G. N.
ЗА ИЗОБРАЗИТЕЛНИТЕ ИЗКУСТВА
(Продължение)
Първите признаци за вътрешно духовно отклонение от успокоената и водоравна площ на древно-елинския живот е появата на дъгата в римската архитектура. Може някои да смятат, че линиите в архитектурата и скулптурата са случайни хрумвания. Не, на тях трябва да се гледа като на жива геометрия, която изразява мисловиите пътища на хората и епохите. Те са графиката на възхода или падението, белезите за появата на нещо ново във вътрешния строй. Линиите на живата геометрия, въплътени в изкуството, са най-изразителният език на вековете. Привидно, в по-късното време на римското владичество, ние имаме известно западане в импозантността на архитектурните творби, но в тях ние забелязваме появата на едно разширение нагоре към небесния свод, към зенита на живота. Римското владичество остави белези от своето могъщество и по-късно. То започна да преобразява света и да му дава нов облик. Римските базилики, храмовете и другите творби на византийското изкуство носят ясно белега на мистичния трепет на новата вяра, която насочва духа към висините на всемирния дух. Старо-християнските базилики дишат смирението на чистия дух. Т не ни извеждат навън в слънчевия празник на формите и земята, а ни вглъбяват в себе си, където пулсира живот, затворен в плътта. Може да се каже, че това е отклонение в една погрешна насока, защото тъкмо християнството ни сродява с възкресението, което е слънчев празник, но все пак, изкуството от това време е трябвало да насочва и към едно затваряне в себе си, което е осъществяване на духовния живот.
Цялата тогавашна архитектура прие символа на християнското страдание — кръста. Върху него, избран като основа, се извисиха храмовете и кубетата, а другаде върховете на готическите катедрали. Кой знае, но нам се струва, че в тия времена, които са известни в историята с името средновековие, християнското учение придоби някакъв мрачен, кръстоносен смисъл. То се затвори в кулите, в крепостите, във феодалните форми на времето, погуби се в ритуала. Смеси се с жестокостта и загуби първия си облик. Кралете направиха от християнството мрачна причина за своите жестокости, а рицарите своеобразен подтик за своите химери. Резиденциите на тия крале и графове, където се раждаха и извършваха най тъмните жестокости, имаха формата на църква, с разпятието на Исуса от Назарет. Лъчезарната сила на Божия Син започна да се замества с някакво съмнително светейшество, паразитизъм и непросветено монашество. В архитектурата се родиха бягащите към висините линии, единствените спасителни пътища от хаоса на земята, но пространствено и барелефно дадените скулпторни форми, които ги декорираха обедняха, загубиха живота и се приближиха до страданието и противоречието. Наред с божията майка, светците и ангелите, се облещваха химери и зли духове Божественият живот стана непостижим блян, но все пак блян, безпокойство и копнеж, намерил израз в смелия набег на линиите, в замаха на сводовете, във вертикалното удължаване на конструкциите, напомнящи тела, закопнели да достигнат небесната висина. Докато стилът, масата и фасадите на древно-елинските храмове бяха яко страснали със земята, архитектурната структура на готическите катедрали напомнят призрачни кораби с високи мачти, заплували по широкото море към някакъв остров на спасението. те са такива, защото съзнателно се освобождават от властта на земната гравитация и се стремят да се разтопят във въздуха, да се дематериализират и да изчезнат във висината.
Вгледайте се в това време, отразено в своето изкуство и ще откриете жестокото противоречие, което е било в същност неговата истинска атмосфера. Това противоречие е между жестокостта и голямата набожност. Егоизмът на замъците, мъката на робите, висината на катедралите и фанатизмът на папите са били съществените негови елементи. Ако се вгледате в образа на Христа, в разпнатия Христос, вие ще откриете грамадна отчужденост на създадения образ от оня, който носим в душите си. Има разпятия, на които Божественият Син е превърнат в жалка фигура. В това отношение иконописът на източното православие има по-голяма сила в измъчените, изпити и дълбоки лица на иконописните образи, има повече мистичен трепет, страх и божествена тайна, отколкото в Kruzifinus`ите — понякога жалки и отчуждаващи от основната идея за жертвата.
В Белведерския Аполон, тоя земен и прекрасен младеж, има повече примамливи неща, отколкото към несполучливите образи на разпятието. Никъде, никъде не е постигнат Христос, защото ако красотата на земята, жестокостта и силата се поддават на изобразяване, кротостта и магическата власт на Христа са непостижими за изобразителното изкуство. Никой творец още не с достигнал да съчетае небесната непобедима сила с драговолно приетото страдание.
Ренесансът пробуди човешкия дух и изкуството от примамливия сън на мрачното средновековие. По лицата на хората се появи светлина. Тя се отрази във фасадите на монументалните сгради, където с някаква кокетна свенливост се появиха класически елементи, съчетани в някои форми и ансамбли. Сякаш една ръка жадно бе събирали бисерите на отминалото време, за да ги подари на обновяващия дух, за да ги съчетае с новото усещане за света и живота. Албрехт Дюрер — един ярък представител на обновлението, един неподражаем и своеобразен график, възсъздаде с върха на своето перо най-главните сцени от свещеното писание. Неговите апокалиптични видения, макар и грубо, илюстрационно дадени, са израз на едно могъщо вътрешно усещане за силата на Словото. Сцените от живота на Иисуса, светиите, рицарите и смъртта, показват едно пробудено търсене духа и истината. Един могъщ тласък, дошъл сякаш изневиделица, насочва творчеството към задълбочаване във вечните проблеми. Реален израз на тоя стремеж са дали Холбайн, Грюневалд, Рафаел, Леонардо да Винчи — всеобемащият гений на своето време и най-после дълбокият страдалец Микел Анджело. Заедно с Тициан, те всички създадоха една безсмъртна галерия от творби на възземащия се християнски дух, които ще красят вековете и ще сочат плетищата с незаличимите стъпки на гения.
Давид от Микел Анджело, същия от Бернини, Мойсей, както и стенописа на Сикстинската капела, сочат за едно сродяване на класическото усещане на изкуството с потребите на новото, Леонардовото време. Потребите на духа извикват онова, което е вечно и безсмъртно във всички времена и народи и правят от него нова безсмъртна творба. Макар и отделени една от друга със съществени отлики, науката и изкуството си приличат по това, че една уловена и въплътена истина си остава вечна. Тя е достояние на човеците през идещите векове и обезсмъртена, тя се освобождава от своя автор или откривател и остава дар на човешкия род. И в тоя чуден възродителен период на изкуството ние виждаме, как се сродяват класическите постижения на формите с устрема на това време. Като гледаш Микел Анджеловия Давид, ти си представяш Аполона Белведерски. Това е сякаш същото тяло, същата красота, почувствувана веднъж от един творец, далече преди Христа и после от Микел Анжеловата Флоренция, петнадесет столетия след Него.
В обновителния път на изкуството средновековният мрак започна да се разведрява с едно пъстро изящество, което се превърна на стил и намери израз както в църквите, така и във всички монументални сгради. Барока цъфна като кичест розов храст, изящен, натрупан, изискан и богат. Той хвърли целия живот в своето преизобилие и показа разточителство, което се яви като реакция срещу своите предшественици. Това е времето, когато хората искаха да изразят цялото си вътрешно съдържание в един реверанс, в един жест и в една усмивка.
Едно ново задълбочаване и един по-устремен набег в проблемите и виждането на света дадоха Веласкес и Мурило, Рубенс и Рембранд. Тхният възход съвпада с възхода на научната мисъл, с пробуждането и копнежа към далечното и романтиката.
Ето в общи линии пътищата, из които мина човечеството по линията на изобразяването.
Изобразителните изкуства, както всяко изкуство, са огледало на вековете. Те най-ясно от всички други ни показват възходите и слизанията. Те ни запознават с вътрешната интимна страна на творческия трепет, т ни убеждават, че във всички времена и народи чрез изкуството човекът е давал израз на себе си и е очертавал пътищата, по които е възхождал неговият дух.
