Всяка пролет, когато се топят снеговете, в сърцето си усещам кротката радост на живота, която се струи от сърцето на света.
Всяка пролет, когато чуя гласа на пробудените води, аз си спомням за обещанието, което Господарят на времената даде на човеците, че ще настъпи ден, когато ледовете ще се стопят и хората ще се погледнат ведро усмихнати под лазурния купол на дълбокото небе.
Всяка пролет, когато слънцето пробие облаците и по плетищата се втурват веселите ликуващи деца, аз усещам, как се връща моето отминало детство, защото макар по косите да са цъфнали късните вишневи цветове, сърцето е все още младо и наивно както някога.
Дали, наистина, е отминала пролетта на моя живот? Не съм ли аз същото онова дете, което някога се събуждаше от майчиния зов, да види ятата на идващите щъркове? Какво значат годините за тоя огнен съд, в който Бог е оставил частица от своето безсмъртие?
Всяка пролет, когато снежната планина се заля с румените багри на изгревната светлина, в мене трепва нещо свято, защото пред очите ми застава неизвървеният път за бялата планина на духа, където множеството се слива с Великото Едно.
Всяка пролет за мене е свидетелство за безсмъртието на света, на природата и на човешката душа.
Всяка пролет е късче от безкрайната радост на Всемира!
