Днес човечеството, твърди че преживява една от най-великите си епохи. Знанието му се простира във всички посоки. Човек изучава звездите, следи техния живот, разгадава законите, които крепят звездното небе, познава движението на планетите и се взира да открие тяхното битие. Земята вече не е загадка за човешкия ум. Атмосферните висини са вече само простори за волни пътувания. Птичият полет не е вече идеал. Глъбините на морето са само място, където ученият изследва първичния живот. А водата, огънят и твърдта са сътрудници при разгадаването на видимото и невидимо на земята.
Какво не може още човешкият гений? Да влее душата си в една симфония от тонове ли, или чрез красива жива реч да опише това, що окото и ухото не могат да доловят? Безспорно всичко може, но въпреки това остава още едно, за което той най-малко мисли и за което най-малко знае, а затова и най-малко може: да познава себе си.
Ние виждаме същия този гений, изпаднал в предсмъртна агония, да разбира, че безсмислено е преживял своя живот. Той съзнава в последния момент, че е забравил да мисли за нещо по-велико, отколкото за всичко, що е можал да направи. Той съзнава, че е съществувал, че е бил... Защо идва човек до този разрив, защо в толкова късен час узнава за себе си? Не е ли черпил той винаги сили от собственото си Аз?
Днес човек живее още извън себе си. Той преживява един кредитен живот. Природата сама кредитира дробовете му с въздух, тялото му – с храна, очите – със светлина, ушити с музика и кожата с топлина. Въпреки това човек не знае да използува този неизчерпаем кредит и е принуден да напусне земята по един трагичен начин. Човек не може да се радва на благодатта, с която Природата го дарява, защото живее само заради земните си наслади и удоволствия.
Несъответствието между действителността и нашите желания създава всичките наши физически и душевни страдания. А свободата на душата е в познанието на собственото „Аз". Днес ние от всичко най-малко познаваме себе си.
Ние не познаваме собственото си богатство. Ние не умеем да го използваме, но знаем да го пилеем, без да подозираме за него. Често ще чуете да казват: „Лекарят ми каза, че страдам от злъчка, сърце, стомах, бъбреци и др." В какво се състои страданието на тези хора? В това ли, че имат злъчен мехур, сърце, стомах, бъбреци или, че тези органи са заболели? Нещастието е там, че тези хора един цял период от време в живота си не са знаели, че имат такива органи или най-много са мислили за тях, когато те са им доставяли удоволствия. Мнозинството се запознава с физическото си тяло, едва когато то е вече заболяло. Тогава в пълно неведение болният и хирургът намират спасението само в лекуване на болния орган. И нищо повече!
Това е нашето отношение към живота. Ние не умеем да се ползуваме от богатството, с което сме дарени! Когато заболеем, почваме да се опознаваме с физическото си тяло, а за другата наша същност, от която зависи всичко в живота, ние не се и сещаме.
Човек е неединен в себе се. Той се проявява откъслечно – без да има хармония между чувство, мисли и постъпки. Той дава простор на своите страсти и похабява и тялото си, и чувствата, и мислите си. Щастието и смисълът на нашия живот не е в това себеразкъсване. Те се крият в единството между физическото, духовното и божественото в нас.
„Когато съберете ума, душата, духа, сърцето и тялото на едно място, ще получите това, което се нарича човек"— казва Учителят.