Твърде забележителен е фактът, че всички хора отминават с едно необяснимо равнодушие онова място от библейското сказание, където се говори, че Бог е направил човека от кал и му вдъхнал дух от своето дихание.
Би било много полезно, ако хората можеха да се отрекат от лошия навик да гледат на текстовете от писанията като на отживели суеверия и се помъчеха да вложат в душите съответните значения, тъй като всичко, написано там, има строго символично значение.
Причините, поради които хората се отнасят така лекомислено с най-дълбоките книги през всички векове, сега няма да засягаме. Това, което ще направим в момента, ще бъде само едно потвърждение, че на тях се гледа не с погледа на възрастни и зрели хора, обаче не и с юношеския.поглед на незнанието, от който поглед уви, трябва да отстраним детското чистосърдечие, а с една надута и смешна преднамереност — най-ясния белег за духовното невежество на съвременните хора.
Да смяташ текстовете на свещените писания за буквални и антинаучни приумици, е все едно да ядеш орехи заедно с непоносимо горчивата им зелена обвивка, заедно с коравите им черупки. Ти ще ги отречеш като храна, защото никога не си дошъл до ядката, която носи прекрасния им вкус.
За да влезем малко поне в съкровените дълбини на цитирания стих, трябва отнапред да определим, какво ще наречем „кал" и после какво е това „дихание от Божиите уста*.
Ако ние разбираме под думата кал същинската земна кал, т.е. мократа пръст, тогава, очевидно, библейската легенда е наивна, но ако се помъчим да открием същинското й значение, тогава въпросът става по-друг.
В най-модерно време, в обширната област на естествознанието бавно си пробива път схващането, че физико-химичните процеси, които се извършват в живите организми, не са достатъчни да изяснят живота. В целесъобразното единство, което наричаме организъм, се осъществяват неща, които държат в напрегнато недоумение физиолозите, защото организмът ги изненадва с различни процеси, за извършването на които е потребна интелигентност далече по-голяма от интелигентността на разглеждания екземпляр.
Природата е вложила за организиране и поддържане живота на отделните организми своя интелигентност, която във всички случаи се намира на по-високо стъпало от подложената на развитие интелигентност на съществото, поставено да живее в този организъм. Не ви ли прави впечатление, че нашият живот протича от една страна в рамките на личния ни опит и инициатива, а от друга страна в мрежата от самоволни прояви на организма, за който казваме, че е наш, а пък сме съвършено безсилни, когато трябва да го овладеем. Човек често схваща тялото си като един наготово даден му инструмент, който трябва да се проучи, завладее и усъвършенствува. Ние трябва да употребим огромни усилия, за да проникнем в тайната на физиологичните процеси, в тайната на химичния състав на нашето тяло както и да опознаем що годе законите, по които се извършват процесите на органичния живот. Трябваше да се проточи цял керван от столетия, докато в медицината проникна идеята за промяната на състава на кръвта от секретите на вътрешно секреторните жлези, а за това, какво представлява тайната на нервната система, какъв процес е предаването по нервните влакна, съществува ли жизнен магнетизъм или електричество, и какво най-сетне е смъртта и животът, за тях няма дори и помен в никоя област от положителните науки, както и в медицината, която представлява все още опитно поле за лекуване, върху базата от известна бройка сборни науки.
Ражда се един човек. Пред нас се намира къс топло червено месо, в което са вложени всички възможности за бъдещето му развитие Едно бедно и безпомощно създание се прегъва в плач и гримаси. То иска да се храни и търси с устните си майчината гръд.
На другата страна лежи вкочанял и студен безжизненият труп на мъртвец. Тръпки полазват човека при докосването до вкаменяващата се плът, под която напират яките кости на скелета. Един житейски път е привършен. Отлитнало е онова, което се отзоваваше на слънчевия светлик, на радостта на синьото небе и на звъна на ароматните пролети, когато природата е отрупана с цветове. Едно печално събрание от хора изпраща до тъмната яма тая безмълвна останка от един живот и ти чуваш там между безутешния плач на близките и примирително скръбната фаза на един ритуал: „Ти си земя и в земята отиваш".
В такива мигове, когато съзнанието ни е на прага между живота и смъртта, ние се питаме с горест: Това ли е животът?
В всички тия случаи ние отговаряме съобразно със степента на проникването в дълбините на проблемите, на което проникване е способно нашето аз. Ако сме живели цял живот така, че само сме плъзгали нашата размисъл по неговата повърхност, на живота, ние ще останем с впечатление, че с тоя тъжен акт се приключва цялото битие и че последният тържествуващ акорд над живота е тая черна купчина пръст, над която се изплакват много безутешни сълзи. Но така ли е в същност? Къде отиде онова, което трептеше ведно с трепета на световното безсмъртие? Къде изчезна блясъкът от двете очи, в чиято дълбина ние откривахме нашата радост и нашата утеха? Не беше ли той частица от тоя блясък на небето в чистите пролетни утрини, с който начева животът?
Деветдесет и два елемента в неорганичната природа се преплитат в много сложни комбинации и образуват различните видове материали, от които е съставено световното разнообразие. Деветдесет и два елемента, различието у които е само в различните бройки на електрони и протони. Тези деветдесет и два елемента, като се започне с водорода — най-лекия от всички и се свърши с урана — най-тежкия, съставляват цялата същност на видимото т.е. калта, от която е съставено както човешкото тяло, така и цялата на всички минерални, растителни и животински видове.
Проследяването строежа на световната материя е един още не напълно завършен въпрос. Около него е изразходван огромен човешки мисловен труд, който чака да бъде завършен и закръглен, но все пак и намереното до сега ни позволява да приказваме с известни догадки около истината за структурата на веществото и да се възхищаваме от хармонията на неговия вътрешен елементарен живот, който бихме могли да наречем „живот" на електроните, протоните, атомите и молекулите.
Но това е само едната страна на въпроса. Къде е онова дихание на устата, което е живот и което съставлява втората неуловима и най-съществена страна на всяко битие? В символиката на писанията трябва да търсим и да открием частица поне от достъпната за човешкия разум истина. Съграждащият принцип в света е създал първичната материя, организирал нейния елементарен живот и я е направил жилище, в което пребивава духът на живота. Какъв е тоя дух, от къде иде той, какво представлява?
За да изследваме материята, ние трябва да нагласим съзнанието си и нашия мисловен апарат в съизмеримост с частите, от които е съставена тая материя, а при установяване някои истини за живота в духа, ние трябва също да се нагласим в някаква тоналност и да заживеем с нашия собствен дух. Ние трябва да нагласим живота си в съзвучие с една световна ритмика, която е музика на живота и която единствено е в състояние да ни поведе по ирационални пътища до същината на Духовния живот. Ако при разкриването тайната на материята човешкото съзнание по мисловен и емпиричен път слиза до съизмеримостта на градивните й елементи, при разгадаването на духовната същина съзнанието трябва да се издигне до един друг свят и порядък с размах и хармония, далече надминаващ емпиричното и всекидневното.
Когато духът се оттегли от телесната организация, последната се връща към „калта", или мъртвата природа. Цялото се разпада на части, а частите на първичните съставки, които се прибират в огромното море на елементите. Науката и всички мислещи хора стоят съвсем безпомощни, когато трябва да кажат нещо във връзка със същността на живота и смъртта. Тия въпроси се изплъзват от обективно установяване, защото разрешението им се крие в някакъв моментен проблясък, когато вратите на нашето висше самосъзнание се открехнат и от там премине светлина в гънките на нашата условна размисъл.
В сферата на материята протича една част от нашия телесен живот, а в сферата на духа са причините на всички неща, силите, импулсите, енергията и всички положителни прояви на живота. За тях ние нямаме нито нагледни, нито непосредствени определители. Причините на всички неща се намират в един надматериален свят, наречен някога от Платон свят на идеите, или както ние бихме могли да го наречем, свят на същностите. Ние можем да изследваме промените, но техните причинители са винаги вън от нашия конкретен обсег и не се поддават на пълно или дори на относително изясняване.
Защо едно човешко същество се чувствува повече дух, а друго повече материя, е една тайна. Ние нямаме инструменти, с които бихме могли да измерим степента, до която едно съзнание надраснало друго. Безпомощни сме и да разясним, защо като приказваме на петима хора, един от тях ни разбира, а четиримата стоят на астрономични разстояния от нас и нашия размисъл.
Понякога вървите из пътя и между навалицата виждате едни очи, които ви поглеждат и отминават. Може никога вече в живота си да не срещнете тоя поглед, тъй като орбитите на вашите движения да се раздалечават, но вие чувствувате и сте уверен, че тоя поглед е един поздрав от вечността и че с тоя човек дори е непотребно и да се приказва, защото едно загатване, само един знак е предостатъчен да изрази онова, за което са потребни хиляди и хиляди думи. Дали този и много още такива примри, които бихте могли да приведем, са резонанс на материята, или резонанс на духа? Нека всеки си отговори по свой начин на този въпрос, като си припомни поуките, които му е оставил личният негов живот.
„Бог е Дух, и които Му се кланят. да Му се кланят в дух и истина” — е казано на едно свето място. Тоя стих от новозаветното писание крие всичката тайна на една друга реалност, далече надхвърляща реалността на нашето всекидневие. Той ни разкрива, че духът е организаторът на видимата реалност, но е нещо вън от нея. В него се крие и разгадката, къде да дирим ние същината на нещата. във външните им белези или в оная същност, която ги осмисля. Формата на телата от видимия свят е само една проекция на идеята, скрита в тях. Мъдростта, затворена в тоя безсмъртен стих, ненадминат от никое писание в човешката история, ни учи, че порочността, както и светостта не се крият в същината на нашите външни деяния, а в техните дълбоки причини и подбуди. Една постъпка с външно благочестие не е още свята, ако няма светостта на духа, който тя изразява и изявява, както няма и акт, който би омърсил човешката душа, ако тоя акт е дело на слабост, ако човек не е станал съзнателен служител на злото, което спъва растежа и напредъка.
Геометрията е наука на духа. Ние можем да осъществим нещо в света на геометрията и после да го свалим в предметния материален свят. Всяка монументална сграда, или каквото и да е творба, в която са вплетени равнини или пространствени елементи на геометрията, първом е дело на духа, а после на физическата реалност.
Творчеството е възможно само по тоя път, защото всяко друго нещо, дошло по други пътища, е механическо и бездушно преповторение и съчинение на елементи, неосмислени духовно. Духът е родител на идеята и затова всяка нова творческа идея е надникване в царството на духа.
И така, калта на земята или материята е рожба на съграждащите сили в природата. Тя е изцяло във властта на тия сили, началото на които е в извора на живота. С тая кал творческият дух, който е сам живот, гради формите и изявява себе си във всичките йерархии на космичния живот.
Във вечната нестихваща смяна на инертната материя и проблясъците на духа, в противопоставянето същината на материята спрямо възхождащите импулси на диханието, се крие тайната на живота. Като че едно огромно, препълнено с любов сърце, чака възвръщането на скитащите души, за да ги приеме като достойни, получили своя собствен опит съставки на своята огнена кръв, която протича по жилите на „космичния човек".
Творецът вдъхна от диханието на Своята уста в мъртвата кал на земята, за да започне животът, който се проявява във вечното сдружаване на тая „кал" и това дихание.
