Планината, макар да беше не кой знае колко висока, нито недостъпна, за жителите, които живееха в нейното подножие беше станала същински непристъпен замък. Побелели от старост овчари разказваха с тъга за тучните й пасбища, за гъстите й гори, за бистрите й езера, които се намираха високо към върховете й, за буйните ручеи, които изпълваха с шумящи песни планината. Днес ни пътник смееше да я превали, ни овчар стадото си на паша да разтури по нейните отдавна неспоходени пасища. Защото планината бе нападната от жива напаст - тя беше възгъмжала от вълци. тях и по-преди ги имаше, че не е кабил в планината вълци да няма. Но от някое време планината сякаш беше пламнала - като живи пламъци бродеха вълците по нея и пояждаха де-да-е си живина.
Разправяха стари овчари за волни дни, прекарани на младини из планината, па поклащаха глава и думаха: „Заключи Господ планината заради греховете ни. Ей ги на, оживели нашити грехове бродят из горите. Ала не Господ, сами ние си затворихме планината..."
В тия дни на неволи и беди мъдрецът Исавар се запъти към страхотната планина. Напразно старците го увещаваха да се не излага на явна смърт. Исавар само се усмихваше, без дума да продума. Той тръгна към планината и не след много потъна в една гъста гора. Изведнъж насреща му изскочи един едър вълк с пламнали очи и изплезен език. Исавар се спря и отправи поглед към вълка. Вълкът, пронизан от този поглед, се тутакси стъписа, па покорно се спря на няколко крачки от него.
А Исавар разбираше езика на животните.
– Слушай, рече той на вълка, ако вие вълците не измените своя нрав и своя живот, очаква ви смърт. Не ще мине много време, в този край ще настъпи коренен преврат. Не се ли подготвите за него, ще ви сполети зла участ.
– Що да сторя, повелителю, попита вълка, за да избегна тая лоша участ?
– Ще станеш овчарско куче. Овцете, които досега си нападал и изяждал, от сега нататък ще ги пазиш. Ще станеш пазач на стадата.
Като каза това, Исавар тръгна нататък. А вълкът, свилопашка, покорно тръгна по неговите стъпки.
Исавар си направи колиба и заживя в планината. Вълкът не се отдели от него. Той заживя до колибата и я пазеше като същински пазач.
Един ден, далеч в долината, вълкът съзря един овчар. Той се стрелна натам и когато стигна долината, стадото бе отминало. Ала една овца беше изостанала назад, защото току що бе родила агънце. Вълкът се спусна към него, хвана го със зъби за козината, па свърна назад и хукна да бяга. Овцата жално изблея, па се затири след вълка, за да отърве своята рожба. Ала вълкът се носеше стремглаво напред и най-после се озова пред колибата на мъдреца. Спря се запъхтян пред Исавар и остави агънцето при нозете му. Исавар забелза между зъбите му няколко косъма от агнето.
Овцата започна радостно да ближе своето агънце, а вълкът обикаляше около тях, сякаш ги вардеше. От този ден и те заживяха при мъдреца заедно с вълка, и той им стана пазач.
А мъдрецът взе космите, що бе извадил из зъбите на вълка и ги преброи. Те бяха десет! Мъдрецът потна в дълбоко размишление. И откак завърши своите безмълвни изчисления, той се изправи, па изрече с пророчески глас:
– Когато слънцето изгрее четири пъти от изток, четири пъти от запад, четири пъти от север и четири пъти от юг, злото от земята ще изчезне.
Мъдрецът бе направил своите изчисления по десетте косъма, които бе намерил в устата на вълка.
