Аз вървях по пътя на незнанието, който няма нито посока, нито светлина. И ето, аз зная какъв ужас е животът на всички, които отиват по пътя, където няма светлина.
С голяма мъка отивах по пътя на незнанието, когато сърцето ми започна да бие тревога. Аз се спрях и попитах сърцето си, какво иска. – Господарю, – рече сърцето ми – не видя ли, че до мен се докосна светлина подобна на лунен лъч, който играе по седефа на мидена черупка? Не, рекох аз и започнах да се взирам в мрака.
Сърцето ми биеше тревога, за да не заспя по пътя си и разказа мечтите на душата ми, която аз не познавах.
Там, където сутрин бавно чезнат големите звезди, посред блясъка на милиардите слънца, живее душата ми. Но тя ще дойде тук през времето на великите дни.
Когато хората престанат да се гледат със злоба и омразата изчезне от сърцата им, когато ще видят, че лъжата е позор, а начинът за живот чрез лъжа е мрак.
Когато няма да има нито едно петно кръв по лицето на земята и нито един писък от насилие над слабия.
Тогава ще дойде пролетта на великата свобода и ще посее земята със своята прелест. Тогава цветята ще бъдат свещени, защото са мечта на херувимите и децата няма да ги късат. Тогава ще дойдат думите на хората и ще направят небе от всяко сърце, всяка душа ще стане слънце в своето небе, а нейните мечти ще бъдат милиарди звезди. Каква голяма светлина ще има тогава върху пътя на човека и колко много ще бъдат делата на любовта!
Аз погледнах в сърцето си, което знаеше дълбочините на велика печал и видях в него светлина, подобна на слънчев лъч, отразен в бисер от роса. Това бе светлината на сърцето ми.
