Има дни, когато животът е радост, когато човек чувствува дълбок смисъл във всеки дъх, във всяка стъпка, във всеки нов лъч на зората. Има дни, когато страданието е издигане над суетността на всеки отлитащ ден, а радостта е животворна влага. Има дни, те не са много, в бедния по съдържание живот днес на изморения човек, когато настъпват прозрения и човек вижда себе си в един свят, в една среда, пълна с условия за хармонично растене, за творчески живот на земята. Тези дни са наистина малко в живота, ала те подържат неговата свежест, те го преизпълват с красиви импулси и стремеж да работи за преобнова на самия живот. Малко са тези дни, те се губят всред сивотата на многото и еднообразни дни в живота, пълни със стремежи по задоволяване на насъщните нужди - израз на единствения най-голям стремеж и копнеж на физическия живот - материалната независимост. Наистина, материалната независимост е благо на земята. Тя поддържа честта, тя държи изправена главата на човека, тя му дава сили за творчество и нови кроежи в живота. Ала материалната независимост е път към по-съществено нещо в живота - свободата. Тя не е само външно явление и постижение. Защото човек днес като гражданин се ползва от външна свобода, ала ако остане само с нея, може да умре гладен. Фактически, днес благата на живота се добиват изключително по пътя на ограниченията - себеограниченията, ограниченията на другите За да постигнеш нещо, ще се ограничиш от едно, от друго, ще ограничиш едного, другиго. Ето един кръговрат, който се повтаря вечно в живота на човека, взет като отделна единица или в обществото.
Има дни, те са много, много малко, когато човек вкусва от свободата като вътрешно изживяване. Това е върховен момент. Защото тогава и като роб, като слуга на земята, като ограничен от слабостите на плътта, той чувствува пристъпа, диханието на свободата, крилата на душевния полет - многоожидан през вековете от заробената човешка душа. Не, свободата не е външен процес и външно благо в живота. Тя не съществува и в природата като външен процес. И там нещата са взаимно зависими. Ред закони ограничават живота в природата. Наистина в нея и всред нея има наглед по-голяма свобода, отколкото в човешките общежития, в човешкия живот. Това е затуй, защото в природата притокът на живот е изобилен, нормален, неспъван от нищо неестествено, както в живота на хората. И в този изобилен приток на жизнена сила, всичко в природата се чувствува сякаш растящо на свобода, на воля. Ала то е привидно.
Едва ли има друг свят на по-големи ограничения, зависимости и гигантски усилия, както това е в природата. Човек всред нея наистина чувствува по-голяма свобода, но то е защото той живее в друг свят пълен с ограничения, които сам си е създал.
Всред природата няма външна свобода. Един бегъл поглед ще ни убеди в това. Звездното небе, символ на безкрайността, на простора, е свят с най-големите ограничения и зависимости. В него всичко е изчислено, всичко става, тъй да се каже, като по часовник. Аслъ, часовникът е копие, снето от небесното пространство. Произволности в небесното пространство няма. Всяко отклонение от предначертания път на небесните тела - тия блажени чада на битието - създава космичен катаклизъм. При това, те са поставени на "достатъчни" разстояния едни от други за да не си пречат и спъват. Милионите и милиардите километри не са, на всеки случай, пръчка членовете на небесните семейства - звездите, да си влияят едни други, да са зависими едни от други. Без да се впущаме в подробности, нека си спомним, какво би останало от планетите на слънчевата система, ако не би била благотворната зависимост от слънцето. В това ограничение се раждат всички възможности за развитие на планетите, на живота по тях. Свободата и в небесното пространство се проявява почти изключително вътрешно. Тя се явява като израз на приобщението с цялостната проява на живота във всички небесни тела. В това приобщение с първичния живот, по чиито закони се движи всичко по небето и по земята, се крие тайната на разумността в природата и на творческата свобода.
Еволюцията на небесните тела започва с еволюцията, с живота на минералното царство, с кондензиране на материята, с нейната кристализация. Какви зависимости, какви ограничения съществуват в този свят на сгъстяване, в този свят на тъмнината, в този свят на чудесата! Какви закони работят в него! Бих казал, мозъкът на земята, на небесните тела е в този свят на сгъстяване, на кондензиране на материята. Планините, долините, низините и водните басейни са браздите, мощните гънки на този велик мозък на земята, на небесните тела. Скалите са нервната тъкан, масата, кристалите са нервните клетки. Те са органите на творчеството. Живи закони са ги образували и на още по-живи закони са пътепоказатели те. И когато земята мисли и твори, създават се планините и моретата по нея, претворява се материята. И когато земята чувствува, нови континента се появяват изпод водната стихия.
Къде е свободата в този свят на гъстота, на кристализация? В него има музика и мощ. В него има притча и сказание за великите закони, зад които има живот вечен - живот и свобода.
Има дни, има светове,в които импулсът е голям и растенето на воля безгранично. Малка, тънка бреза расте всред борови дървета. Тя има наглед всички условия да расте свободно, да се развива така, както е в природата ù. Взрете се в нея, вие ще откриете досущ едно чудо. Ще видите, че брезата е почнала да взима вид на бор. И се питате, къде е свободата, при която растат дърветата в природата? Тя е само във вътрешния импулс, а външно всичко е в зависимостта на по-силното. Пред по-силното, в природата, всичко свежда глава, немее. То дава тон, насока в живота.
Неволно, при мисълта за растителното царство, изпъква в съзнанието днешното световно положение. Малки народи биват заробвани икономически и политически, без разбира се, това да е тяхното желание. И животът им взима насока в съгласие с онази "силна" нация, която ги е заробила. Ние имаме в наши дни подобни драстични примери на заробване на високо културни държави. Не прилича ли това на брезата всред боровете? Все пак, брезата е по-щастлива, отколкото съвременните културни хора, които по един или друг начин са поробени и служат на разни идоли и богове. Тя поне добива само вида на боровете. И пак си остава бреза, растяща като бреза на свобода. А хората?
В приспособлението на растенията към околната среда, ще искаме да подирим прояви на разум. Големият Метерлинк написа цяла книга върху интелигентността на цветята в природата. Красиви работи има в нея. Считаме, обаче, че приспособяването у растенията трябва да го схванем като жертва на външната свобода, за да се запази вътрешната - стремежът към растене, към живеене, към съществувание.
Няма свят на по-големи ограничения от този, в който живеят нашите по-малки събратя - животните. Излишно е да се спираме дълго върху този затворен в себе си жизнен кръг на угнетение и робство. В царството на животните се служи предимно и изключително на себе си. От това следва и най-голямото ограничение на свободата, която съществува. Ала, какво би било, ако всеки индивид, всяко нещо би имало абсолютна свобода за своето растене и развиване в живота. Бихме живели в светове на гиганти, на непостижими неща. Земята, която сега побира два милиарда и половина хора, по която живеят милиарди и милиарди животни, птици и влечуги, билиони и билиони растения, тази широка и всеобемляюща майка земя, би могла да даде убежище само на няколко същества. Виждаме каква голяма разумност е вложила природата, като е ограничила свободата на растенето и на развитието на видовете, чрез разни закономерни въздействия или взаимни ограничения. Така погледнато, можем да схванем ограничението в живота и в природата като път за развиване на разума, следователно като път за добиване на вътрешна свобода. Затова ние виждаме у животните да се развива и проявява чувството за взаимопомощ, а у човека разумът му осигурява и по-малко страдания и по-голяма външна свобода.
Наистина, природата е дала велик разум на човека, с който може да разбива планини, да завладява земята, водата и небето, да бъде свободен, по-свободен от животните и растенията, ала ние го виждаме, че той става все по-голям роб на всичко, което той създава. Роб на техниката, която сам създава, роб на отношенията между хората, роб на всички възможности на живота, с цел да на-мери своя път. И в своята свобода всеки ограбва другия, за да натрупа повече блага за себе си. А те изчезват скоро. И отново и все отново се ражда и засилва това чувство за лична сигурност у всеки човек, роден свободен, а станал роб по своя воля. Трябва да разсъдим и признаем, че все пак робството на човека на своя личен господ допринася за неговата свобода, за неговото вътрешно издигане.
Не за примирение в живота, човек трябва да установи, че възможностите за външна свобода на земята са малко. Той е зависим преди всичко от няколко природни условия - от въздух, от светли на, от хляб. Природата тях ги е дала изобилно, ала хората са си ги взаимно ограничили. Но най-вече човек е зависим от ограниченията, които хората са си създали - икономически, политически, кастови, класови, расови. Така вървят хората към взаимно унищожение.
Има дни, има часове, има мигове, те са сега, във века на ограниченията, на индивидуалните различия, на заграбване чуждото благо, най-много, когато човек закопнява от дълбочината на своята душа по онова, което му е първично дадено - свободата. Свобода на духа, свобода на мисълта, свобода на благородното сърце свобода на проявата, на живота.
Има дни..., те са днес, когато човек разбира, че вътрешната свобода е великият смисъл, че тя е спасение от всяко робство, че тя е щастие, че тя е пълнота, че тя е истински живот, че тя е път към живот пълен с творческа любов и красота.
Има дни..., когато човек захвърля робството на човешките измислици и норми и в душата си тръгва по път към съвършенство.
Има свят, в който човек е недосегаем. Той е светът на вътрешната свобода. Достигнал до него, той е в своя Великден на живота, в своята жива връзка с великия Разум на Битието.
