Върху модрия фон на късното есенно небе блестят елмазите, които очертават могъщия лък на небесния стрелец.
Една стрела лети вече към вселенските висини, и трепетната зеница на едно око дири огнената й следа. Това е стрелата, дето бележи диря на светкавица и която скоро ще срещне тежката завеса, разделила света на мрак и светлина.
Там някъде, при тъмната преграда, ще потече бялата кръв на светлината, а денят, когато ще стане това, ще бъде наречен празник на огъня.
Тъмна нощ, а някъде лети бял конник — бляскав като снежна пряспа, огряна от лъчите на пролетно слънце. Бялата грива на жребецът плющи като знаме, а косите на конника са златни пламъци. В ръката си той държи двуостър меч със сияние като лице на слънце.
Един бял конник, преминал през тъмната врата на смъртта, препуска към царството на своето безсмъртие. Очите му са ведри като сини небеса, смела е десницата, в която блести слънчевият меч, бързи са стъпките на младия жребец.
Пее ранната утрин, изтока се залива със светлини, птиците чакат празника на слънчевия изгрев. Ние будни чакаме огнената колесница в далечината на хоризонтите, а сърцата ни пеят своите химни.
Победил скорпиона, той лети по царственото колело, което опасва като съдба вселенската снага.
Който е роден от светлината и е приет между слънчевите деца, да изкове своя меч, да запали огъня в сърцата си, да яхне белия жребец и да поеме път по светкавичната диря на небесната стрела — по чистия път нагоре!