ИЗКУСТВОТО КАТО ПРЕДВЕСТНИК И ТЪЛКУВАТЕЛ НА ЕПОХАТА

(Извадки из есетата „Сигнали")

Георг Нордман

Епохите и събитията имат своите тълкуватели и ясновидци. Те долавят смисъла и значението на времето по-добре от всеки друг и думите им са или откровения, изказани с гласа на красотата, или огнени бичове, които плющят по снагата на пияното и сляпо човечество. Те биват посрещани понякога с разтворени обятия и с препълнени от обич сърца, а друг път с ядните стрели на умиращата злоба, която ги праща на ешафота.

Нашето време не е ощастливено със светило като пророка от Назарет, обаче, без много шум и с една необикновена дълбочина между хората работят едни изключителни хора – сякаш пратеници от лъчезарната светлина на утрешния ден. Една нова идваща култура е изпратила сред хората своите първи предвестници, защото макар на пръв поглед човечеството да тъне в тъмната и леплива кал на материалистическият егоизъм, тук-там по лицето на земята като светли оазиси израстват обществата на духовно просветените хора, чиято безшумна работа, най-често неразбрана, дори осмивана, е залог и гаранция, че нашата съвременност с бързи крачки се движи към едно ново раждане, че Лъчезарният от Назарет се е родил в душите на мнозина. Като предвестници и тълкуватели на нашата, търсеща нови пътища съвременност, можем да считаме и ония вдъхновени хора на изкуството: поети, художници, архитекти, които със своите творби и герои, тласкани в трагичния път на противоречията, стилизуваха типа на западния човек. Това са Гьоте със своя Фауст, Шекспир със своя Хамлет и отчасти Достоевски, макар че героите на последния носят отпечатъка и пресиления белег на един специален славянски трагизъм. И Толстой не е далеч да бъде между тия тълкуватели, но неговият истински прост и християнски човек, колкото и да е мил и трогателен, е все още чужд на синтетичния образ на нашето време.

Известно е, че немският философ Шпенглер в своите опити да докаже края на западната култура, нарича западноевропейската душа фаустовска, като смята Фауст за най-характерния тип на Запада, даден с известно пророческо виждане. Фаустовското начало, германският философ противопоставя на така наречената аполоновска душа, която е знак на древногръцката цивилизация. Тия, които познават Шпенглеровото учение, сами ще заключат, доколко може да е вярно неговото твърдение, защото в последно време мнозина смятат, че то подлежи на строга преоценка.

По-интересен за нас е типът на Хамлет, защото е по-универсален. Собствено, хамлетовският тип като образ на събуждащия се нов човек е най-разпространен между хората на Запада. Хамлет е толкова родствен и близък до всекидневния трагизъм на нашия живот, че може да се нарече дори един стандартен тип, който ни отразява напълно. Не е пресилено да се твърди, че всеки интелигент, който има вече навика да задълбава в проблемите на живота, особено в нашето по-сложно и угнетено време, е преживял неща, пред които бледнее трагическото разкъсване на Хамлет пред неговото „да бъда или да не бъда". Всеки такъв човек днес преживява страдания, чиято интензивност го отдалечава от трагедията на сцената, защото те изглеждат наивни и нагласени пред истинския трагизъм на живота. Хамлет се среща вече на всека стъпка. Западната, специално славянската трагедия е по-близо до хамлетовската, отколкото до фаустовската. Хамлет има повече превъплъщения отколкото Фауст, който изживява своето противоречие при една специална обстановка, върху фона на един алхимизъм, даден сложно символично от безсмъртния немски поет.

В големите противоречия, които изживяват и героите на Толстой и Достоевски, ние имаме повече хамлетовското, отколкото фаустовското начало. Няма съмнение, че различните народи на западния свят имат различна нюансировка в даването на главния герой, синтезиращ философската концепция на автора, но неговият първообраз всякога лежи в хамлетовското начало. Само северните писатели като Ибсен, Брандес, Йоханес Боер и други, дадоха някои по-избистрени и оригинални типове, които също така са превъплъщение на Хамлет, но които се отличават с по-голяма чистота и мистика, и чието търсене носи белега на далечния и студен север. Най-яркият представител, който синтезира северния тип на западната култура е Пеер Гинт.

За да бъде картината по-пълна, нека да видим облика на тая западноевропейска душа, върху която като на разтопен восък се отпечатва знакът на нашето време. В случая, ние можем успешно да използуваме онова, което е дал Шпенглер, особено някои правдиви прозрения при сравняване на аполоновската душа на древността с фаустовската на Запада. Той казва, че аполоновското начало дири красотата във формите на човешкото тяло или в неща, които се намират непосредствено до нас. Затова изкуството на оная епоха има предимно керемидената, жълтата и червената бои – боите на земята и тялото. Примесването на синята и зелената боя е дело на фаустофския човек. Синята боя е боя на далечината и на чезнещите хоризонти. Тая далечина, както се изразява Шпенглер, придобива особено значение. Тя според него се изговаря даже с една замечтана меланхоличност и крие в себе си копнежа по несбъднатото. И в бягащите линии на готическия стил, изразен в катедралите, той открива тоя неукротим стремеж към висините. Тия катедрали със сякаш замръзнали копнежи към недостигаемия простор на небесата. Под техните полумрачни сводове не се извършва слънчевия култ към красотата на аполоновската душа, а необозримият, излязъл из страхотните дълбини копнеж към неуловимото.

Наистина, колкото отживели и без съдържание да са за нашето време катедралите, когато човек посети една от тях в земята на някой от западните народи и застане под грандиозните дъги на готическите сводове, под които се люлеят трогателните и закопнели гласове на органа, чувството, което го обладава не е само трепет, който откъсва от грубото и животинско битие, а същевременно и мистично вдълбочаване, което е повече тъга, отколкото възторжена радост.