Съизмеримите неща са ограничени; тях можем да включим в рамките на известна мярка. Тая именно мярка ги ограничава по време и пространство. Несъизмеримите неща са вечни и необхватни, защото не можем да ги ограничим с никаква мърка. Когато се стараем да схванем нещата само с помощта на ума, ние ги отделяме, даваме им форма, координираме ги едни спрямо други, а това е вече ограничение. Стремежът ни към несъизмеримите величини е усилие да се освободим от ограничението на нашия ум, в неговата по-нисша проява - като интелект - да събудим една друга негова страна, по-висша, която можем да наречем разум, духовен ум, с помощта на който може да се навлезе в областта на несъизмеримите величини.
Музиката, както и всичко останало, което занимава за сега човека, е поставена на основите на съизмеримите величини. Едни от основните ограничения в музиката - мерки, които сковават тоновата проява и я правят да кристализира във форми, достъпни за нашия ум и възприятие - това са ритмиката и метриката.
Ритъмът - предметът на ритмиката - е проява на тона във времето, той се определя от смяната на тоновите трайности, докато метриката, опирайки се на ритъма, създава тактовата мярка и чрез нея гради музикалните мотиви и фрази, които можем да сравним с думите и изразите в словесната реч. Докато в речта ние обличаме понятията и представите в думи и изрази, за да ги направим достъпни за нашите събеседници, в музиката ние използуваме ограничението на ритъма и такта, за да изградим форми и изрази, достъпни за нашето съзнание.
Едно от основните условия на нашия живот е времето. Дотолкова ние сме ограничени от него, че онова, което не можем да измерим с мерките на времето, онова, което е несъизмеримо по време, е недостъпно за нас. А музиката, бидейки проява преди всичко във времето, изпитва най-силно ограничението на тая условност. За сега музиката е така силно свързана с времето, че речем ли да я освободим от това ограничение, тя престава да съществува. Сега за сега това е така. В човека, обаче, има принципиални възможности за едно по-друго отнасяне към нещата и живота и когато в него се пробудят скритите сили на една нова природа, той ще започне полека-лека да се освобождава от условностите на сегашния живот и ще навлезе в света на несъизмеримите величини. За пробуждането на тия скрити сили в човека се искат върховни усилия за духовно въздигане, което води към едно ново съзнание.
В несъизмеримата музика един тон никога не престава да звучи, следователно той не е ограничен по време. Нашето съзнание, обаче, не може да проследи всички негови пречупвания и модификации по пътя на неговата проява и развитие, и когато вибрациите му преминат в един по горен свет, където нашето съзнание не може да проникне, тогава този тон престава да съществува за нас и вниманието ни се насочва към друг, достъпен за нас тон. Всъщност, това, което ние долавяме и схващаме, когато слушаме музика, е само началните вибрации, началните моменти от живота на тоновете, контурите на един неизмеримо сложен и разнообразен живот, без да можем да проникнем в неговото съдържание, а още повече в неговия смисъл.
И съвременната теория на музиката, в своя отдел за акустиката, поддържа, че извикаме ли на живот даден тон, той ражда една безкрайна верига от производни тонове, наречени обертонове, които са в жива връзка и зависимост от основния тон. Нашето ухо, обаче, дори и когато е снабдено със специални уреди - резонатори, може да проследи само до някъде този безкраен ред от тонове, всеки следващ от които е в по-горно поле на проява и с все по-слаба интензивност по отношение на нашето възприятие. Това явление ни дава ключа, по който тонът се изплъзва от ограничението на времето и става вечен. Премахнем ли ограничението на ритъма, т.е. започнем ли да схващаме тоновете като безкрайна манифестация с безчислени модификации, - всеки един със свой собствен живот, тогава и ограничението на метриката само по себе си пада, и тактове, като израз на това ограничение, ще престанат да съществуват.
Несъизмеримата музика е значи музика вън от времето, колкото и парадоксално да звучи това. Частични прониквания в тая музика имат големите музиканти (когато те се чувствуват за безсилни да изразят онова безкрайно съдържание що виждат в музиката на своето творческо въображение), пък и всеки човек може да има опитността на следния случай: След като е слушал някой концерт, определен мотив продължава да звучи в неговото съзнание още няколко часа след концерта, а понякога и по-вече време - дотогава, докато неговият потенциал отслабне и той премине в областта, в която съзнанието не може да го проследи. Този случай, наистина, не е пример на несъизмерима музика, но ни подсказва за възможностите у човека да поставя музиката вън от времето и да задържи и проследи известни тонови съчетания и след тяхното първо прозвучаване. Знае се също, че един Бетховен, например, е имал дарбата да долавя и чува тоновете, без те да са прозвучали в материалния свят чрез никакви инструменти. За такъв човек е нежно още една стъпка навътре към неговата духовна природа, за да чуе музиката, що пораждат чувствата в нашето сърце и мислите в нашия ум.
За несъизмеримата музика се искат нови хора - и като изпълнители, и като слушатели. Изпълнителите трябва да вложат нещо ново в тоновете, а слушателите трябва да умеят да проследят и схванат това ново. Така музиката ще се разкрие пред нас като дивна симфония на живот, светлина, красота и радост и ще носи всички положителни качества на един нов свят, в центъра на който ще застане новият човек, с ново съзнание. Тогава всеки тон ще има свой живот и свое развитие и след като престане неговото произвеждане, и усилието ни да го проследим и изживеем, ще ни отведе в по-възвишени области, а шеметното разнообразие, което ще ни донесат многото тонове, вплетени в своето развитие и усложняване, ще ни разкрие живота в един нов облик - безкрайно разширен и освободен от условностите на време и пространство.
Така схващана, несъизмеримостта е основния белег на окултната музика.
