ЖИВОТЪТ НА УЧЕНИКА
В живота всеки от нас изявява своя вътрешен мир. Достатъчно е да се вгледаме в онова, което всеки върши, за да си съставим мнение за духовната му същност. Не е трудно да приемем, че животът на всеки човек е израз на самия него.
Георги Куртев е поставил за основа на живота си принципите на Новото Учение, така както в душата си го е почувствал. Той е възприел Импулса, вложен в Словото на Учителя като вдъхновение за Работа. Да бъдеш пионер на Новото в чужда страна, далече от здравословния и целебен въздух на Родината, това е мисия, която Георги Куртев приема и следва с готовност. Преодолявайки най-големи трудности, той живее всякога с усещането, че е предвестник на една Нова Ера, в която ще царят Справедливостта и Любовта. Те са смисълът, който е давал, дава му и сега кураж да живее, и да се бори с неимоверно тежката действителност. И при всички противоречия в живота, той и за момент не е изменил на Светлината, която е проектирала пътя му. Приемал е всяка борба за Истината като необходима и достойна, работил е с вътрешна вяра в реалността на Духа, и е устоявал с упоритостта на гигант в изпитите на живота.
За своя силен дух, Георги Куртев е получил велик дар от Небето - радостта да работи само онова, което го удовлетворява, да усеща присъствието на Светлите Същества, негови крепители, да реализира мечтата си: служение на висшето!
В следващите редове предлагаме кратък, но искрен и вълнуващ разказ на Ученика в Аржентина за неговия житейски път.
КРАТКА ЖИВОТОПИС
Роден съм на 1 юни 1916 г. В Стара Загора от бедни, но честни и работливи родители, моралисти. Условията ни за живот не бяха добри, без собствена къща и със скромната заплата на баща ми като счетоводител. Това положение ме импулсираше да помагам на баща ми, когато работеше в къщи, и да го придружавам, когато работеше извънредно в празнични дни, за да спечели нещо. Никой не ме задължаваше, аз сам му предлагах, защото знаех, че той печели скромно. Като малък сам изработвах играчките си, подвързвах книгите си и през гимназиалното образование купувах учебниците си, купувах част от дрехите, и винаги обувките и шапките.
От основното образование до 15 годишна възраст бях пръв ученик в класа. По причина на една пневмония в гимназията, се дипломирах с 5,42. Това бе все пак една от най-високите дипломи. Отначало имах мечта да стана авиатор, да летя. Тя не се реализира, защото моето тяло не беше здраво. След това мечтата ми беше да стана машинен инженер. Нямахме политехника, а и за мене нямаше стипендия, макар, че съществуваше фонда „Даровити деца". Стипендиите се даваха на богатите синове. Вече бях дал израз на моето влечение по механиката и бях построил една малка парна машинка. Нямах друго разрешение на проблемите освен да работя.
Бях мобилизиран в БДЖ, като втори по успех ученик от ЖП училище. Войната и гладът ме задушаваха. От мене трябваше да излезе нещо. Въпреки всички трудности, намерих сили в себе си и през 1943, в средата на войната, когато нямаше дори гвоздеи, открих първата си изложба - фина техника. Успехът беше морален, но с това моят път беше вече очертан. По липса на храна, когато уреждах изложбата, припаднах. Пратих майка ми да търси храна. Тя донесе половин килограм череши и малко хляб. Ядохме и отново се хвърлих в работата. Казах й: „Ако умра от умора, утре в 10.30 ч. ще откриеш изложбата дори и да съм в ковчег!“ Работих до 1.30 ч. след полунощ и спах на пода до 4.30 ч. Като се събудих си казах: „Аз победих!“
Не бях чел никаква духовна литература дотогава, но бях започнал упражнения за усилване на волята. Бях чел биографиите на гении като Микеланжело, Форд и започнах да подражавам на тяхния живот.
А с Учителя, ето как се свързах. От дете съм се чувствал идеалист. В училище бях доста странен. Не можех да дружа с невъзпитани съученици. Не приемах тези, които управляваха общината за хора способни да поддържат реда и чистотата в града. Все протестирах. В Стара Загора имахме познат, който продаваше семки и фъстъци с една количка. Беше приятел на баща ми. Често разговарях с него. Веднъж му казах: - Бай Илия, уморен съм от хората, от безредието, от глада, от несправедливостта, от безлюбието. Няма ли по света други хора, честни, добри, услужливи, за да отида при тях? - Има ги. - Къде са? - Те са в София. Прочети този вестник „Братство“. Аз прочетох вестника, хареса ми, но не направих коментарии.
Георги Куртев в своя Храм за Работа. Декември, 1995
Положението ми като дежурен чиновник в Стара Загора не беше добро. Едва издържах напрежението: глад, умора, и несправедливост. Една вечер,към полунощ бях до телеграфа и един вътрешен Глас ми нашепна: Георги, ако продължаваш така, ще полудееш! Не давай повече внимание на това, което става вън." Скоро след това, разговаряйки отново с бай Илия, той ми подаде тома „Новият човек“. - Чети това, ми каза той.
Като прочетох първите страници си казах: Ето това търся аз! Отидох при бай Илия и го попитах: - Защо не ми даде този том преди една година? -Защото ти не ми каза нищо за вестника. - Къде се намират тия хора? - в София, в Братството на Дънов. Тогава му казах: - Аз искам да следвам като свърши войната в Художествената академия, а нямам пари, нито къде да живея. Той ми отговори:- Там ще ти дадат подслон.
Определих за среща с Учителя 22 март 1945 г., когато започва Школата. Но на 27 декември 1944 г. Учителя си замина. Не можах да Го видя. А имах голяма нужда от това, понеже страдах много от средата, безредието, лъжата и неправдата.
На 21 март 1945 г. отидох на Изгрева, където ме прие брат Борис и ме настани в една дървена стаичка под боровете. Тази вечер не можах да заспя, понеже славеите пееха. Влизането в Изгрева ми действаше като балсам. Моят живот се променяше. Средата ми действаше лечително. На сутринта за първи път чух думата „брат“, която влезе в душата ми и ме събуди. Слугинчето Стойка почука на вратата и ми каза: „Добър ден, брат, желаеш ли да отидеш в школата?“ Беше 4 и половина часа. Отговорих: Искам. Това, което достигна до сърцето ми, беше тази най-красива дума „брат“. Душата ми е жадувала за тази дума!
През следващата година, след като се вдигна мобилизацията, подадох оставката си и с пари колкото да живея 30 дена заминах за София. Явих се на конкурса в Художествената академия и го спечелих. Брат Борис и Мария ме приеха като брат и ми помогнаха още от първия ден. За да живея без баща, без помощ от никого трябваше да се отдам на приложното изкуство. Брат Борис ми даде своята стая в къщата на Мария Тодорова.
Малко време имах да ходя до Изгрева, но четях беседите и навлизах в Новото Учение с идеализъм. Работех неделни дни, за да подготвям изложбите си, да печеля храната си.
Приготвих втората си изложба и след три месеца освободих стаята на Борис. Преди изложбата ми донесоха един плик. Усещах, че е от Борис. На плика пишеше само: „От един брат, който има отношение към изкуството. - Направи изложбата!“ в плика имаше пет хиляди лева. Втората ми изложба в София беше реализирана благодарение на анонимното дарение от Борис. Галериите бяха заети, но за мене се намери, отстъпи ми един художник. Успехът беше голям! Спечелих пари за да живея една година и да следвам.
Нямах моторче за полиране. Борис ми зае едно от своите. Работата успяваше. След дванадесет месеца направих третата си изложба и спечелих тройно. Тогава стана едно голямо сблъскване с милицията: задължиха ме да освободя салона под пред- текст, че ще се прави референдум - република или монархия, макар че другата галерия беше празна. Като свърши гласуването поставих един голям надпис - „Изложбата продължава“.
На Изгрева се свързах с Б.Боев, Мария Тодорова, Томалевски, Стоименов, Невена Неделчева, Арнаудови и Неделчо - администратора. Общувах най вече с Невена Неделчева, Борис, Боян, малко с Томалевски, с Каназирева и Арнаудови.
Много ме безпокояха „другарите“. Слабеех. От години желаех да пътувам по света, но нямах пари. Изтълкувах това сблъскване с милицията в духа на Новото учение. Казах си, сега ще мога да пътувам по света без пари! Реших да оставя Родината си и да търся свобода и храна. Освен това мечтаната работилница трябваше да се реализира. „Ритника“ беше така силен, че ме прати до Чехословакия. Използвах едно културно споразумение за размяна на художници и излязох с паспорт. Брат Томалевски ми даде разрешение за изложба в Чехия и след два-три месеца загуби службата си като директор на висшето образование. Като че ли беше поставен за да ми помогне!
Когато се разделях с брат Боян, случи се нещо трогателно, прекрасно. Докато говорех с него, сестра Недялка донесе една купа с компот от вишни и една филийка хляб. Братът ме погледна (сестрата си беше отишла) и ми каза:
- Георги, гладен ли си? - Да, брат! - Изяж това. Само който е гладувал може да оцени това. Това е за мене истинска братска любов. За такава любов винаги съм мечтал, още преди да се свържа с Братството. Вижда се, че съм дошъл с известен капитал. Брат Боян на сбогуване ми каза: „На добър час, Георги, твоят път е пътя на красотата. Търси Бога като висшата красота." Няма по-добра раздяла от тези думи.
Когато ходих на Изгрева, на мене ми говореха против брат Борис. Това не ми харесваше. Аз знаех, че Борис дава от джоба си пари за делото, но не го казва. Когато се сбогувах с него той ми каза: „На добър час, отвори път, че ще те следваме...“
На излизане от България носех три сандъка приложно изкуство, но поради високото мито, което ми наложи Чехия, не можах да освободя багажа си. Минах през глад. Изложбата не се състоя. Реших да замина за Швеция без пари. Отсега нататък моят живот протече като роман. Виждах, че зад мене стоеше Някой, Който уреждаше всичко.
Поканиха ме да остана в Прага, но аз виждах, че приближава революцията. Помогна ми единственият чех, който ми бяха препоръчали. Даде ми работа да реализирам проект за капак на една кутия. Плати ми една месечна заплата. Минавайки през площада „Вацлавски намести“ видях един сляп младеж. В джоба си имах само две крони, по-малко от трамваен билет. Дадох едната на слепия, и след 15 минути най-неочаквано получих 5000 крони. Същият чех, който ми бе препоръчан, ми поиска да му дам пълномощно да произведе три кутии от моите. Той ми предложи пет хиляди. Поисках му да ги обърне в шведски крони. След 14 дни банката ми ги даде. Тогава чехът ме попита: „Защо на вас се даде, а на мене от три години не ми дават". Попитах го: „За какво искахте да пътувате до Швеция?“ - „За търговия. А вие защо отивате до Швеция?“ - Аз му отговорих: „Отивам да видя как живеят културните хора.“
Приготвях изпращането на багажа си, когато на улицата ме срещна един чиновник от международния транспорт и ме попита: „Като отиваш до Швеция, имаш ли някой долар?“ „Нямам, не му познавам дори цвета“. „Вземи 300 крони, ще ги смениш в Стокхолм“. „Господине, аз не мога да ги приема, защото не мога да ви ги върна.“ - „Вземи парите, човече, ти си добър човек!“ Аз не го познавах, отгде ми имаше доверие?
Отидох до Шведската легация.
Чиновничката ми каза да не пътувам сега, защото Балтийско море било покрито с мъгла, опасно било. Казах й, че на мене няма да ми се случи нищо. - „Какъв човек, с вяра!“, ми каза тя. Взех самолета, беше хубав слънчев ден, но когато стигнахме до Копенхаген, ме поканиха да си получа куфара, защото пилотът казал, че ако продължим, ще катастрофираме. Качиха ни на ферибот. Не се виждаше нищо до пет метра. Черно-зелен мрак. Парите, които ми дадоха от летището, бяха за две яденета и за спалния вагон до Стокхолм. Когато стигнах до Стокхолм отидох да сменя чешките пари, но ми казаха, че тук те нямат стойност. Оставих си куфара - 35 стотинки, за трамвая - 25 стотинки, и ми остана само една крона. Стигнах до легацията ни. Търговският аташе ме пита: - „Имаш ли пари? С една крона не можеш да си купиш дори един сандвич. Вземи десет крони, ще ми ги върнеш, когато можеш.“ Вече имах единадесет крони.
Единственият препоръчан ми българин се срещна с мене и ме попита: - „Имаш ли пари?“ - „Имам единадесет крони.“ - Вземи десет крони, ще ми ги върнеш един ден.“ Вече имах двадесет и една крони. Можах да пренощувам. Ядох четири дена сух хляб от Чехия, намокрен на чешмата, подсладен с малко захар. Пазех парите за неизвестното. Веднага намерих работа в една работилница за ръчни произведения. За малко време спечелих повече от шефа на работилницата. Облякох се, обух се, пратих и храна на майка ми.
В Швеция за мене нямаше условия за живеене: Студ, липса на слънце, влага и т.н. Мислех да се прехвърля в Америка. Отидох в Аржентинската легация да се информирам кога има параход. Питах има ли товарен кораб, за да отида до Аржентина работейки като моряк. - Няма такъв! - Има ли кораб с трета класа? - Няма такъв! - Има ли кораб след два месеца? - Само първа класа - 2500 крони. А аз имах само 500. Говорих с пълномощния министър на Аржентина. Той ми каза: „Имаме нужда от вас в Аржентина. Ще ви поискам телеграфически разрешение да живеете в Аржентина. Аташе - работник ще ви заеме 2000 крони за първа класа и вие ще плащате на майка му в Буенос Айрес 100 крони месечно да се издължите.“ Не ми поиска да подпиша разписка. Как стана това? Нареди се да пътувам в първа класа, а аз бях готов да се кача и на товарен кораб. Впоследствие изплатих дълга си точно както беше уговорено.
В Аржентина вече имах пари да живея тридесет дена. Влязох да работя в една фабрика, за да науча онова, което ми липсваше. Като описвах моето трудно положение в писмата си, моят брат Александър решил да ми помогне и се свързал с една сестра от Братството - Буча Бехар. Тя казала на брат ми да потърся тук Магдалена Пита, която е била свързана с Учителя. Дадоха ми адреса й. Посетих я. Тя донесе една метална кутийка, отвори я и ми подаде да прочета какво й е написал Учителя: „Моят мир да бъде с вас“. Само това. Тя е пазила писмото като ценност. Тя и мъжът й следваха антропософията на Щайнер. Говорихме за моето положение, че нямам къде да работя и да живея по-спокойно. Тогава тя ми каза, че в къщата на едната й дъщеря има една малка стаичка, където ще мога да работя. Също ми каза, че другата й дъщеря имала на терасата си една малка стаичка. Нямах легло, заеха ми един стар железен креват и едно старо одеало. Веднага купих на изплащане дюшек и две нови одеала. За съжаление горе нямаше вода, нито тоалетна. Ремотирах стаята, измазах я и от нея направих една параходна кабина първа класа. Нали бях ви казал, че съдбата ме принуди да пътувам в първа класа, а аз исках товарен параход. Нов креват, нова луксозна покривка на кревата и завеса, която закрива кревата. Положението ми се подобряваше, защото започнах да работя в една постройка, бивш курник, 185 см на 205 см! Но беше условие за работа, което ми липсваше! В това време плащах месечно по 100 песи, на майката на работника аташе в легацията на Аржентина в Стокхолм, който ми даде 2000 шведски крони за да платя пътуването си до Буенос Айрес. Заключението върху всичко това беше: как Учителят е приготвил всичко, как Буча се е свързала с Магдалена, и как аз се свързах с Магдалена.
Жилището на художника
През това време започнах да произвеждам ръчно запазените марки - изрязани ръчно, които се поставят на вратите на хладилниците. Печелех 15 пъти повече от това, което ми плащаха във фабриката. Купих първата машина - бормашина и положението ми се подобри. Но, започна да се проявява завистта. Било е за мое добро!
Там, където беше работилничката - бившия курник, съпругът на дъщерята на Магдалена, който се препоръчваше за много духовен, ми каза следното: - Ти с твоите особени идеи, няма да успееш в Аржентина! Продай инструментите си и си върви! - Аз му отговорих: Не само че няма да ги продам, но ще ги увелича тройно и ще тържествувам.
Преместих се. Свързах се с нови хора и те ми казаха, че един приятел има гараж, сега свободен, досега го е давал под наем. Веднага отидох да го видя и взех под наем гаража, като го ремонтирах. Купих си оксижен, направих удобства и започнах да правя артикули за осветление, масички за сервиране и украшения от желязо.
След три години страдание и работа вече имах своя работилница в един гараж. След още пет години имах и собствена работилница. Моята работилница за Новата Ера - „Моят храм за работа“. Истина е, че за мене е храм, където реализирам копнежи на душата си.
Там, в тази къща, дойде за първи път от много години Аида, в един неделен ден. Това беше кармична среща.
При тази неочаквана среща носех книгата „Учителят“, която ми пратиха от България Борис и брат ми, поотделно. Писах от Аржентина на брат Борис. "Благословен да е деня, в който прекрачих прага на къщата ти." От визитата на Изгрева и след освобождението ми от мобилизацията, всичко което бях желал, беше осъществено. Всичко беше наредено от Горе.
Жилището на художника
Сега ние живеем в един оазис! Вън е безредие - друг свят, странен свят! Чувствам, че допирните точки с този свят вече са прекъснати и ако не е така не бих издържал. Работата също ме отдалечава от света. Със съседите връзките са: "Добър ден! Добър вечер! Как сте? Днес е много горещо! Ще вали дъжд." и т.н.и ако има някой инцидент или пожар. Откъснат съм от света: нямам телевизия, не слушам радио, не чета вестници, ни списания. Където живеем е пълно спокойствие! Жалко е, че оставам затворен в себе си и не мога да направя нищо, за да предам опита си. Но работата ни няма да спре никога!
Тук положението е все пообъркано. Не ми харесва, защото бягах от това. Най-голямото зло в света е невежеството. Има невежи с дипломи. Съвестите спят! Техниката напредва в ущърб на съвестта. Това е опасно!
Г.Куртев "Идеалът на душата ми - да се всели в мене Духът."
За Коледа и преди новата година продадох само толкова, че да си купя шест килограма хляб. Като нямам работа в работилницата превеждам от беседите всеки ден.
Понякога се питам, дали не са ме пратили да издържа един труден изпит? Нали ако се откажа от работата си ще е пропадане? Точно в една такава среда се познава човек за какво е годен. Ако условията са добри и интересът е голям - тогава работата е лесна. Но, ученикът се изпитва когато има трудности. Без съпротива лесно се работи, но умът не се развива и волята не се закалява.
Към 1986 г. бях в салона, където бяха изложени творбите ми. Бях съсредоточен, прав със затворени очи. Изведнъж пред мене се яви Учителя в етерно тяло, подаде ми ръката си и ми каза: „Георги, идваш ли с мене?“ Отговорих му мигновено: „Да, Учителю, предавам се безусловно, каквото ще да става.“ Казвайки това, Учителят се оттегли. Едри сълзи обливаха бузите ми от неописуема радост.... Оттогава зная, че съм направил нещо добро, за да ме извика Учителя тук в Аржентина. Все си мислех, че не съм достоен, имайки ясна представа за човешките ми слабости и за борбата с малкото аз и голямото аз
Един ден, вглъбен в душата си, запитах Учителя: - Добре ли работя, добре ли е това, което правя? Гласът ми отговори малко повелително: - Ти знаеш ли добре какво правиш? - Да, зная. - Знаеш ли накъде отиваш? - Да, зная. - Щом е така, не питай повече. Ако аз ти кажа какво трябва да правиш, това ще е моя заслуга. Продължавай както досега, даже ако светът се опълчи против тебе!
Велико нещо е човек да е ученик на Бялото Братство - това е привилегия. Да се служи също е привилегия.
Започнах като родолюбец, свършвам като гражданин на планетата!
Георги Куртев
