само бихме могли да ги видим, ний бихме престанали да скърбим. Когато едно дете умре преди раждането но астралното тяло, което става към четиринадесетата година, то не може да отиде по-нагоре от първото небе, защото то не е отговорно за своите постъпки, също както нероденото дете не е отговорно за страданията, които причинява на майката със своите движения в утробата й. Следователно, детето не минава през процеса не живота в чистилището. Това, което не е събудено, не може да умре. Затова астралното тяло на детето, заедно умственото, ще се запазят до новото раждане, и по тази причина подобни деца често могат да си припомнят миналия си живот.
За тези деца първото небе е едно място за очакване, гдето те живеят от една до двадесет години, докато им се яви случай за едно ново раждане. И все пак то е нещо повече от място за очакване, защото в продължение на това време може да се направи голям напредък.
Когато едно де е умира, почти винаги има някои роднини, които го очакват, или при липса не такива, има лица, които през земния си живот са обичали много децата и които и сега намират голяма радост в това да се грижат за оставените сами малки. Извънредната пластичност на астралната материя им дава възможност да правят лесно най-изисканите живи играчки за децата, и затова техния живот представлява една хубава игра. И все пак, тяхното възпитание не е изоставено. Децата биват подразделени на класове съобразно техните темпераменти, но почти без да се обръща внимание на възрастта. В астралния свят е лесно да се дават нагледни уроци за влиянието на доброто и злото върху поведението и щастието на човека. Тези уроци се отпечатват неизгладимо върху възприемащото и чувстващо астрално тяло и остават с него след раждането. По такъв начин мнозина, водещи благороден живот на земята, дължат до голяма степен това на факта, че са минали през това обучение. Често когато един слаб дух е роден, Духовете на Състраданието (невидимите ръководители на нашата еволюция) правят щото той да умре (да напусне земята) още в ранните години на детството, за да може да получи това допълнително обучение и да го употреби при изпитанията не един тежък живот. И изглежда че често това средство се употребява специално в случаите, когато отпечатването на филма на живота върху астралното тяло е било нарушено поради плачевните викове на неговите близки или защото смъртта му е последвала от нещастна случка или пък на бойното поле. При такива обстоятелства човек, в своето следсмъртно състояние не може да изпита истинската сила на чувствата, свързани с преживяванията на земния му живот и затова, когато той е роден и умира в ранна възраст, липсата се попълва както обяснихме по горе. И често дългът да се грижат за едно дете през време на живота му в небето, се пада на тези, които са причината за тази аномалия. Тогава те имат възможността да поправят грешката си и да учат по-добре уроците на живота. Или може би, те стават родители на детето, на което по-рано са повредили, и се грижат за него в продължение на малкото години, които то живее. При това положение, техните истерични плачове след смъртта му нямат вече това въздействие, защото сега, при детския живот, върху етерното тяло не се отпечатват такива картини, които да носят сериозни следствия в следсмъртния живот.
Първото небе е също място за напредване за всички, които са били любознателни и с художествени и човеколюбиви склонности. Студентът или философът имат постоянен достъп във всички библиотеки ма света. Художникът получава безкрайна радост в безспирно сменящите се комбинации на цветовете. Той бързо схваща, че неговите мисли съединяват, хармонират и дават форма на тези цветове по желанието му. Неговите творения блестят и сияят с живот, недостъпен за този, който работи с мъртвите земни краски. Той твори с живи, преливащи се материали, и може да създаде своите картини с една лекота, която изпълва с радост душата му. Музикантът, обаче, тук не е още достигнал мястото, гдето ще може да изрази своето изкуство по най-съвършения начин. Физическият свят е свят на формата. Астралният свят, гдето се намират чистилището и първото небе, е свят на краските; а светът на мисълта, гдето се намират второто и третото небе, е свят на тоновете. Небесната музика е факт, а не само една фигура на речта. Питагор не е преувеличавал, когато е говорил за музиката на сферите, защото всяко едно от небесните тела си има своя определен тон и всички заедно те изпълняват небесната симфония, за която и Гьоте споменава в полога към своя „Фауст“, когато сцената се пренася в небесата. Така Архангел Рафаил казва:
„Слънцето пее издревната си песен,
Посред песента на сферите — сестри,
Бързайки по предначертания си път чудесен,
В гръмовния бяг на годините безспир.“
Ехото от тази небесна песен достига до нас дори и тук, на физическия свят. Това са нашите най-ценни придобивки, дори и тогава, когато те са тъй ефимерни, тъй кратковременни, като блуждаещите огньове, и не могат да бъдат задържани и изучавани, както е случая с другите произведения на изкуството — като една статуя, една картина или една книга. На физическия свят тонът умира, изчезва веднага след като е роден. В първото небе, естествено, отражението на тая музика с много по-прекрасно и по-постоянно и затова музикантите тук долавят много по-нежни и приятни мелодии от тия, познати им през време на земния им живот.
Опитностите на поета са сходни с тия не музиканта, защото поезията е израз на най-дълбоките чувства на душата, облечени в думи, които са наредени съобразно със същите закони на хармония и ритъм, които управляват излиянията на Духа в музиката. При това, поетът намира едно чудесно вдъхновение в образите и краските, които са главната характеристика на астралния свят. От тук той ще вземе материал за работа в своето бъдещо въплъщение. Човеколюбецът работи върху своите планове за издигане но човека. Ако той не успее в един живот, той вижда причините на това, когато влезе в първото небе и се учи как да надвие препятствията и да избегне грешките, които правят плана му неприложим.
Най-сетне идва време, когато болките и страданията, присъщи на чистилището, заедно с радостта, дошла като последствие от добрите дела на миналия живот, са внедрени, отпечатани в атома-семе на астралното тяло. Двете заедно, те съставляват това, което наричаме съвест, тази движеща сила, която ни предупреждава за злото, като причинител на страдание и ни упътва към доброто, като извор на щастие и радост. Тогава човек напуска своето астрално тяло, което се разпада, също както това става с физическото и етерното тела след напускането им от духа. Той взема със себе си само силите, съдържащи се в атома-семе, които ще образуват зародиша на бъдещите астрални тела, тъй като той е постоянния елемент от същите негови тела на миналото.
Както изяснихме по горе, силите на атома-семе, се оттеглят след напускането на астралното тяло. За материалиста силата и материята са неделими. Окултистът, обаче, знае нещата другояче. За него те не са две съвсем различни и отделни субстанции, но са двата полюса на единия и същ дух.
Материята е кристализиран дух.
Силата, това е същия дух, без да е още кристализиран.
Това е казано и по-рано, но то не може тъй силно да се отпечата върху ума. За пояснение да вземем примра с един охлюв. Материята, която е кристализиран дух, съответства на къщата, на черупката на охлюва, която е кристализиран охлюв. Химическата сила, която държи материята, правейки я годна да изгражда формата, и охлюва, който движи своята къщичка, са също две съответствия. Това, което сега е охлюв, след време ще стане къща (черупка), ни това, което сега е сила, след време ще стане материя, паралелно с напредването на процеса на кристализацията. Обратният процес на превръщане материята в дух, също действа постоянно. Най лошата фаза на този процес ний виждаме при разложението, когато човек напуска своите носители и тогава духът на един атом лесно може да се освободи от материята, в която е бил вплетен до тогава.
Отговорността
Отговорността принадлежи към една от тия идеи, чието дълбоко значение днес хората игнорират, и чието вземане пред вид само би било достатъчно като пътепоказател за изход от моралната, а вероятно и от икономическата мизерия.
Неоспорим факт е, че само след моралното израждане е следвала икономическата мизерия и страдание.
Но що е отговорност? Обяснението на тая идея седи в самата дума. Отговорност е отговор, който отделния човек дава на изискванията на съвестта си. Ако човек изпълнява изискването, тогава той е с отговорност, ако ли не, тогава той не притежава чувството на отговорност. Това чувство дава инициатива. У децата то се постига, когато им се обръща внимание за последствията от делата им, вместо да се наказват. Към възрастните да се приложи похвалата и да се уверят, че другите имат високо мнение за тяхната способност.
Отговорен е всеки човек относно друг, който до известна степен е зависим от него, или които е в лошо отношение с него. Например по-възрастния относно по младия, по-силния относно по слабия, богатия относно бедния, благоразумния относно по-неблагоразумния и т. н. Ние трябва само да внимаваме на гласа на нашата съвест, която ще ни каже точно какво да правим. Ако всички хора биха обърнали внимание на това, много зло би се избегнело от човешкото общество. Колко нещастия, страдания и даже престъпления стават само поради това, че хората не със съзнателни относно своята отговорност. или понеже те отлагат нещата, което увеличава виновността. С благоразумно обяснение и ръководство и тука може да се постигне подобрение.
Двама млади възнамеряват да се оженят. В повечето случаи всеки мисли само за предимствата, които ще има, а не мисли, че брака е най-висшия и свещен идеал на общия живот, който само тогава ще даде пълно щастие, когато всеки е съзнателен за отговорността, която той има за доброто на другия.
Незнанието и липсата на опитност е причината, поради която младите встъпват в брак с погрешни изисквания и с това още в самото начало внасят бацила на разрушението.
Една от най-важните задачи, която Бог е дал на хората е възпитанието на децата, на бъдещите преобразователи на обществения живот. За съжаление чувството на отговорност и в родителите не е въобще добре развито, както високия идеал го изисква. Майката първа може да постави началния зародиш на добро или зло в младата душа, и най-неотложна и свещена е работата специално с момичетата, бъдещите майки, за да се подготвят за тъй важното чувство на отговорност, към което те точно и съзнателно ще възпитават своите деца. Правилното разрешение на тази задача ще освободи човечеството от мизерия, страдания и престъпления.
Особено важно е чувството на отговорност. когато то се отнася до обществения живот. Каква голяма отговорност има управлението на една държава! Да си припомним само последната война. Какво безгранично нещастие настана поред безотговорни деяния, за което трябваше да станат жертва хиляди и милиони хора! Не по-малка важна отговорност имат тия, които разпореждат с обществения капитал — понеже за доброто на народа не е съвсем безразлично дали се изразходват сумите за обществени, здравни, културни или военни цели.
Голяма сила. която изисква грамадна отговорност, са вестниците! Те влияят на общественото мнение в добър или лош смисъл, и затова всеки журналист трябва да бъде напълно съзнателен за своята отговорност.
Радиопредавателните станции и филмовите дружества трябва да помнят винаги каква е тяхната отговорност, колко добро те биха представили и колко дребнавости и вредни неща често те представят!
И училището! Педагога със своето дълбоко чувство на отговорност навярно разбира каква сила има той със своята професия, и че той трябва да я употреби изключително за доброто на младите души, поверени нему. Той трябва да съзнава, че изпълнява висша длъжност, защото е духовен ръководител на своите ученици, които заедно с родителите да възпитава така, че те в бъдеще да достигнат щастието.
Само най-високо развитото чувство на отговорност може да донесе на хората разбирането, че отделната личност в света не съществува само за себе си, или да се наслаждава на своя живот, но да вземе участие в съдбата на другите, да им улесни по възможност живота, и, ако е талантлив, да подобри човечеството. Това може да се постигне само с развитие на чувството на отговорност.
И. С и н г е р — Прага
Тайнственото
Когато бях на около ще: години живеех с родителите си в една къща в Швейцарска Юра. Една нощ аз бях отдавна заспал, когато внезапно се събудих; по същия начин бяха събудени и и майки ми, баща ми и четирите ми сестри, от един силен глас който викаше по име баща ми „Флориан“; след това той бе последван от втори по-слаб и най-после от трети, още по-слаб глас. Тогава баща ми каза: „Това е гласа на Рено (негов приятел. който живееше в Париж), и, ставайки, отиде да отвори вратата, но нямаше никой. По падналия сняг също нямаше никакви следи. Неколко време след това баща ми получи писмо, с което му съобщаваха за смъртта на приятеля му Рено, който бил прегазен от един омнибус и че, преди да умре. той много пъти бил произнесъл неговото име.
Й. Йунод
Това се случи в Конт. (Приморските Алпи) в 1881 год. Беше неделен ден и аз бях, заедно с всичките си съкласници в църква, дошли заедно с учителя си за неделната литургия. По едно време, когато бяхме прави, аз почувствах съвършено ясно като че ли един глас ми казва: „Сестра ти умира“. И наистина, като се върнах у дома, аз намерих сестра си, болна от дълго време, но без да е била на легло, в агония и след неколко часа умре. Аз си спомням и днес тоя случай тъй ясно, като че ли това бе вчера.
Пенсена
Бялата Чашка
Той никога не бе искал да сгреши, но все пак, той, мъжът, сгреши.
Грехът беше изтъкан от безчислено множество нишки между неговия дух и неговата плът. Като че ли някоя лоша фея бе поставила капка отрова в кръвта му през време на раждането, от която са израсли неизтръгваемите корени на греха.
Мъжът никога не бе искал това. В душата му винаги живееше тъгата по Родината, а Родината на човека е Небето.
Молитвите не помагаха, напразно той се чистеше. Мъжът толкова много се моли ... и толкова продължително се измиваше, отвращавайки се от всякаква нечистота. Той употребяваше прясна вода и благовонен сапун за тялото си и, употребявайки ги, той ги обичаше. А синята небесна твърд, самотните скитания всред природата и всичко красиво той употребяваше за издигане на духа, като същевременно горещо ги обичаше.
Отровата обаче не се подаваше на унищожение. Днеска измита, утре тя отново се наслояваше в дебел пласт.
Мъжът викаше: „Защо? Аз не искам! Аз не съм син на греха, аз съм Твой син, о Боже.
Води ме у дома. Аз копнея за у дома.“
Но Бог, като майка, намираща се в дом много далечен от изгубеното дете, не отговаряше. Само в кратки, скъпи моменти мъжът чуваше гласа на Бога о своята душа като ехо на ехото.
Мъжът търсеше пътят за към Дома. Той опитва различни религиозни пътища ... и понякога, за момент му идваше мисълта: Да, аз наближих, картината ми изглежда позната.
Но винаги, като че ли поради фатална, неизбежна съдба, той се връщаше отново на шумния световен пазар, гдето танцуваха неговите грехове под такта на обстоятелствата, наследствеността, страстите и влиянията. И докато те танцуваха, мъжът стоеше настрана, чувствайки се като чужденец.
Той опита любовта. Той обичаше много, но не разумно … А ако мъдростта без любов е мъртва, то любовта без мъдрост е опасна.
Любовта може най-много да ощастливи човека: но за него тя бе извор на страдания, огорчения ... грехове.
Той се чувстваше много изморен. Ден и нощ той бе погълнат от мисълта за своята нечистота, за това, че нито измиването, нито молитвите помагат. Най-после престане да се моли, като мислеше: водата тече към морето а грешниците тегли към себе си дяволът. Макар че аз се осмелих да се считам за син на Бога, но вижда се че не съм такъв … О, колко чуден трябва да е живота на Божиите синове!
И макар че той престана да се моли, стремежът не умираше в него.
Той срещаше жени, които го обичаха, по своему. Но нито неговата самота, нито неговата греховност те можаха де обикнат. и често той търсеше в тях това, което те не можаха да му дадат. Имаше случаи, когато той искаше да им даде това, което тия жени не можеха да възприемат. Той си казваше тогава: луд ли сък аз, та търся и очаквам това, което не съществува?
Обаче стремежът в него говореше, че търсеното съкровище наистина съществува.
Дойде най-после време, когато мъжът вече престана да се надява. Той се превиваше под тежестта на живота, а виждаше и другите. прегърбени под същия товар. Несръчно той се опитваше да им помага ... без да се изказва. Любовта му вече престана да вика от жажда, но, преобразявайки се, почна да дава тук там по малко.
Докато душата му безмълвно ридаеше, потънала в скръб, той виждаше хиляди недостъпни красоти и се възхищаваше от Твореца, който не отговаряше на неговите вопли.
През очарователната пролет и знойното лято той вървеше изморен към тъжната есен, но копнежът му все още гореше в него.
И един ден, всред тихата скръб на мълчанието, пред него разцъфна Бялата Чашка.
Когато я видя, той коленичи и скръсти ръцете си.
„О, Боже, каква светлина! О, каква нежна, съвършена чистота, шепнеше той и, вдишвайки аромата на портокалов цвят, чувстваше, че е готов по-скоро да умре, отколкото да се докосне с нечистите си пръсти до Бялата Чашка.
Ще остана тук, да я пазя и да я гледам. си мислеше той и, забравяйки физическия глад, гореше от духовен глад, пазейки и гледайки Чашата.
И неочаквано тогава Бог му проговори: „Седни на тази Чашка, за да си починеш.“
„Не, не, не мога! Аз не искам да докосна нейната честота с моята нечистота.“
„Седни на нея“, повтори Бог спокойно и Неговия глас изпълни със съвършена музика околното пространство.
„Господи, не! Такава нежна Чашка не може до издържи моето тежко, грешно тяло.“
Тогава Чешката започна да расте и расте, а Бог го взе и го сложи в благоуханната бяла дълбина.
„Господи, не! Захвърли ме в ада, но аз не желая да я разкъсам“, викаше той.
Обаче от сладостната дълбина се усмихваше към него Човешко лице, лице на жена и един Глас проговори: „Братко мой, обичам те.“
„Невъзможно! Аз съм нечист, грешен.“
„Също както и аз. Погледни ме, защото аз те познавам, и ти ще видиш твоя Истински образ в моите очи.“
Той погледна и видя себе си изпълнен със светлина, въпреки всичките си грехове.
Как е възможно това? — шепнеше той.
Жената отговори: питай за това твоя копнеж.
Той я запита: Коя си ти?
Тя каза: Много греших и много страдах аз. И все пак, аз следвах в живота моя копнеж. Хората ме осъждаха и ми се присмиваха.
Сълзи засениха очите й и в тези сълзи той видя своя образ: просто човешко дете, пълно с грешки, но с вечния стремеж в душата си. Той видя нейния труден път и колко пъти тя бе падала.
И запита : Каква е тази Бяла Чашка?
Тя отговори: Любовта, докосната от Бога, който вижда Истината в хората.
И думите бяха вече излишни. Докато те заедно почиваха в Чашата, нейната белина очисти всяка нечистота и изпълни душите им със сладостен аромат. Минаващите се чувстваха радостни и благословени от тоя аромат. А Бог се усмихваше над тях и Неговата усмивка бе Съвършена Светлина.
И. Мидълбийк
Из „Amor est Justicia“
(Превод от есперанто)
о
Рак и охлювица
(б а с н я)
Едно благоразумно морско раче намерило на пясъка красива празна охлювица. Празна, та току за него—примка и съблазна. Приближило се полека, поразгледало я и допаднала му твърде много, да си я направи крепост и защита: вечер безопасно да се пригодява, денем от врагове да се защищава.
Присвоило я, заселило се в нея. А тя час за час по хубост пред очите му растяла. Струвало му се че тайно някъде за него е изляна, та за туй е хубава и бяла, като морска пяна. А кога излизало храна да дири, все си мислело за хубавата своя къща, та по-скоро гледало да се завръща. Зер, страхувало се, някой някак да го не издебне, красотата незаконно да му грабне. А тук с часове стояло в дрямка и почивка.
Случвало се нявга пред голямата таз крепост да мине жабка, рибка, или бубулечка. Рачето тогава цяло скрито в охлювицата несъкрушима, просвало навънка яките си щипци и заставало във поза като мечка на излизане от своята бърлога. Страх и ужас да те вземе! (Нека каже всякой: да е по-далеч от мене!)
Ала време се в торба не туря. То тече, тече, и рачето расте, расте, а охлюаицата — не ще ,,, Дошъл ден, когато то порастло и изпълнило безжизнената охлювица. Еднаж нещастното със мъка се нагнездило едвам, като оставило навън едната си щипка, двата крака и прозирка за едното око и устата. Понаместило се горе долу, но на заранта не могло да излезе. Оттогава вече почнало да лази само със два крака, да си къса мъх и тревки само със една щипалка, за да храни душа, що се в охлювицата задуша. Растло пак, но охлювицата корава ни се пукнала, нито се разширила. А като го обезобразила и оса катила, най-подир го задушила уморила.
* * *
Залюбиш ли се в земните стежания,
ще осакатиш мили дарувания.
Дядо Благ
