Димитрина Антонова

СВЕТЛИНА

О чудна светлина, заляла цялата вселена,
И ти, душа човешка, във светлина родена,
Ти, свят олтар на слънцето - сърце,
Вий светите и няма край на вашта светлина.

И няма край... Напразно облаци забулят
Великото небе и чудните звезди.
Зад тях пак грее светлината,
И пее вечността.

О, пее радостта зад всяка скръб обвила
Човешката душа. И що ще затъмнее
Разумното лице на този, който знае?
И грее в чистото сърце
Велика светлина преляла от безкрая!

ЗАЛЕДЕНОТО ЕЗЕРО

Сега ти спиш под сребърния плащ
На снажната царица, езеро „Сърце",
Сковано в студ и лед. Над тебе върхове
Бдят вече вкове и пазят твоят сън
Кат братя над сестра!

Те чакат пролетта, те чакат топъл лъч
В небе да заблести, снега да се стопи
И ти да се явиш прозрачно, светло и кристално,
В прозрачни глъбини с любов да отразиш
На дивни върхове вълшебните чела.

Те чакат пролетта, ти виждаш пролетта,
И тихо се топиш, и в твойте глъбини
Кристалните води запяват песента,
Която ще звучи при първите лъчи.

При първите лъчи, когато ледове
Ще се топят, и всеки чист кристал
На тоя снежен плащ във теб ще се прелей
И с тебе ще запей. И всеки чист кристал
Кат цвят ще зацъфти по твоите води.

Легендата за спящата царкиня не си ли ти Сърце?
В кристално-чист дворец тя много векове
Затворена била, и вихърът вилнял, и стража бдяла вън.
Но светъл принц дошъл, събудил я от сън
И с радост я повел през светли върхове
Към царството светò на живия Огън.

* * *

И в дните на устрем и порив възторжен,
И в полета смел на красиви мечти,
Все тихата песен на светли надежди
В душата ми нежно и кротко звучи.

И в дните на тъмна несрета и мъка,
Когато раздират небето у мен
Светкавици, бури и стене сърцето,
Все крепък духът е - от Бога роден,

Че златната нишка-надежда на връзва
Във низа безкрайна и радост и скръб,
И вярно високият връх ми показва,
Към който извива неравния път.

S.

* * *

S.