Морето се гневи. Невидима и страшна буря издига неговите мощни плещи, а сред него плува кораб. Боговете долу в бездните водят жестока бран. Белите платна на кораба се пукат, наклоняват се мачтите, умират един след друг смелите мореплаватели.
Един от тях стои като безумен, прегърнал с ръка кормилото, дрипав, с разтворени очи и със засъхнали, напукани устни. Като фосфор е бледо лицето му. Той няма вече път в морето, нито небесния купол за молитва. До стенещия кораб са зинали тъмни гробове, в които пропадат бесните вълни, а други нови се отварят. Кормилото се не поддава вече на ръката отпаднала и бледа.
Прелитат огнени стрели, трещи в черните облаци, и на тоя трясък се отзовава морето със своите разпенени уста.
В гърдите на оня там при кормилото угасва и последната надежда. Там се пренася бурята. И там се трошеха мачтите и неговата вяра потъваше като малка ладийка сред разгневената водна пустиня.
В сетния миг, пред прага на смъртта, пред зиналата бездна на морето, оня с безумните очи и бледото фосфорно лице зашепна, впил поглед напред в ревящата тъмна далечина: "Море, море, ти беше мое царство, моя радост, моя най-добър приятел! Защо ме погубваш? Не бях ли аз, който от ранно детство те гледах с жадни, копнеещи очи? Не беше ли моето сърце, което тръпнеше влюбено в тебе: в твоя изумруден блясък, в сребърните потоци, които слънцето изливаше над твоите стихнали талази?
Не ти ли пях песни цял живот, не стоях ли свит като малко дете, пълен със свещен страх в тия часове, когато ти се сърдеше и вълните се разбиваха с тежки въздишки в скалите на моите родни брегове?
Помниш ли, когато първи път те доближих и пуснах книжна ладийка? Ти мируваше тогава и ми се усмихваше. Ладийката плуваше едва люляна. Ти я галеше, а аз се смеех щастлив и доволен. Не беше ли тогава нашето запознанство и първият ни поздрав? Не ме ли ти примами с твоя чар и не останах ли ти верен до сега?
Ето, ти ще ме погълнеш заедно с моя кораб, но изпълни моята сетна молба. Нека твоите вълни ме вземат и ме изхвърлят там, на пясъка, до родните скали, до бялата висока кула, където събирах камъчета и мидени черупки, откъдето старата ми майка ме прибираше в бедната ни хижа.
Кой ме прокле за тоя ден?"
– Ти сам – отвърна оня глас. – Ти сам искаше да станеш плувец. Сам остави тихата стаичка на рибарската хижа, сам се откъсна от кротката милувка на своята добра майка и обикна по-пътния вятър. Та има ли достоен плувец в морето, който не е видял ликът на смъртта?
Не беше ти мореплавател до часа на тая буря? Не познава морето оня, който не е видял неговия гняв и не е чул провикванията на смъртна, сграбчила кораба в своите костеливи ръце. Не е мореплавател тоя, комуто не са угасвали звездите, за да загуби и път и надежда...
Стани сега и вслушай се. Гласът на бурята ще се превърне в глас на песен. Ти не ще се плашиш вече като малко, безпомощно дете, защото от тая нощ ти си плувец преминал детството на своя избран път.
Хвани кормилото и когато настъпи новият ден, ти ще видиш златни брегове, скали и една скромна рибарска колиба, която те чака с обич.