Теодор Хайнрих Майерп
АТЛАНТИДА
Както отделният човек, така и човечеството е запазило един тъжен копнеж за своята младост, когато всичко, което днес е велико, някога бе само една пролетна пъпка. — От тук легендите за рая, за златния и сребърния век, от тук и блясъкът, с който най-старата традиция заобикаля Атлантида, потъналата земя на първите хора.
Единственото обстойно изложение за изгубения континент, което произтича от древността, намираме у Платон, който го е получил от ръцете на своя дядо — Солон. Солон пък научил приказната вест от египетски жреци.
Земята бе благословена, горите даваха благородно дърво за великолепни сгради, диви и питомни животни живееха там на големи стада, всичко ухаеше от аромати, каквито земята произвежда от корени, треви, цветя и плодове. Доброволно предлагаше тя всичко, от което хората имаха нужда. Никой от обитателите не ядеше живи същества! Те докараха своята страна до най-голям разцвет, изкопаха големи канали, построиха прекрасни дворци и един чуден храм в чест на Посейдон, по името на когото нарекоха своя остров Посейдония. Градът на стоте златни порти бе тяхна столица, къщите се строяха от цветни камъни, големи градини канеха към почивка и разходки, многобройните студени и топли извори бяха каптирани. Край морето възникнаха големи пристанища, неброени кораби влизаха там и излизаха. На север страната бе запазена от една планина с диво величие. Стичащите се от тия планини води бяха събирани в огромни басейни, които даваха възможност за втора жетва през лятото. Безброй щастливи хора живееха там и благодариха на боговете, които им бяха изпратили такава милост.
Свещени закони уреждаха отношението на десетте царе помежду им и към техния началник, съответният първороден от рода на Атлас. Същата справедливост свързваше и царете с техните поданици. Кротки и разсъдливи бяха хората, честни и благородни; ценеше се само личната способност, а не богатството, което се падаше всекиму без труд; изобилието не ги караше да се забравят, те знаеха, че техният имот можеше да вирее само при взаимна любов и че завистта и егоизмът ще унищожат всичко.
И докато божествената искра гореше в тях, те не се отклониха от пътя на добродетелите.
Платон само намеква съвсем накратко, че по-късно те сами пожертвуваха най-добрата част от своя характер и привлякоха наказанието на боговете върху себе си. „Настъпиха страшни земетръси и наводнения и в продължение на един лош ден и една съдбоносна нощ островът ведно с цялото крамолно племе изчезна в морето”.
Така разказва прочутото, често цитирано изложение на Платон. — Най-често обаче, се приемаше мнението на Страбон и Плиний и Атлантида се обявяваше за приказка.
Но загадката би била още по-голяма, ако Платон беше съчинил само една приказка, тъй като модерното изследване потвърждава и доказва съществуването на Атлантида.
Английската експедиция Challenger през 1872 г.-1876 г., едновременно опериращата германска експедиция „Gazelle” и американската експедиция „Dolphin" установиха единодушно, че от дълбочините на Атлантическия океан, приблизително успоредно на Кордилерите, се издига един гребен, който започва от южния връх на Гренландия и достига до острова Тристан да Куна и там се разширява и снишава. Тая планина изпъква средно 3,000 м. по-близо до свободната повърхност, отколкото околните площи. — Пресмятанията показаха, че при едно пълно изплаване на Атлантида, нейните планини биха достигнали една височина повече от 9,000 м.
В тая подморска страна планини, хълмове, долини и равнини се сменяват с такова разнообразие, каквото не се намира никога при едно старо морско дъно, а само при земна покривка, която е потънала в морето преди геоложки съвсем късо време. Измерванията при поставяне на кабела на около 200 мили на север от Азорските острови установиха там едно формално разкъсване на почвата; намери се освен това лава, която може да се е втвърдила само при свободен въздух, не обаче при отсъствие на въздух под натиска на един воден стълб от 3,000 м. височина.
Не по-малко убедителни доказателства отколкото изследванията на морското дъно, ни дава археологията за съществуването на Атлантида. Според последните разкопки в Юкатан трябва да се приеме като напълно доказано, че средноамериканската, египетската и старогръцката култури, както и откритите от немския изследовател, Фробениус остатъци от култура в Иоруба на Гвинейския залив са само потомци на прастарата Атлантска култура, насадени в колонии на атлантците и запазени там след потъването на майката-земя,
Отдавна бе известно, че формата на черепа на караибите и на гуараните, живеещи в Бразилия, показват забележителна прилика с формата на главата на измрелите първични жители на Канарските острови, на гуанахите, както и с оная на туарегите и берберите, което дава да се заключи за един общ произход.
Когато испанците стъпиха в Средна Америка и Перу, те срещнаха там за тяхно най-голямо учудване познати религиозни символи и обичаи: кръст, кръщение, изповядване, опрощение и една церемония, подобна на Тайната вечеря, образа на девствената Божия майка, картини за Адам и Ева, за грехопадението с ябълка и змия — дори там познаваха нещо като скиния.
Висшият, невидим и безплътен и следователно никога неизобразяван Бог се казваше Тео или Зео, което отговаря буквално на Теос и Зеус на гърците. На санскритски тоя бог се казва Диаус, при келтите Тиах, и еврейското Jah-ve напомня последните в своята първа сричка. Може ли да се обясни едно такова сходство иначе, освен с допускането, че религията на всички тия народи произлиза от религията на един първичен народ, от който тия народи произхождат?
Но има и нещо още по-убедително: прочутият астроном и географ Птоломей, създател на Птоломеевата система, който живееше около 140 год. преди Христа в Александрия, дава в своята „География" староарамейски имена на градове, няколко от които схождат буквално с такива от Средна Америка.
Староарамейски -------------------------Средноамерикански
Choi ------------------------------------------------Cholula
Coluan---------------------------------------------Colua-can
Zuivan----------------------------------------------Zuivan
Cholima--------------------------------------------Cotiina
Zalissa----------------------------------------------Chalisko
Тук няма вече съмнение, че изселниците от Атлантския континент са тръгнали към изток и към запад и съгласно древния обичай са дали на новите селища имена на градовете на своята родина.
Езикът на маите в Юкатан е, впрочем, според твърдението на неговия най-добър познавач, французина Льо Плонжон, така приличен на гръцкия, щото една трета може да се нарече чист старогръцки. По-нататък, 13 букви от азбуката на маите са образувани напълно аналогично на съответните египетски йероглифи. Пак се налага общото начало — Атлантида!
Сега вече не се учудваме, че старите предания на мексиканците говорят за „бели богове", следователно великолепни хора с бял цвят на кожата, които са дошли от изток, от Атлантида. Нали испанците бяха поздравени като бели богове, които се връщат наново.
През 1923 год., американската експедиция, изпратена за изследване на развалините в Чичен-ица, намери там един сфинкс, еднакъв във всички подробности с неговите египетски подобия, като пазител на един гроб. Надписът върху гроба потвърждаваше онова, което Льо Плонжон бе научил още по-рано от Троанския ръкпис: първото заселване на Египет е станало от потомците на атлантците, но не по прекия път, а откъм страната на маите. Те са отплували от западния бряг на Средна Америка през Тихия океан и достигнали до източния бряг на Африка, от дето проникнали през Абисиния в долината на Нил. Няколко стотин години след това заемане на Египет, в Юкатан владеел цар Кох, който според тогавашния обичай бил оженен за сестра си Моо. Един по-млад брат — Аак се разбунтувал против двамата, победил Кох и го убил. Моо накарала да построят на убития съпруг мавзолея със сфинкса и тогава избягала на изток, за да достигне острова Му. Но тя не е намерила тоя остров и продължила все по-нататък и така стигнала най-после в Египет, дето издигнала на любимия над всичко съпруг още един втори, по-грандиозен паметник — сфинкса от Гиза. Там тя била любезно приета и египтяните са я нарекли Исим, т.е. сестричка.
Исим звучи вече почти като Изис и цялата история на царицата Кох е идентична с мита за Озирис, Изис и Сет, който също убива своя брат Озирис.
В една забележителна статия на „NewYork American" от 20.X.1912 год. д-р Паул Шлиман, внук на Хайнрих Шлиман, съобщава непознати досега резултати от изследвания на своя дядо, които се отнасят до Атлантида.
Шлиман намрил през 1873 год. в Хисарлък (Египет) един бронзов съд, който носел надпис; „От цар Кронос на Атлантида". Той съдържал глинени парчета с надраскани рисунки, своеобразни монети и малки предмети от вкаменели кости. Десет години по-късно той видял в Париж, в сбирките на Лувъра, между мексиканските находки от Тиахуанака глинени парчета със съвсем същата форма, а също и съвсем подобни предмети от вкаменели кости. Не само големината и формата са били еднакви, както и орнаментите, но и химично глината била идентична с оная от Хисарлъкската урна. Монетите, които са се съдържали само в тая урна, са били направени от една сплав от платина, алуминий и мед, каквато не се намира никъде другаде в света — понятно, тъй като платината е известна едва от 16 век, а алуминият — едва от 1827 год. Колко опитен в металургичните процеси трябва да е бил народът, който е изработил тия монети; само на атлантците може да се припише една толкова висока култура.
Забележително е, че всички пресмятания, построени върху най-различни извори, определят епохата около 12,000 години преди Христа като време на Потъването на острова.
Странно е, че най-точните данни върху Атлантида идват от окултни източници и тая история, която обхваща три милиона години, е без празнини. Според тия данни, атлантците, които на земята са били наследници на лемурийците, са дали 7 подраси: те са се сменявали една друга във владеенето на Атлантида, която достига своя най-голям разцвет при третата подраса — толтеките. Разправя се също за изобретения, които атлантците са притежавали в много по-голямо съвършенство, отколкото ние.
Каквото и да се е писало върху атлантския проблем, ядрото, около което се групират мислите на пишещите, е истина!
Сигурно е, че само десетилетия ни делят от времето, когато ще извадим от морското дъно истински остатъци от „Града на стоте златни порти" и от другите столици на Атлантида. — Налягането в дълбочините, което засега изглежда непреодолимо, ще съумеем да надхитрим, и техниката, гаранция за невъобразимо бъдеще величие, ще ни върне тогава и в страната на нашата младост, в родината на всички ни, ще ни донесе пак изгубените реалности, за да вярваме в тях.
Атлантида трябва да е съществувала, иначе ние не бихме могли да копнеем по нея!
Съкратен превод от немски — П. М-в.
