Човешкият живот може да се разгледа от хиляди страни. И всеки, който наблюдава живота, наблюдава го от оная точка, до която той е достигнал в даден момент. Затова единствено и съществуват разногласията между хората.
Социологът разглежда живота от свое гледище, а именно: той гледа как човекът е ориентиран спрямо обществото, в което е поставен. Биологът разглежда живота така, че всякога се стреми да задоволи в себе си питането, което неговата специалност поставя.
Моралистът, търговецът, занаятчията, свещеникът и т.н. – всеки има своя координатна система и ориентира спрямо нея всичко, развиващо се наоколо.
Привидно всички са прави. И така е, прави са, защото ако някой мисли по даден въпрос по един начин, то значи, че той не може да мисли в момента иначе. С други думи, той е убеден.
Не е бедата, че различните хора мислят различно. Напротив, то би било хубаво, но злото е там, че те не си вярват, не се вслушват един други, не се търпят, а най-главното, че в делата им няма правда.
Хората не знаят, че знанието, разбирането, което имат, подлежи на хиляди промени, защото не е построено върху едно вечно, неизменно начало в живота.
Такова разбиране не може да има в пълнота никой от нас и затова няма право никой от нас да дири съвършенство у другия. Единственото най-умно, най-полезно в живота ни остава това да се учим. В това се свежда всичко в нашия живот и най-сетне, като че и затова сме сътворени и изпратени на земята.
Тая стара истина е основата, върху която почива цялата древна наука за живота; именно това, че човекът е едно творение нагласено така, че вечно да възприема, вечно да расте. Привидно, разбира се, изглежда че всеки е свободен. Всеки може да върши каквото желае, да избира един или други път, да върши едно или друго, да вярва в нещо или не, обаче издълбоко погледнато тая свобода не е безгранична, защото всичката тая мрежа от различни пътища, от различни убеждения се събират в една точка, както лъчите в пламъчето на свещта.
Ние често се упрекваме защо един се е запътил по едно направление, а други – в друго. Това са отделни моменти само, отделни отсечки от една обща голяма крива линия, която се затваря далече някъде от нас и нам е трудно да схванем нейната кривина, нейното единство. Също така е трудно, невъзможно нам, в началото да схванем единството в цялата обстановка на живота. Ако между нас съществува разногласие и дисхармония, причината за това сме самите ние. Нам е трудно да си представим, че всички хора имат еднакво право да са свободни като нас, и друго, че има и друга работа в света, която е по-важна, поне еднакво важна с нашата. Ние смятаме във всеки момент, че убеждението до което сме дошли, е последното и най-правдивото и по-сериозно от това, например, да нарисуваш своята картина, да съградиш своя дом, да унищожиш своя враг – няма.
Всяко от тия занимания за оня, що го върши, е важно. То си има своя смисъл в момента, обаче все има нещо, което липсва в нашите постъпки, за да ни направи доволни. Кое е това, което внася дисхармония и разочарование? То е туй, че ние сме ориентирали живота си спрямо временното, преходното, а не спрямо вечното.
Заради удоволствието, което е временно, ние сме пожертвували правдата, която е вечна. Заради имането което е преходно, ние пренебрегваме честта, която е неоценима пред всяко имане. Заради себе си жертваме ближния си, заради отделна група жертвуваме общото, а заради хората забравяме Бога. — Някой ще каже: Нали помагайки на хората се служи на Бога? Да, така е, но ние трябва да научим по-напред, какво е необходимо на човека, какво е нужно на душата преди всичко. Бог е онова у човека, което трепти с най-нежни, с най-тънки трепети. Бог е онова у нас, което дири не наситата, що имаме в своя ден, а малката тиха радост, прилична на радостта що се ражда в урината на събуждащия се ден!
Това е първата стъпка. Това е туй, което най-напред ще трябва да направим, а какво ще стане после, ще ни подскаже самият път, когато тръгнем по него.
Ориентиране спрямо вечното. Колко странно би се видяло това на онзи, който не е зърнал пръста на вечното в своя всекидневен живот. Той прилича на откъснато листо, което вятърът разнася по всички посоки. Неговите дела са полезни за едно малцинство настроени като него, неговата логика е вярна зa един кратък интервал от време.
Човекът от вечно се е превърнал на епохално създание.
Затова хората се забравят, отричат се един други, защото делата им не са ориентирани към един постоянен, вечен закон — основа на всичко в живота.
Мнозина от днешните герои, са герои само на своето време и при определени граници. Когато техният героизъм прекрачи един синор, когато навлезе в някоя „чужда територия", там отричат неговата заслуга, нещо повече, делата му намират низки, недостойни.
Ориентирани сме към променливи величини, база на нашият живот не е вечният закон, който дирижира величествения ход на битието – законът за правдата, а малки променливи закончета, които се движат бързо от епоха в епоха, от година в година, от ден даже в ден! Те падат, умират, а заедно с тях умира и всичко друго извършено за тях.
Колкото едно дело има повече правда, повече истинност, толкова то е по-трайно, по-велико. Ние може да направим иначе много нещо, да проглушим света с трясъка на нашата постъпка, но пак ще си останем като Нерон, който запали Рим за да се прослави, но който зарови под пепелището и своето име на велик човек.
Ще отминат дните, ще се отмият браздите на безумието от спокойното и плавно течение на времето и в страниците па голямата житейска книга нищо не ще остане написано, защото там се пише с правда.
Нека проследим делата на всички бележити хора, навсякъде ще открием присъствието на великото, което ги е ръководило и което ги е вдъхновявало.
Да се ориентираме с нашият живот към онова, що иска вечното. Този е пътят, по който ще спечелим безсмъртието. Хората са сътворени за да проумеят безсмъртието, но умират, защото смъртни, преходни закони са техните ръководни истини.
Правдата никога не изчезва. Кога е загинала и най-малката усмивка в тоя свят породена от любов? Никога. Тя свети някъде във вечността и ние ще я срещнем като малка, пътеводна звезда в своя труден път. Но има ли живо едно поне от делата, в които не е трептяла живата струя на правдата и любовта? Не, над тия дела тежат тежки каменни плочи, кръстове и проклятието заедно със сълзите на много, много човеци.
Нека не забравяме утрешния ден!
Той може да ни донесе изненадата, която никога не сме очаквали – един въпрос за нас самите, който ще се роди от нейде и ние не ще можем да му дадем ответ.
Нека се ориентираме към онова що иска вечното.
Не е важно за това да се отдръпнем в самотата на отшелници. Не, трябва да внесем само в делата на катадневния си живот друго нещо. Да внесем правда.