Робиндранат Тагор
ДУХЪТ НА СВОБОДАТА
Докато свободата не е едно вътрешно, интимно разбиране, което да укрепва нашата деятелност и да разширява творчеството ни; докато тя е само един обикновен въпрос на външни обстоятелства, дотогава тя ще прилича на това, което би било едно обширно, свободно пространство за един индивид, на който очите са вързани.
От последните ми пътувания на Запад, аз добих впечатлението, че там Свободата като идея е почти мъртва и че нейната мощ там е загубила ефикасността си. Като последствие на това, политико-социалните отношения на народите там явно свидетелствуват за един дух на потисничество и насилие.
Във време на монархията, царят живееше в една среда, отровена от миазмите на интригата. В двореца се ширеше лъжата и клеветата, дворянитe плетяли разни мрежи и съзаклятия, за да водят царя според амбициите си. В същност интригата действувала тогава в по-широк мащаб и бе нахлула в цялата страна. Тогава тровеха народа с хашиша на измамените надежди и предизвикваха предварително нагласени паники. Неговите най-благородни чувства бяха експлоатирани по околните пътища на подмазващото се лицемерие; като го упойваха с ласкателство те изпразваха джобовете му и в същото време изкълчваха и душата му като си служеха с двойното вьздействие на парите и на безскрупулната дипломация.
При стария порядък на нещата, караха царя да вярва, че той е най-свободното същество на света. Без съмнение, той се радваше повече от всеки друг на една по-голяма външна свобода, но фактически, той живееше в един тщеславен затвор на измами.
Западните народи сега са жертва на същите самолъжи.
За да ги ласкаят, те днес ги убеждават, че са свободни и че върховната мощ е в собствените им ръце, но тази мощ им е отнета от едно грамадно мнозинство егоисти, както и човекът е отнел свободата и лишил от простор конят, когато го е хванал, за да го опитоми. На Запад оставят общественото мнение да се радва на една външна свобода, за да му отнемат истинската свобода с всички средства. Мислите на всички са фасонирани според плановете на един организиран интерес; в избора дори на идеите и формацията на преценките, общественото мнение е спъвано, било от някое заплашване с наказание, било с постоянни лъжливи внушения; общественото мнение е принудено да живее сред един изкуствен свят на хипнотически фрази.
Накратко казано, народът там е превърнал в крепост онази сила, която привлича около него рояк авантюристи, които тайно го обсаждат, за да го експлоатират според плановете си.
От всичко това на мене ми става все по-очевидно, че идеалът на Свободата се е изпарил в атмосферата на Запада. Манталитетът на неговите жители е този на едно общество от собственици-роби или по-скоро на едно мнозинство от обезобразени индивиди, впрегнати във воденичното колело на своята търговска или политична воденица. Това е един манталитет на общ страх и на взаимно недоверие. Ужасните сцени на безчовечност и неправда, които са станали там фамилиарни, са резултат на една систематично експлоатирана с насилие психика.
А никоя жестокост не е по-ужасна, ни по-свирепа, от тази на подлеца. Народът, които е посветил цялата си душа на страстта за забогатяване и се е отдал на опиянението от властта, този народ постепенно е преследван от сянката на ужаса и позорното; в последствие този народ ще бъде толкова по-необуздан, колкото по-малко се бои от катастрофални приключения.
Той става морално неспособен да цени свободата на другите и в своето увлечение да се домогне до величието на силният не само че затваря очи пред неправдите на своите собствени съучастници в политичната игра, но и самия той взема участие в тях. Вечното неспокойствие, в което го въвлече протекцията на собствените му облаги, напада и унищожава любовта му към свободата и правдата, докато един ден той бъде готов да се отрече от собствената си свобода и тази на подобните му.
В пътуванията си на Запад; в които можах да констатирам повсеместната власт на парите и на организираната пропаганда, действаща винаги зад екрана на язвителността и създаваща една атмосфера на съмнение, страхливост и омраза — всичко това дълбоко ме убеди, че истинската, реална свобода, е само свобода на душата и на духът; тя не може никога да ни дойде отвън. Само онзи е свободен, който обича свободата си и е щастлив, когато я разпростре и върху другите. Този който иска да има роби, трябва сам да стане роб; този, който се обгражда от стени, за да се изолира от другите, обгражда сам собствената си свобода; този, който отрича правото на свободата на ближния си, губи морално своето право, защото рано или късно той ще бъде увлечен в примката на морално или физическо раболепие.
Ето защо аз искам да ангажирам моите съотечественици* с въпроса за свободата – дали тя, за която те така аспирират трябва да бъде само външна свобода? Аз се питам, дали моите съотечественици са въодушевявани от една истинска обич към свободата и дали имат вяра в нея? Готови ли са те да ù дадат място в своето общество, за да може духът на децата им да израсне в един идеал на човешко достойнство, без да бъдат спъвани от несправедливи и неразумни ограничения?
Не сме ли самите, ние които изградихме с едно упорито постоянство оградите на нашите социални ограничения? – Ние сме упорито горди да признаем това; ние се хвалим даже, че в този свят никое друго същество, освен нашето не се е домогнало до абсолютната класификация на своите живи членове. Обаче в нашите политични агитации ние сякаш забравяме всичко онова, което е неестествено в лицето на управници и подчинени й което ни унижава и създава големите дефекти в нашия обществен живот, защото тази неестественост е натрапена във вид на закони с военно нападение.
Когато Индия, в епохата на своето могъщество и в своята най-зряла жизненост. се изразяваше в безсмъртни идеи, тогава нейните деца имаха неустрашимостта на търсещи истината. Великата епична поема за душата на нашия народ – „Махабхарата” – съдържа едно предвиждане за един живот, преливащ от свободата в издирванията и изследванията. Когато настъпи ерата на Буда, човечността в страната ни ще бъде из дъно разклатена само от себе си. Свободата на духа, който тя ще роди, ще се изрази в едно богатство на творчество и ще се разпростре в изобилие из целият Азиатски континент.
Но заедно със залеза на живота на индийците духът на творчеството ще угасне и ще се вгради в една конструктивна инерция.
Органичното единство на едно разнообразно и подвижно общество ще се измести от един условен ред на нещата, който ще открие своя изкуствен характер чрез неумолимия си закон за изключителността.
Животът има своите неравенства, признавам това, но те са естествени в хармония с нашите жизнени функции. Главата, например, в равновесието на тялото ни има една строго различна роля от тази на краката, което не се дължи на външно устройство или някакво организирано насилие. Ако тялото би било принудено да направи опасни скокове през един период от неопределено време, главата не би изменила своята функция по отношение на краката.
Дали и нашите социални отношения са подчинени на същия неизменен органичен закон? Ако ние имаме смелостта да отговорим утвърдително на този въпрос, тогава как бихме могли ние да осъждаме един чужд народ който налага един политичен строй, в който той вярва, че е вечен?
Притискайки човешките същества между пресата на една сурова система и държейки ги в постоянен страх. ние сме пренебрегнали законите на живота и развитието. Ние сме приучили тези същества към една постоянна пасивност, като сме ги направили неспособни да се приспособят към условията на собствения си живот и да бъдат господари на собствената си съдба.
Заемайки нашият идеал за живота от един мрачен период на израждане ние сме погребали чувствителността на душата си под неизменната тежест на едно далечно минало. Ние упорито сме въздигали в култ тъмнината и сме изскубвали всичките пера от крилата на живия дух на нашия на род. А колкото за нас – с нашите векове на упадък и позор, неоснователността на идеала ни за национално единство, нашето бзсилие пред атаките на бедствията от вън и пречките, които ние неблагоразумно сме създали сами в страната си — нашето наказание би било ужасно.
Нашето изумяване е достигнало до такава степен, че ние осъществяваме само тази упорита зла съдба, която ни преследва още от раждане, ние се намираме пред един прост случай от историята, който може да се поправи само от друг такъв дошъл от вън. Дотогава, докогато ние нямаме една истинска вяpa в свободата, в оная свобода, която твори и приемайки с едно мъжество всички нейни рискове, ние не само губим правото да претендираме за политическа свобода, но даже загубваме възможността да я закрепим с всичките си усилия, защото това би било като да доверим култа към Бога на един доказан атеист. А хората, които третират с презрение своите собствени братя и сестри като вечно маловръстни деца, на които не се доверяват дори в най малките подробности на личния им живот, насилвайки ги винаги с заплашване, че ще бъдат наказани да следват един безизходен път, осъждайки голямо число от тях на лицемерие и на морална инерция – напразно ще се опитват да постигнат своята истинска и справедлива отговорност. Те ще бъдат неспособни да запазят една вярна политическа свобода, да се борят за нейната кауза.
Западната цивилизация носи в себе си духа на машината, която трябва да върви, а животът на хората е вложен в това сляпо движение като прост горивен материал, който трябва да подържа парата на тази машина. Западната цивилизация е само един активен изглед на инерцията, която има видимоста на свободата, но не и истинската свобода. И така, тази цивилизация създава робство в своите вътрешни и външни предели. Настоящата индийска цивилизация прилича на едно компресорно колело, тя включва живото същество в една рамка от сурови правила и като притиска индивидуалната свобода тя прави от хората само по-лека жертва на подчинението, било то от един или друг род и степен.
В тези две традиции животът е посветен на това, което не е самия живот; това е едно пожертвуване, което не е посветено на никой Бог и следователно е извършено абсолютно напразно. Западът създава по един последователен ред една механична власт, която превишава своя контрол над духа. Индия е създала една система от механичен контрол, който надвишава нейната жизненост.
------------------------------------------------------------
*)Тази глава представя писмо от автора, адресирано от Ню Йорк до съотечествениците му.
От френски: Г. Ст. Кьосев.
