Вали сняг, хладен като далечните пространства на Всемира. Снежинките безшумно настилат земята и я правят чиста и бела като лицето на покаян страдалец.
Накитена като невинна девица е земята, а моите очи плачат, защото тоя сняг не може да покрие нищетата ми и разораните с ралото на горчиво страдание угари на моята душа.
Никога не станах толкова бял като снежинките, никога не успях да се окъпя в безбрежната и хладна красота на обновителния дух, защото никога любовта ми не стана по-силна от палещите желания, които шибат като огнени бичове.
Земята се покрива с безпределната и кротка чистота на снега, а моето сърце е свито в болеж и страдание. Блестят меките сне¬жинки, дошли от висините, а сълзите ми замрежват погледа.
Кога ние, бедните човеци, ще престанем да се гледаме победени и смазани? Кога ще се покрие суровата и мрачна степ на нашия живот с тоя бял саван от нашите снежинки? Докога торсовете на нашите желания ще вият като гладни вълци в тъмната доба, изпра¬вени на нашето кораво алчно себе, още не познало мъдростта, нито тихия зов на небесната обич!
Навън тихо падат снежинки, а моето сърце плаче самотно и обидено. Като дете, загубило топлата длан на майка си, е то далече от голямата и чиста обич на Всемира.
Като скиталец бродя по земята, диря и намирам бисери, които често попадат в стръвните уста на зверове.
Вали ти, бял снежец Аз те гледам през сълзите на моите разплакани очи. Ридай ти още, натъжено сърце. Аз те слушам в шумната навалица като трогателен плач на загубено дете. Ти може би ще найдеш някъде своята майка!
2. Последният лист
Ще паднат листата, жълти и посърнали на мократа земя. Гра¬дината тъжно ще мълчи.
Това са листата, с които си играеше пролетният вятър. Те ли шумяха наедно с песните на скрит славей?
И нашата пролет ще премине, ще отлетят птиците и в градината ще легне есенно мълчание.
Ще остане будно и неповехнало само едно сърце.
Ще го познаят ли тия, които слушаха неговите песни ?
Хората забравят, но в тоя час едничък Вечно Будният ще каже:
„Ето едно сърце, което ме познаваше!"
3. Защо дойдох
Родих се на света, за да те срещна и да ти разкажа своите приказки за слънцето.
Исках да те науча да познаваш говора на дъждовните капки, които тропат по стъклата на твоя прозорец и песните на първия кос, скрит между белите цветове на сливата.
Дойдох да ти разкажа, кой слага багри по крилата на пеперу¬дите и кой научи малката калинка да разтваря крилца.
Дойдох да намеря опънатите- в тебе златни нишки и да събудя по тях с трепетна ръка една забравена мелодия.
Исках да направя дните ти бляскави брилянти, нощите — сини приказки.
Дойдох да те намеря между многото, да ти донеса един далечен поздрав и да си отида пак.
4. Градинарят
Щом дойде пролетта, небето ще стане синьо и върху него ще блестят като бели видения цъфналите вишни на твоята градина, Тогава Аз ще бъда градинар.
През някой час на работния ден ти ще се покажеш на прозореца, за да погледнеш лехите или веселите ята на идещите птици, Може би, ще зърна скритом твоята усмивка и пролетта ще потропа и на моето сърце.
При залез работниците ще прибират своите мотики и смирено ще чакат да ги наградиш за труда на изминалия ден.
Мене няма да ме има в редицата. Откраднал чистия чар на твоята усмивка, Аз ще съм далеко, получил вече своята заплата.
5. Една пролет
Беше пролет тогава — ранна, топла пролет с синьо небе и нежно разлистили клони. Един водоскок пееше наблизо с своите сребърни струни и птичите ята пристигаха към още влажните гори.
Планината беше снежна и от нея лъхаше хлад.
Сърпът на новата луна грееше над главата ти, а наблизо до нея трепкаше една Звездица.
Много пролети позна моето сърце, много пъти то посрещаше птичите ята, но Аз никога не ще забравя тая пролет, сред която ме гледаха твоите копнеещи очи. Все ще чувам равния плисък на водоскока, усещам милувката на слизащата тиха вечер, светлика на лунния сърп с малката Звездица на запад и топлината на една малка нешепната дума.
