Планинските потоци разплитат сребърните си коси. Те нарушават тишината на замръзналия свят.
Тих ветрец повява и разнася дъх на теменуги. Кокиче, със скромна бяла дреха, смирено е навело глава за утринна молитва. Минзухари очакват сутрин да изгрее на небето този, който им дава живот.
Когато слънцето изгрее и с огнен поглед озари накитената земя, започва тайнственото шествие на пролетта — шествието на цветята, шествието на всяка жива твар. Слънцето излива щедро своята любов над всичко.
Невидима, пролетта шествува от царство в царство. До нас достига само нейната следа, която ни напомня за вечното, за безсмъртното в света.
Веднъж, преди да цъфнат прасковите, застанах пред розовите пъпки и чаках да се разцъфти поне една. Струваше ми се тогава, че от разцъфналата пъпка ще се покаже пролетта и нещо ще ми каже...
Пролет, пролет, какво си ти, откъде идеш и къде си ти сега? И ти като Любовта идеш тайно и пак тайно си отиваш. Аз тръгвам по твоите чудни стъпки, търся те и мисля за тебе. Където и да погледна, виждам твоята вълшебна следа. Ябълката, до вчера с голи клони, сега е с премяна на царска дъщеря. Пчели бръмчат и събират сладкия нектар от цветовете. В разлистения лес радостно пеят птички. Навсякъде се говори за тебе. За тебе всичко пее и слави слънцето, което щедро облива земята със светлина.
Вървях по твоите следи. В гората се заслушах с затаен дъх. Чух твоя глас в моето сърце; ти ми казваше: „Аз съм тази, която будя мисълта ти. Аз съм слънчевият поздрав на живота, изворът на Любовта, чрез която Вечният създава времената и разкрива своята безгранична мъдрост. аз съм първа рожба на слънцето.
Аз съм вечна. Онези, които имат отворени очите на душата си, не спират да ме виждат. Те виждат и слънцето, което ме е родило. В света, в който живея, то вечно грее.
