За това съдържанието на Евангелията да речем, представя резултат от взаимопроникването на два „свята", светът на историческите факти, на събитията така, както са станали и светът на духовната действителност, който ги обуславя и осмисля. Ето защо обикновеният поглед престава да различава „историческо" от „легендарно", фактическо от символично.
Да се обърнем сега към събитието, разказано в книгата на пророк Даниеля.
Небукаднецар, цар на Вавилон, сънувал сън, – така се казва в книгата – който смутил духа му. Ала на утрото сънят изчезнал из паметта ту. Останал само неговият душевен смут. Призовава той Вавилонските маги и звездобройци – тогавашните професори да му разкрият съня и като го разкрият, да го изтълкуват.
„Кажи съня си на рабите си", отвърнали те и „ние ще ти кажем тълкуванието му".
Ала царят го бил забравил, па и не вярвал, види се, на тяхната научна честност. „Виждам, че искате да спечелите време, защото сънят изчезна из ума ми. Ако не ми кажете съня, туй показва, че вие имате намерение да се приготвите и ми дадете лъжливо и неподходящо тълкувание, докле времето премине. Затова разкажете ми съня и аз ще се убедя тогава, че вие ще можете ми изясни и тълкуванието му."
Халдеите отвърнали: „Няма на земята човек, който може да изпълни желанието на царя. Работата, която царят иска е такава, че никой не може да я извърши, освен боговете, които не живеят между земните човеци."
Небукаднецар повелил тогава да ги погубят. Но Даниел спасява положението. Той именно извършил това, което само „боговете" според думите на Халдейските учени, можели да направят. Той разкрил съня на царя и го разтълкувал.
Жалко е, че днес няма фараони като този в времето на Йосиф или царе като Небукаднецар, които да сънуват такива сънища. Но и да сънуват, те не биха посмели да повикат дори и Фройд, защото самият тоя факт, че „вярват" в сънища, би могъл да се сметне за симптом на „психична регресия" „инфантилност", за наличността на някоя психоза у тях. Не знам обаче, дали има по-страшна, масова психоза от тая, в която са изпаднали съвременните хора: именно грандоманията да смятат, че по-културни, по-учени хора от тях в света нивга не е имало. Наистина, признават те и древните са имали нещо като наука, но тя гъмжи от толкова много „суеверия", че и наука не може да се нарече, имали са и техника, но де нашата, съвременната? (Макар че строежът на египетските пирамиди и до днес задава не една загадка на археолозите и изследователите-египтолози, както от архитектурно, така и от техническо естество.) После имали са и някакви космогонически представи, но то са били повечето митове. Де е нашата „концепция" за света: галактични системи, отделени една от друга с милиони светлинни години, огромни мъглявини, развиващи спиралите си в безбрежното пространство, мириади слънчеви системи, в една от които – нашата – се намира земята. Но всички тия светове са безжизнени и пусти, те са се явили неизвестно как, от невиделица. 'Ге се движат ей тъй сляпо, безцелно, по прочутия закон на гравитацията. И само на нашата земя, една невидима прахолинка в космоса, има живот. Представете си и се зарадвайте, каква привилегия! И само на земята има живи същества, има човеци, има учени, които мислят за загадките на битието и чиито глави могат да раждат такива велики мисли, да създават такива „грандиозни" космогонически системи. И то именно сегашните, а не древните, които – нека бъде простено невежеството им! – са вярвали, че и другите планети са населени, па освен това, че има и други йерархии същества в космоса, по-велики, по-могъщи, с космически замах в своето творчество, че вселената е един жив организъм и си има творец. (Като че ли са го виждали. Нашите телескопи например никъде не са го видели!)
Както и да е, но нека се върнем сега към съня на Небукаднецар, който Даниел, наречен от Халдейците Белтшацар, прозрял и разтълкувал.
Ето го така, както е разказан в книгата на пророка.
„Ти, царю, си видял и ето образ голям. Този образ, който бе велик и на който сиянието бе превъзходно, стоеше пред тебе. Зракът му бе страшен. Главата на онзи образ бе от чисто злато, гърдите му и мишците му от сребро, коремът му и бедрата му от мед, коленете му от желязо, нозете – му една част от желязо, а една част от кал. Ти го гледа, догде се отсече камък, без ръка да го отсече, и удари образа в нозете му, които бяха от желязо и кал и ги съкруши. Тогаз желязото, глината, медта, среброто и златото се съкрушиха купно и станаха като прах от плява на гумното лете: вятърът ги дигна и не се намери за тях място. А камъкът, който удари образа, стана планина голяма и изпълни всичката земя. Това е сънят. И тълкуванието му ще кажем пред царя".
Един истукан значи, но не от хомогенна материя, а от разнородна: злато, сребро, мед, желязо, глина – вещества, които стоят едно от друго по-долу по стойност. Главата е от злато. Краката: от желязо и глина. Не ви ли прави впечатление това неустойчиво съчетание от желязо и глина и не ви ли хрумва изведнъж съвременния му превод? Желязо и глина – железобетон. Материалът, от който се градят съвременните здания, като се почне от небостъргачите и се свърши с гаражите.
Даниел дава едно първо тълкувание на Небукаднецар, може би най-достъпното. Но и то е скрито и се нуждае от по-съвременен превод. Истуканът, това е човечеството, което минава през различни култури, различни по съдържание, по опит и по степен. Главата – златната култура, златната епоха. Не ви ли напомня това златния век на човешкия род, за който се загатва в древните митове и за който говори и Овидий в своите Метаморфози? Най-красивата, най-благодатна епоха, която човечеството е преживяло. Една велика култура, за която днес са останали само митологични вести. Другите части на статуята символизират все култури. Докато се дойде до последната – културата на краката, изваяни от желязо и глина : железобетон. Нашата култура, културата на желязото, машината, каменните въглища, бетонните колоси, културата без душа.[1]
„Но както пръстите на нозете са отчасти от желязо, отчасти от глина, така и туй царство ще бъде отчасти силно, отчасти трошливо.
А туй, дето ти видя желязо, смесено с глина, това означава, че те ще бъдат съединени, слепени в едно с човешка сила, ала не ще се съединяват помежду си, както желязото не се съединява с глина".
„Твърдо като желязо,", израз, който символизира целия ни механизиран строй, който се крепи на силата, или по-скоро насилието, принудата. Есенция на нашия механичен мироглед! Съединени в едно с човешка сила желязо и трошлива глина. Механична смес, а не нещо органическо!
Какво блестящо откровение за цялата ни култура. Аз само маркирам, бегло набелязвам. Не тълкувам, защото символите не се нуждаят от никакво тълкувание, те сами говорят. Преживейте ги и ще възникне у вас цял един свят от аналогии, живи картини, духовни гледки.
Как страшно не се мири туй откровение на древния пророк, който е виждал далеч, защото духовния му кръгозор се е простирал зад пределите дори на нашите дни, как страшно не се мири то с грандоманската представа на нашето време, което смята себе си за израз на върховна културност, венец на едно дълго развитие и заложба на едно ново царство на масите, на колектива, на желязното строителство. Но днешните хора виждат нещата перспективно, обърнати с главата надолу. Такава перспективна гледка представя напр. бележитата Дарвинова теория за произхода на човека.
Ала мене ми се струва, че Пророкът е именно прав: ние, съвременните хора сме краката от желязо и глина на големия истукан, ние сме културата на механичната спойка, на железобетона. Погледнете лицата на съвременните хора – страници, по които е писала Живата природа и вие ще видите у хората подобия на този истукан, така разнородни, така дисхармонични. В тия лица се пресичат конструктивните линии на разни раси, народи, племена, ту във възходящо, ту в низходящо, дегенеративно направление, утаяват се наследствените наслойки на толкова минали епохи и култури. Човекът е една жива книга, която разказва историята на човешкия род.
Ала казва пророкът, че камък, откъртен от Великата Планина, ще удари истукана и той ще се разбие и ще се разсипе на прах. Малък камък, но жив. Защото може да расте. Камък, който ще се превърне в планина и ще запълни цялата земя.
Този камък вече е ударил истукана. Не вярвате ли? Погледнете света: не се ли е раздрусал той издъно и не заплашва ли да се сгромоляса и разсипе в прах? Туй вече и слепите започнаха да го виждат.
Ала е казано, че малкият камък, откъртен от нечия невидима ръка, камъкът, който разклатил колоса със своя удар, ще расте и ще изпълни цялата земя. Ще стане планина, Еднородна Планина, на която ще живеят ония, които са от един род.
Г.
-----------------------------------------------------
[1] Частите на истукана символизират същевременно и различни ръководни народи, които се характеризират със свой държавен и политически строй. Златната глава е емблема на абсолютното самодържавие, абсолютната царска власт (Халдея), сребърните гърди са емблема на ограничената монархия, на аристократичната олигархия (Мидия), медните бедра и корем имат отношение в горния сън към древна Гърция и нейния строй, железните крака – към Рим, а глинено-железните ходила – към нашата западно-европейска култура. Това са в друг смисъл, фазите на един цикъл на политическо и социално развитие