Детето стана юноша, а юношата израсна и стана мъж. Премина времето, когато над небесната люлка се носеше тихата песен на младенчеството и пръстите на световна майка милваха меките къдрици на младенеца.
Сега той е зрял сред плодните градини на небесното колело, на кръстопътя между светлината и сенките, на възела, където денят е равен на нощта.
Ръцете му са силни от устрема в дългия и труден път и в шепите си той държи даровете, които ще постави в небесните капони.
В жилите на тоя младенец тече пламналата кръв на лъва, в сърцето му звънят тихите слова на небесната дева. Пътят му е вече очертан и светът се готви за деня на великата правда.
По родните поля на земята повява ранният есенен повей. Той носи аромата на зрелите плодове, мириса на още топлата земя и шумоленето от уморените листа на горите.
Хлябът се пече, преминал през мъката на житеното зърно, през морните въздишки на орача, през копнеещите песни на жътварките.
Зърното на гроздето е вече ново, кипнало вино, което бушува в делвите и търси млади, яки съдове, за да стане кръв на новото време.
Хамбарите и скривниците са препълнени и скоро крината на великия дар ще нагребе от тях дела според мярката на правдата. Ще получи старецът при топлото огнище, орачът и жетварите, детето с чистите зеници, птичката под стрехата и малката мравя.
Люлеят се небесните капони, но иде ден, когато на техните блюда ще тежи обилието на човешкия труд. На едното блюдо мъката, на другата — небесната радост; на отвъдната страна на сълзите — драгоценни бисери, на едната страна вражда, на другата — братска обич!
Ще заслиза оня, който беше младенец, после юноша и най-сетне зрял мъж по долините, в които препускат конниците на есенния вятър и ще възвести на тия, които населяват тия долини, за великата правда, която иде от планината на духа.
Ще запеят тучните угари, ливадите и реките песен на правдата, родена там във възела на небесното колело, където са равни денят и нощта.