Един и същ, и в зимата, и в слънчевото лято,
Един и същ, и неизменен.
Ти бдиш със бащинска грижливост.
над пътя ни красив и неотменен.

Един и същ, и в пролетната песен,
и в есенния труд, и в зимната неволя,
в покоя на нощта, и в нейното мълчание,
и в мрачния затвор, и в песните на воля.

Един и същ, над всичко Ти с усмивка
ръката си простираш неизменна,
над цветето, над бора, океана,
над слънцето и цялата вселена.

Един и същ във знойната пустиня,
в градините, плода където зрее,
и в царството на ледниците вечни,
и в царството, където слънце грее.

Един и същ в зефира, който гали,
във вятъра и в бурята ревяща,
Един и същ, над всичко Ти простираш
Ръката си любяща.

Благоухание, излитнало навънка,
из чашката на малкия цветец,
разнесено широко над земята
от тихия и нежния ветрец.

Благоухание, лъх пролетен и милващ,
ти жива реч на чудния живот,
любовен смях на цветето невинно,
на сладкия, узрял и сочен плод.

Кажи, ти реч излязла из устата
на светлия, красивия младеж,
Живот наречен, влюбен в красотата,
с един нестихващ, жив копнеж.

Кажи, под чий замах си тъй замайващ
и все пак чист, неуловим?
Под чий замах си вечно буден,
и вечно ласкав и любим?

В чий зов се вслушваш ти покорно,
та свойта обич ти едва
пошепнал никому, отлиташ
далече в мир и тишина?

Чий зов ти слушаш непрестанно
и следваш нежния ветрец,
от първий път, кога се раждаш
във чашката на малкия цетец?

Чий зов, кажи, о лъх божествен,
дълбоко вдъхнат от гръдта,
стаил се в зимата, отново
възкръснал в пролетта?

Не питай, защо са вълните в морето,
И скритите бури в сърцето,
И скърби защо те заливат, не питай,
Почакай, ще светне небето!

Не питай, защо са нощта, тъмнините,
Замислен погледай звездите,
Защо и как идват в живота бедите
Не питай, изтрий си сълзите.

Не питай, а чакай усмихнат, ще влее
В душата ти светлият ангел
Великата милост на Бога, и радост
Отново у теб ще запее.

На твърдата скала самотно
Израсло видях нежно цвете,
Намерило там пръст и влага,
Извило крехко стъбълце,
В обилна, мека светлина,
То къпе своето лице,
И цялото трепти доволно.

Замислена се спрях край него
И дълго гледах насълзена,
И сетих в себе си сразена
Скръбта, що мълчаливо нося.
На себе си аз казах: чуй,
И виж и разбери, че има
За всичко живо грижа мила.