Израсна голямата пряспа свободно, на воля,
там дето големи скали върхът е натрупал.
Ноември, декември ù дом построиха.
И ето закрепна, порасна тя - бялата пряспа.
„Царица" се в себе си тихо нарече.
„Царица" и малките снежни навън говореха тихо.
И в порив да бъдат кат нея, ръце те простряха,
и със свойта царица в едно те се сляха.
Голямо ù царството беше на бялата снежна царица.
Отдето да грабне сняг вихърът ней го дарява.
От царство далечно ù пращаха накити чудни,
безспирни оркестри ù свиреха денем и нощем,
играеха танци мъглите.
А ето, че в утро прекрасно пристигна принц светъл.
Сияние чудно излъчваше той - кротост и радост.
„На моето ледено царство покорен ще бъдеш,
му пряспата рече.
Не каза ù слънцето нищо, отвори си само сърцето
и топло я грейна.
Потрепна от радост царицата снажна,
помисли си, слънцето влюби се в нея.
Че в дрехи облече я чудна, от перли тъкана,
с преплетени нишки от злато,
дъгата се в нея прелива.
„Любими", му пряспата кротичко рече,
погрей още малко, недей си отива,
усещам в сърцето ми нещо топи се.
Дали то е трепет на рожбата жива,
от моята девственост чиста родена,
от твоята обич съгряна?
..............................................................
Топеше се бялата пряспа, а капчици чисти
се стичаха бавно, и къпеха с песен прозрачна
прекрасен и нежен цветец синьоцветен,
най-чудната рожба на бялата пряспа.