БИСЕРЪТ
Когато сме млади, богати и силни, ние препускаме безгрижно с конете по широките друмища и раздаваме щедро бисерите на своето богатство.
Когато сме млади и безгрижни, ние изпяваме песните на сърцето си пред очите на своята любима. Като запратени стрели изминаваме своя път, и животът ни отлита като утринните часове, когато малките облачета се къпят в радостта на изгряващия ден.
Отлитат дните, отлитат бисерите на душата ни, отлитат изпетите песни.
Какво ще подарим на Великата Обич, когато тя ще ни подири с тихите си стъпки? Нито едно бисерче не ни е останало за тоя час. Нито една песен за това безмълвно тържество!
Но тогава Той ще протегне ръка и ще вземе, вместо драгоценен бисер, сълзата, която ще отроним от окото си. Той ще я приеме като дар от едно сърце, в което са останали само мълчаливи жалби.
За Великата Обич, която ще ни посети, тая сълза на огорченото сърце е най-скъпия дар!
ОЧИТЕ
Понякога светът изчезва в зениците на две очи, които носят обич.
Тая нощ е имало гръмотевици и планината е потръпвала от страшния грохот на бурята, но аз не разбрах това, защото пред мене стоеше споменът за две очи, които ме погледнаха с небесна обич.
На утринта видях, как ураганът е изтръгнал корените на огромните дървета и е отвлякъл стадата на бедните пастири, но аз нищо не чух, защото сънувах, че зениците на две чисти очи ме люлееха в люлката на своята любов.
Ако срещна тия зеници, които ми донесоха поздрав от вечността, в часа, когато съм заграден от врагове, аз ще отпусна ръце и ще потъна в техния неземен зов - нека кинжалите на враговете се напият от кръвта ми, аз няма да усетя тяхната стръв и болката на моите рани.
Очите, през които гледа любовта на Великия, знаят повече от мъдреците.
СРEДНОЩНИЯТ ГОСТЕНИН
Тази нощ някой похлопа на моята порта.
„Стани и посрещни скъпия гостенин" - рече моето сърце.
Аз станах, отворих вратата и спрях на прага. Нямаше никой. Нощта бе тиха. На небето грееха едри брилянти. От тоя дълбок купол идваха талазите на великата и безмълвна радост.
Аз не попитах кой хлопа, а смирено се поклоних на великия гостенин. Седнах на прага на отворената врата и оставих сърцето си свободно да се разговаря с безмълвното величие на тоя час.
„Добре че дойде, добре че ме посети най-после" - шепнеше сърцето ми в хладната нощ. Сълзите, които бавно се стичаха по лицето ми, бяха сълзи на непозната радост.
ПОСЛЕДНИЯТ ЛИСТ
Ще паднат листата - жълти и посърнали - на мократа земя. Градината тъжно ще мълчи.
Това ли са листата, с които си играеше пролетният вятър? Те ли шумяха заедно с песните на скрития славей?
И нашата пролет ще премине, ще отлетят птиците и в градината ще легне есенно мълчание.
Ще остане будно и неповехнало само едно сърце.
Дали ще го познаят тия, които слушаха неговите песни? Когато то ще прати своя сетен вик в нощта, ще каже ли някой:
„Ето викът на сърцето, което огласяше песните на вечността."
Хората забравят, но в тоя час едничък Вечно Будният ще каже:
„Ето сърцето, което ме познаваше!"
