Колкото по-здраво се държи човек за своите чувства, колкото по-силно той вярва в действителността на външния свят, всред който той живее, толкова повече настават моменти в живота, както на отделните хора, така и на цели народи, когато те неволно си задават въпроса: действително ли всичко това е реално? Даже човекът, който никак не може да избере минутите, за да провери показанията на своите чувства, който е толкова зает с тях, че задоволява тези чувства с всякакви наслаждения, даже и този човек, когато към него похлопа смъртта, бива принуден да запита: „тъй ли е всичко това, както мен се струва?" Религията започва с този въпрос и на отговора на този въпрос се свършва. Даже в сумрака на отдалеченото, доисторическо минало, в тайнствения мир на митологията, ние срещаме този въпрос: „какво ще стане с този свят после? Какво в живота е призрак, какво действителност?
Една из многото поетически части на Упанишадите, Ката-Упанишада, започва с въпроса: „всеки път, когато умира човек, възниква спор: едни казват, че той си е отишъл завинаги, други, че той все още живее. Къде е Истината?" На този въпрос са се давали всякакви отговори. Областите на метафизиката, философията и религията са пълни с отговори на този въпрос. В същото време са се правили опити да се унищожи самия този въпрос, да се постави край на тази тревога на ума, който пита: „какво ще бъде там зад гроба? Какво е призрак, какво действителност?" Но до това време, откак съществува смъртта, всичките опити да се отстрани този въпрос са останали безуспешни. Ние можем свободно да брътвим за това, че не виждаме нищо от онази страна на гроба, за това, че всички наши надежди, всички цели трябва да бъдат в пределите на този земен живот, ние можем изцяло да влезем в жизнената борба; всичко, що ни заобикаля, целия свят може би, ще ни пречи да излезем из тесните рамки на личния мимолетен живот, но стига само да се вслушаме в приближаването на смъртта, отново и отново застава пред нас въпроса: „какво е смъртта? Не е ли край на всичко, за което тъй жадно сме се свързали, като да е било всичко това най-действително из действителността?" В един миг, светът се мерне и изчезне. Накрая на тези зеещи пропасти на смъртта даже и най-закоравелият ум потреперва, отстъпва и си задава този неизбежен въпрос. Надеждите и трудът на цял живот, всичко се разрушава в един миг. Човек живее с желанието да бъде щастлив; ние се залавяме за всичко в външния свят, с надежда да намерим това щастие. Юношата, на когото животът още се усмихва, вярва, убеден е, че това щастие, целия този свят, всичко е реално, но с течение на времето, може би и той разбира, че той се е лъгал, разбира най-после, че неговите желания не могат да бъдат удовлетворени: където и да иде, навсякъде пред него застава гранитна стена. След прилива на живота, иде неизбежен отлив. Всичко е призрачно: наслаждение и страдание, власт, богатство, бедност, даже и самия живот. Всичко прихожда...
Тези въпроси си е задавал човек в най-отдалечените от нас времена, и ние виждаме, че още тогаз Истината, макар и слабо, е озарявала неговия ум; още тогава човекът е правил крачки зад пределите на своето тяло, намирайки там нещо по-съвършено, което остава, когато от тялото не остава и следа. Идеята за живота след смъртта вие ще срещнете във всички религии и заедно с нея друга, тази, че всички религии, без всякакво изключение, гледат на човешкия живот, като на падение в сравнение с този живот, от където той е дошъл; една религия облича тази мисъл в образа на митологията, друга - в ясния език на философията, трети - в прекрасните форми на поезията. Из всички митологии, из всички свещени писания, ярко изпъква мисълта, че човекът, такъв какъвто е сега, представлява от себе си падение на истинския Човек. Тази мисъл е изразена в легендата за Адам и Ева; нея неведнъж я срещаме и в индуските свещени книги, разказващи за „века на Истината", когато човек е умирал само по свое желание, когато неговият ум, неговата душа била чиста и силна, когато на земята нямало нито страдание, нито зло. И сегашното състояние на човечеството, това състояние на упадък, из което човечеството отново бавно се издига км своето минало състояние на чистота. Зад всички тези, понякога мъгливи предания на древността, лежи всякога дълбоката мисъл, подобна на скъпоценната руда в земята, в това време, когато - аз трябва със съжаление да забележа - зад изящните, полировани фрази на съвременните „мъдреци" се крие най-жалката дребнавост. Ако в наше време цитирате Мойсей, Буда, Христа, ще ви се смеят, но споменете Хексли, Тиндал или Дарвин и всичко, което излиза от тях, би било погълнато без сол. „Ние сме се освободили от суеверия" - да, това са религиозни суеверия, а това са пък научни суеверия; но религиозните суеверия били животворни, одухотворявали човека, а тези новите суеверия водят след себе си всякакви похот и раздори заради удовлетворението им; онези суеверия били поклонение на Бога, а тези - поклонение на парите, силата, славата, В това е всичката разлика.