РАЗБИТАТА ЛИРА СВЕТИ
.............................................................................................
Ти стоиш изправен в подножието на върха и бодрият ти очарован поглед се спира в захлас тук-там по извитата линия на далечния хоризонт. Но ти не мислиш, че е далечен; детски наивният шепот на надеждата ти обещава близко постижение и ти предвкусваш радостта от това.
С бързи и смели крачки ти тръгваш, поете, към върха и в дясната си ръка крепко държиш подарената ти от музите лира. Когато игривият зефир нежно погалва русите ти къдри, ти се поспираш неволно, спомняш си за митичната Еолова арфа и пръстите ти подръпват струните на твоята лира. Ти я настройваш и усмивката ти е по-блажена от усмивката на спящото дете, защото в гърдите ти сърцето лелее възторжена мечта. Ти се изкачваш и във всяка стъпка вплиташ копнеж. Нали след последната стъпка ще бъдеш на върха, отдето лирата ти ще разлее стройни, хармонични тонове, отдето лирата ти ще запее, ще зареди безкрайните мелодии на едно любещо сърце и ще облее с незримите вълни на красотата душите на твоите братя! Поете, ти си в началото на пътя, в розовото утро на бленуващата младост и колко е ефирна одеждата на нейното опиянение!
Когато слънцето достигна своя зенит и палещите лъчи с благодарности разляха по снагата на земята голямата чаша на Божието изобилие, ти поседна под сянката на могъщ бор и струите на близкобликащ извор те приканиха за почивка. Ти се унесе, потъна в безгрижието на вятъра, вълнуващ просторите. И когато отново отвори очи, погледна над себе си, пред себе си и потърси дълбокия лазур, с плаващите в него бели лебеди, остана учуден. Лицето на безбрежното море на мир и тишина покриваше тъмната мантия на буреносни облаци, а далечен тътнеж даваше тревожни сигнали. Ти се стресна, мигом грабна лирата и тръгна, знаеше ли сам къде? - На свиждане, но не с въплътената мечта, а с мълнии небесни. На свиждане! Но не за разговор с любимата мечта, а с грохота на бури и гръмотевици. Колко време бушува стихията в планината и колко пъти привидно стихва, за да подхване отново буйната си игра, ти не помниш. Но ти вървиш със задъхване, с умора и все нагоре, натам, където облаците и мъглите скриха прицелния връх. Ти изгуби пътя, но по нашепването на сърцето, държиш все още вярната посока. Очите ти сега са тъжни и те изливат заедно с небето сълзи, които с глух стон падат по вяло отпуснатите струни на твоята лира. А нея ти здраво държиш с уморена ръка, като нещо свидно и ревниво криеш под мократа си дреха. Ти се изкачваш и всяка твоя стъпка е победа и малък подвиг. Камъни от стичащи се надолу порои те блъскат, остри тръни и шипове от храсти край тясна пътека се впиват в лицето, ръцете и дрехата ти, студен вятър те брули, но ти вървиш нагоре, под неравния припев на дъждовните капки, с нестихващ устрем в сърцето.
Ето веч денят преваля, бурята се умори и стихна, низко над хоризонта из разкъсаните облаци наднича залязващият слънчев диск и златната му багра целува откритото чело на върха. И ти си там, най-после там и сам, поете. Уморените ти нозе отмерват бавна стъпка и край тях примирено ръката ти слага на земята в бурята разбитата лира. И пак си в захлас, но молитвен. И пак вее зефир, и пак гали. но не русите къдри, а изпокъсаната твоя дреха, като знаме след удържана победа. Но, ти цял светиш! Мълниите ли озариха душата ти, че тя свети? Ти не знаеш, но цял светиш!
В тихия ти поглед кротко лъчезари свята радост. Лирата ти е разбита и мълчи, но в душата ти звучат невидими струни; сега тя пее, тъй както пее светлината - неизразимо красиво и мощно. Слушам, за любовта и величието на Онзи, Който те прати на земята, пее тя, душата ти - светеща лира. Слушам, за надмогнато страдание, като път към Бога и за красотата, като благословена почивка, пее светещата жива лира.
.............................................................................................
