Ели
ЗА СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
Ако се запита който и да било, дали животът на човека има смисъл, всеки би отговорил положително, без много да се замисли, че има смисъл. И ето, един вижда смисъла в това, че животът му е даден да натрупа колкото се може повече богатства; друг пък го вижда само в удоволствията - яденето и пиенето; трети намира смисъл в живота като се отдаде да работи само в една насока - наука, изкуство, религия, морал, политика и пр. и пр.; четвърти пък не намират никакъв смисъл в живота - те създават и цяла песимистична философия, култ на самоизтребването и пр. работи. Погледнем ли, обаче, малко по-дълбоко, ще трябва от една страна да отдадем право на всички, а от друга страна ще установим, че всички тия сортове смисъл в живота са само известни залъгалки и ли най-малко едни повърхностни - недостатъчни разрешения на въпроса. Защо? - Защото в края на краищата всички хора умират и от тяхното лично дело не остава нищо. Или ще кажат, всеки един човек тика със своето дело самия живот напред, така светът се развива и еволюира. Може би нищо не би могло да се възрази на това, но всеки мислещ чувствува и вижда, че едно подобно развитие е безсмислено, защото няма цел, а еволюция без цел, без целесъобразност, не е еволюция.
Въпросът се поставя малко по-широко - има ли смисъл животът въобще? Що е живот, трудно е да се отговори. Учените хора считат, че животът е вечна или невечна (в по-ограничен смисъл) метаморфоза на протоплазмата на клетките в организмите; други считат, че животът е сбор от проявите на отделните индивиди и на хората, обществата в своята цялост. Ала всички тези схващания са все механистични схващания, които спират на задънена улица. Виталистичното и Неовиталистичното течение в науката не схващат така въпроса за живота. Според тези учения счита се, че животът е нещо повече от материята, от механизма, в който се проявява. И наистина, неизмерима е разликата между една машина и живия организъм. Фактът, че ако една машина се повреди малко престава да функционира, а един жив организъм, ако се нарани, раната зараства сама и всичко тръгва в ред както и преди, говори много красноречиво в полза на Витализма (респ. Неовитализма), че животът е нещо повече от самия механизъм, от материята. Много примери от биологията, ембриологията и социологията доказват това схващане на Витализма и поставят учението като най-право. Витализмът, обаче, не разрешава всичко. Той спира на онова място, където се установява, че животът има нещо вечно в себе си. - Спира там, където се поставят въпросите за вечността и безсмъртието на самата жизнена същност. Така животът изобщо, придобива един смисъл, така и в еволюцията се явява една крайна цел, една целесъобразност.
Всеки си спомня как преподавателите ни по естествознание и физика от преди войните, с трепет произнасяха на осмокласните - зрелите вече за живота ученици, че ние живеем в един свят без цел и без смисъл сир., че животът няма цел и смисъл. И това схващане, създадено през 19. век от Бюхнеровския материализъм докара тия големи световни катаклизми, най-вече в чисто духовен смисъл на думата. Светът се обезвери във всичко и сега е в пълна безпътица. Никой не вярва днес, че черквата може да спаси човка; никой не вярва в държавното устройство, в социалния строй изобщо; никой не вярва в своя ближен, в доброто, в себе си. От устата на всеки ще чуеш, че няма нищо вечно, нищо трайно, абсолютно, всичко е относително и преходно. Никому не можеш да говориш за нещо възвишено, свещено и чисто в живота. Ще те сметнат за човек „извън релсите"; откъснат от живота. Както теоретиците на днешния социален строй, така и тия на някой утрешен строй - привържениците на диалектическия материализъм, намират всичките причини на злото все във външните, икономически главно, условия. И с това са готови да залеят света в кърви. Светът, животът за тях няма смисъл - със смъртта се свършва всичко. За да живея аз добре, тази или онази класа, требва да премахна този или тези, които ме експлоатират - трябва да се изтребят всички тия от земята. Революцията за едните, войната за запазване на собствеността - за другите - това е пътя. И така човечеството се върти във вечния омагьосан кръг - бие се, трепи се, съгражда култури, после ги разрушава и пр. подобни работи и в края на краищата идва до великата глупост изказана от Соломон, че всичко е суета - т.е., че всичко е преходно, няма нищо вечно, на което човек може да се опре. Всичко това е плод на едно материалистическо схващане на света, на живота, бил той чисто научен материализъм, диалектически, груб - сметкаджийски и пр.
От гледището на един окултист, на един човек на новото, животът не свършва с един ден, не се свършва с измирането на формата на нещата. Реалността седи, както казва Учителят е в това, което не се изменя. Много неща в живота, в природата доказват тази мисъл. Днес в химията единството на материята е неоспорим факт, въпреки, че ние я установяваме в разни елементи, съединения, форми. Единството на живота в природата е също неоспоримо нещо. Зад формата на нещата, ние виждаме непрекъснатия живот на природата. Едно растение, едно дърво, на есен окапват листата му - животът замира, но не прекъсва. Хиляди нови листа и плодове ще поникнат напролет. За единството на материята, за единството и непрекъснатостта на живота, смъртта губи всякакъв реален смисъл.
Ако човек се замисли по-дълбоко, той непременно ще дойде до същността на нещата, до неизменното в тях, до живота, който е вечен. Лесно е да се отрече всичко а priori, както правят всичките сортове учени, културни и пр. хора днес. Но като се постави човек, свободен от всякакви предразсъдъци и убеждения, на непосредственото въздействие на целокупния живот в природата, той непременно ще схване, ще види, че животът е вечен. И във вечността на живота еволюцията има своя смисъл. Още Христос е казал: Бъдете съвършени. Смисълът на живота е в съвършенството. Къде, в какво в живота на човека може да видим трайните следи на неговия възход? За окото на един френолог, на един физиогном, човек е особено устроен. Един френолог вижда човека разглобен на части -- в съвкупността на които се проявява живота. Може да се каже, че окото на един френолог е подобно на фацетното око на едно насекомо. Насекомото вижда един предмет разглобен на части и само сборът от тия части му дава целия образ. Френологът е преди всичко аналитик, но това не ще рече, че като вижда отделните дървета, той забравя да види гората. Гората, това е символ на непрекъснатия живот, а отделните дървета са формите в които той се проявява. В дадена гора може да доминират известни видове дървета, в друга други и т.н. Също е и с човека. Френологът вижда, че в едни хора доминират известни мозъчни центрове, известни способности, тия хора в дадения момент могат да мислят само по даден начин. Той може да ни каже, как тия хора могат правилно да се развият, да развият и другите си способности и така да могат да придобият един правилен поглед за нещата, да живеят правилно. Така животът става целесъобразен, придобива смисъл. За да се прояви животът съвършено, трябва да се усъвършенствува и формата, в която се проявява той. Човешкият организъм трябва да се усъвършенствува, мозъкът трябва да се видоизмени, за да може да протече правилната мисъл; сърцето трябва да стане друго, да ражда добри чувства, тялото на човека трябва също да претърпи ред положителни промени, за да може да прояви, да издържи на напора на новата, правилната мисъл и чувство.
В целокупния свят на човека се налагат в пътя на развитието ред промени. Те, без съмнение, трябва да носят в себе си отпечатъка на усъвършенствуването. Човек може да прояви спонтанен героизъм, ред положителни качества. Това, обаче, никак не говори, че този човек е съвършен в своето устройство, в своите творчески възможности. Душата, вечната свободна същност в човека, може да се прояви всякога и при всички условия. В тия прояви, обаче, липсва рационализма на земния живот, на физическото развитие. Под физическо развитие разбираме, развитието също и на чувствата и мисълта на човека, тъй като астралното и ментално тяло на човека от гледището на новата, окултна мисъл представляват вкупом цялата му физическа природа. Една проява, за да бъде резултат на едно качество, което може да се развива трябва да има в себе си сравнително по-голяма трайност, по-голямо постоянство. От това гледище, при нормални условия, недостатъчен е един човешки живот да може да се придобие, да речем, едно съвършенство на човешкото тяло от френологично гледище. Идеята за вечността на душата, за безсмъртието на живота налагат като необходимост метаморфозата на формата, прераждането като необходим природен закон. Тогава самото развитие придобива смисъл. Всеки един човешки живот носи на човека редица дарове, той развива дадени способности, дадени центрове до съвършенство. Божествената същност, която седи зад формите - душата, която е неограничима и която е съвършена сама по себе си, може да се оприличи на силен галванически ток, в чиято среда се намира човешката форма - тялото, чувствата, мисълта. В процеса на тази вечна метаморфоза, на това вечно движение на частите, всяка част заема своето определено место. Тук е тайната на целесъобразността, на развитието. В това правилно нареждане и сгрупирване на нещата, на качествата, на способностите, чийто основен елемент става неизменността, трайността, имаме израза на съвършенството. А това съвършенство на формата е безусловно необходимо, за да протече правилно съвършеният живот на душата. Какъв е той? - Частта не може да разбере цялото, ние не можем в нашето несъвършенство, в нашата ограниченост да схванем живота в съвършеното, в свободата. Ала всеки наш ден може да се запълни със смисъл, като работим съзнателно да създадем в себе си съвършени органи, центрове, способности. Този смисъл не е делничен. Той почива върху истината за безсмъртието на живота, за вечността на Божествената искра в човека - душата. С него започва началото на правилния живот - на правилното мислене, правилното чувствуване, правилното постъпване. В него, в този творчески смисъл се създават последователно в безкрайния низ от смислено изживени дни, години, животи, съвършените апарати - центровете на главата, лицето и органите на тялото, в които окото на френолога вижда пълния отблясък на възможностите на душата, на освободения човек. Само в пълнотата има истинска реалност. В нея, в творческия и радостен път към нея, всекидневният живот на човека придобива творчески импулс и смисъл. Защото смисъл има само в съвършеното във вечния разумен живот, който е единствено реален . Защото смисъл не може да има в отделната част и ограниченото.
