Навсякъде водата — първичната неизменна вечна кръв на земята! Тя шествува от деня, в който биде сътворена и във вечни времена. В книгата на Битието за нея се казва: „А земята беше неустроена и пуста; и тъмнина бе върху бездната и дух Божи се носеше върху водата". В тоя символичен стих, както и в следващите след него, се крие непостижимата още за нас история на далечните праархаични ери, в оня неоткрехнат ковчег на миналото.
Водата е в началото на всяко битие. Тя следва нашия живот на всяка стъпка. Водата ни умива, очиства ни и пак отминава в своя вечен кръговрат, като всякога се връща чиста, отново кристална, окъпана в Лъчите на небесния лазур.
Жаждата! Какво силно, първично и жизнено чувство е жаждата. В нея трепти с огнени пламъци праезикът на живота, който ни учи, че нашата утроба е водата, към която протягаме ръце. Няма по-силно по-непреодолимо чувство от жаждата. Нищо не желае човек с такава настойчивост и сила както водата. И там, където няма вода, там хората са нещастни, отхвърлени от Бога, там те живеят като в ада. Жаждата е говор в нашата кръв, вик към живота, бълнуване в кошмарни огньове, истинско, ярко и чисто желание. Тъй като праосновата на нашето физическо битие е вода, ние я търсим навсякъде и когато я няма при нас или ни е забранена понякога, тогава ние усещаме бунта на нашата кръв, виждаме в сънищата си прекрасните и бликащи извори, в които потапяме пресъхнали устни.
Водата е признак за Божественото благословение и народите, при които тя липсва в голямо обилие, я съзерцават като някое далечно Божествено благо, с което са наградени само най-щастливите.
На това място не мога да не цитираме няколко пълни с правда и интересно написани редове от френския писател Антоан Екзюпери в книгата си „Ветрове, пясъци и звезди". Той говори за маврите, които съзерцавали водата с едно религиозно почитание.
Само преди няколко седмици аз ги разхождах из Савоя. Водачът им ги бе завел пред един грамаден водопад, подобен на изтъкан стълб, който бучеше.
— Вкусете — каза им той.
Това беше сладка вода. Вода! А при тях колко дни ходене, за да се стигне до най-близкия извор и ако го намерят, колко часове, за да се извади пясъка, с който е напълнен, докато се стигне до кал!
Вода! В Кап Жибу, в Сизнерос, в Порт Етиен малките мавританчета не просят пари, но се консервени кутии в ръка молят за вода.
— Дай малко вода, дай...
— Ако си послушен!...
Водата, която има цена на злато, водата, чиято най-мъничка капчица измъква от пясъка зелената искра на стрък тревица. Ако вали някъде, цяло преселение раздвижва Сахара. Племената се запътват към тревата, която ще поникне на 300 километри далече... А тая вода, толкова скъперница, от която вече десет години капчица не е паднала в Порт Етиен, изобилно бучеше тук! Като че от някакъв пробит водоем се разливаха световните запаси.
— Да вървим, — каза водачът на хората си. Но те не мърдаха.
— Чакай още малко...
Те мълчаха. Те присъствуваха сериозни и безмълвни на това разгръщане на една тържествена тайна. Това, което така шумно се разливаше из планинските недра, това беше живот, това беше самата кръв на хората. Това, което изтичаше в една секунда, би възкресило цели кервани, които пияни от жажда, потъват завинаги в Безкрайността на солени езера и на миражи.
Бог се проявяваше тук: не можеше да не му се обърне внимание. Бог разтваряше своите язове и показваше Своето могъщество. Тримата маври стояха неподвижни...”
Водата има и една друга необикновена цена. Тя е вечна, защото има явното безсмъртие през дългата, безконечна верига от столетия и хилядолетия! Тя е пратеникът, който преустройва лицето на земята още от памтивека. Непрестанно ръката на някакъв велик майстор мени лицето на нашата планета, а водата е неговата стихия. Чрез бавната си и упорита работа тя оглажда скалите, сринва в прах цели исполини, реже долините, подготвя катастрофите, бавно гради благополучието. Една и съща водна капчица преживява милиони години. Тя може да утоли жаждата на някои морни засъхнали устни, но тя може да участвува и в процеса на сриването на коравите скали, възправени гордо към небесата. Има ли по-дълговечно от тая нежна капчица вода, която трепне върху розовия лист!
Водата е помощник и двигател за човека. Най-първите машини на човека, па и тия, които сега има той, се движат предимно се вода. Водата и до днес върти колелото на материалния прогрес. Долини, градове и села се заливал със светлина и друга енергия, взета от енергията на течещата вода.
Водата е най-голямото украшение на земята. Тя ни отразява звездното небе, и нейният прекрасен говор в планинския буен поток ни увежда в тайната на първичната стихийност на силите, увежда ни в тайната на ония времена, когато земята е била „неустроена и пуста". Водата е живият спомен, преминал през веригата на епохите и ерите, който ни свързва се диханието на творческия дух. Водата, която държиш в шепата си и с която освежаваш своето лице, е била във времето, когато се е откривала Америка, през кръстоносните походи, в епохата на Цезар, във времето на олимпийските игри, през династията на Рамзесите и по рано, по-рано, когато земната твърд е била чудна градина се тайнствени лесове, из които са ревали допотопните чудовища.
Водата, която слушаш ти, пътнико, да шумоли и пее в ручейчето, е огласяла други долини и е галела ухото на други пътници по земята. Тя е била и ще пребъде в тоя прекрасен свят, ще взема много форми, ще слиза в тъмните недра на земята при заровеното зърно на хляба, ще пада на снежно кристалче върху румените устни на едно малко дете и тогава, когато от нас не ще има нито помен. После ще удари перката на една огромна машина, а може би ще посети като пламнала кръв едно любещо сърце. Тя е безсмъртна като твоя дух, пътниче.
Вода! Прекрасен и нестихващ ритъм като самия живот, като самия Творец!