Зовах го с най-нежни имена, него, когото облякох с царствената дреха на моите мечти. Но ето, с едно само свое движение той уби бялата птица, под чиито пърхкащи крила моето сърце подири прибежище. Нозете ми се припнаха о заледеното й тяло. И кристалната ваза, която държах – вазата изпълнена с багрите на пролетните цветя – се счупи. Заплаках. И сълзите на моите разплакани очи се смесиха с алените струи кръв, които потекоха из моите изранени длани. Затова така морна пристъпям след алените струи.
Аз благославя м сетната моя загуба, защото тя ме направи да се чувствувам по-близо до Тебе. Сега зная, че стъпките, които ми оста-ват, са най-трудните Но пали очите ми виждат първите лъчи на слънцето, което се показва зад белия, висок връх на планината.
О, зная, че пътят към него води през пространни пустини. във среднощния мрак, когато се разнасят риканията на звяра, мнозина са подирили обратния път.
Но аз Те моля: пази ме да се не отклоня от алените струи, които справедливостта чертае, като най-вярна пътека, що отвежда до чистотата на моето сърце, за да бъде то прибежище само за Тебе.
Аз благославям сетната моя загуба, защото тя разкри пред мене белия връх, копнежът по който ме изведе из калните пътеки на моя живот и ме доведе по-близо до Тебе.
