Планината, планината!... Аз Го чувам, аз Го виждам... 50 години живея в планината, и чувам как там шуми... Навсякъде шуми, гората говори! Думи ми идват в главата, думи, каквито има в приказките. Не, песни са това. Аз седя на един дънер и удрям с тоягата си такта. Слушам думите, възприемам ги, разбирам ги, искам да ги изговоря... ха-ха-ха... няма ги! Аз съм свършил само селското училище там, долу, но аз зная, какво говори планината... Къде е празникът тъй хубав, както в планината?... Празник е! Аз облякох една чиста риза и най-хубавите си дрехи в планината. Седя пред колибата си. Ослушвам се в шумоленето на дърветата... Шуми планината, благоухае гората, смола капе от дърветата... Ах, чувате ли Го? Шумоли! Върховете на дърветата се навеждат, те се покланят... не, поздравляват... Тържествен час настава, свят момент е! Тръпки ме побиват... Сам Бог е това!... Аз ставам, снимам си калпака, оставям тоягата на земята, изправям се с благоговение и пришепвам: Господи! Онемявам... Аз Го виждам, аз чувам Неговите думи, протягам ръка към Него, стоя вкован.
Господи? Велики Господи!... В планината, в планината! Какво ли няма там?
Неподвижно застана човекът с протегната ръка към планината и с поглед към дърветата, като че с тях искаше той да говори... На очите му лъснаха две сълзи.
- В планината, там живее Бог! - промълви още старецът и си отмина.
Той се върна пак назад.
Аз затворих прозореца, седнах в креслото си и дълбоко се замислих. Думите на стареца още се нижеха в ума ми. В планината, в планината, какво ли няма там?... В планината, там живее Бог!