То не е някаква философска или етическа система, която може и да се приеме и да се отхвърли. Нито някаква научна теория, която иска да даде друга картина за света – теория, която и да се яви и да не се яви, животът пак си блика. Но е и никакво религиозно верую – все едно дали ще го нарекат синтез на всички вярвания – което отвън се създава и налага на хората „нов" Бог и нови форми на поклонство. Нито е някакъв „нов" социален строй, който иска като нещо външно насила да се наложи и да превие съзнанието на човека. Всичко това са външни неща. Външни форми, в които се изявява един първичен живот – негови полета на проява. То са все външни изрази на един първичен живот във всички негови възможности.
А новото е нещо, без което животът е абсолютно невъзможен . Нещо първично. Първоосновно. Всеосновно.
Психологически, у човека то се проявява в онова ново чувство за живота. Явява се в онова първично, живо чувство, което всички съзнателни същества имат за живота - в жизненото самочувствие.
Трепне ли то в човека, в него се е зародило новото, заченало се е. Не е ли трепнало, новото е чуждо за него, макар да е запознат с „новите идеи", с ,,новите веяния и течения".
Чрез това именно чувство човек схваща новото, където и да се проявява то – и в духовния и във физическия, материалния живот на човека. Схваща го навред, дето трепти и се проявява животът.
Из това ново, което е вътре в живота, ще се родят новите форми – във всички сфери на живота. Ще се разпукнат като пъпки на току що напъпило дръвче пролетес, под вътрешния напор на пресни сокове.
Наистина, като дръвче е новото, като дръвче в ранна пролет, когато от Слънцето е бликнала нова вълна и което е напъпило, за да цъфне и да върже плод.