Повече от две хиляди и петстотин години в подножието на Акропола живеят хора. Минават поколения след поколения и всяко от тях с удивление вдига очи към мраморното чудо на върха. Всяко от тях, на свой ред и по свой начин се възхищава от чудната, прозрачна белина на мрамора, щедростта и замаха на държавника, който е дал идеята за постройката на Акропола, изящната култура и необикновена творческа интуиция на архитекта и художника, които са дали плът и кръв на мрамора и са го поверили на вековете.
— Точно на това място, гдето е стъпил кракът Ви, — казваше моята водачка, —- се е намирала статуята на Атина Палада.
Аз бях на мястото на геометрическия център на големия мраморен правоъгълник, който образуваше пода на храма. Той беше сякаш наранен.Там е бил мраморният пиедестал на дивната статуя.
— Статуята е била направена от слонова кост, и злато. Пред нея в мраморно корито винаги се е намирала вода, която се изпарявала бавно и така придавала на слоновата кост вид на нормална човешка кожа. В храма имали право да влязат само весталките, девственици, които поддържали вечния огън. Най-голямото благоволение, което се е позволявало на Атинските първенци, при особено тържествени случаи, било да се изправят пред вратата на храма и от там да съзерцават мълчаливо образа на богинята. Изключение никому не се е правило. Останалото население, другите, обикновените граждани на Атина, са имали право само да дохождат до коридорите на храма, да се изправят под мраморните колони, да гледат към далечината и към морето. Статуята на Атина Палада е била запазена в продължение на 1000 години. Един ден пришълци нападнали храма и заграбили чудната статуя. Натоварили я на кораб и поискали да я пренесат през морето. Но Провидението не искало да позволи тая гавра. Излязла буря и потопила кораба. Тя самата потънала на дъното на морето, гдето лежи и досега. Аз стоях захласнат на същото място, гдето някога, толкова векове, е стояла прекрасната статуя, най-значителната фигура на цялата древност.
И сякаш падна пред очите ми завесата на някаква мистерия.
Името Атина Палада не беше ли дадено от същия тоя необхватен, непознат, винаги при нас и все така далечен, незнаен Бог, за който в подножието на Акропола е говорил Апостол Павел? Не беше ли същото това търсене пипнешком на смътно усещаната, непостижима реалност в нас и около нас, която хората от всички времена, от всички народи са търсили? Не беше ли това нуждата на същата натоварена със скръб и противоречия душа, която задушавана в непроходимостта им, търсеше да се отправи към красивото, към височините, към небето?
Изправен на мястото, от гдето е гледала към нашия свят статуята на Атина Палада, аз почувствувах еднаквостта на човешката душа от миналото, от днешното, а сигурно и от бъдещето и еднаквостта на всички Богове от всички времена.
