— Защо?... Не ти ли устроих тържество? Не облякох ли най-хубавата си дреха? Не окичих ли се с най-скъпото огърлие? Не изпях ли най-хубавата си песен?
— Сама бях. Защо не повика другарките си? Защо не извести на близките си, че съм при теб? Аз приличам на пълноводна ръка и се разливам по безбрежни полета. Защо ме заключи в твоя мъничък чертог? Защо не повика другарките си?
— Ах, защо не ми каза? Аз не знаех, — тъжно отговорих аз и топли сълзи се отрониха от моите очи. Ах, моите другарки, защо не се сетих за тях в светлия час, защо не ги поканих на моето тържество?
Изнизаха се много дни. Пред моя праг се спря скръбта. Приех я. Отворих портите на моя дом и страданието се всели в моите покои, скръбта се загнезди в моето сърце. Но що от това? Не бяха ли те спътници – другари по моя път? Станах бързо и по-търсих моите другарки. Те се отзоваха на моята покана, и моят дом мигом се изпълни с тях. — Тоя път моят спътник – другар не ще бъде сам, — помислих си аз.
И ето дойде час, когато скръбта ме напусна. Застанала на прага, аз я попитах така, както някога нейната сестра:
— Доволна ли си от моя прием?
— Не съм, — отвърна тя.
— Защо? Не повиках ли моите другарки? Оставих ли те сама?
— Аз дойдох само за теб. Скъпото зрънце, което носех, беше само за твоето огърлие, а голямото богатство, което щях да ти оставя, само за твоята съкровищница. Защо ги повика?
— Ах, — извиках аз, изслушай ме, аз ще ти разкажа, - исках всичко да й кажа, но тя бързо ме отмина и изчезна така, каки изчезват нощните сенки, когато на изток зората багри небето.
Наведох глава и мълчалива и скръбна тръгнах към дома си
Тоя път на прага беше застанал Той. Неговият вечнобуден и светещ поглед отгатна моята печал, затова, че не бях мъдра, затова, че лошо посрещнах моите спътници – другари. Той се усмихна и кротко ми рече:
Неговата сочна и жива мъдрост се вля в мен като буен поток. Свежа струя лъхна към мен и разхлади моето пламнало чело. В сърцето ми сякаш цъфна цвете и дълбоко развълнуваш казах:
