Година 9 (22 септември 1936 – 22 юли 1937), брой 183

Всички добри хора трябва да се сплотят и насочат мисълта си в една посока—за преустройване на света, как ще бъде уреден нашия свят — това зависи от нас. Нашите мисли, нашите действия с причина за неговото добро или лошо устройство. Ако всички майки кажат: не искаме вече война. — те биха имали успех. Ако всички майки кажат на децата си, докато са още утробата им, че не искат да воюват, тези деца, които се родят, ще носят идеите на своите майки. Защото истинското възпитание на детето започва докато е още в утробата на майка си. Там, само там тя има възможности да посее в него добри семена, възвишени идеи и благородни чувства. Само в утробата си, майката може да придаде на детето си най-добрия урок и да му завещае най-висшия идеал, който да грее на хоризонта му, като пътеводна звезда, без да се лута после безумно в обширното море на живота. Докато детето е в утробата, майката може да му придаде новите мисли, новите идеи за управлението на света.

Сега се търсят добри хора в света! Добрите хора трябва да работят братски за повдигането на света. Добрите хора трябва да заемат служби, които живата природа е определила.

А има само една единствена сила, която може да създаде добри хора, има една единствена сила, която може да унищожи войните и да внесе мир. — Това е жената — майка. Ако всички жени се сплотят и кажат: от днес вече не раждаме престъпници, убийци. — тя ще турят точка на войната. Ако всяка майка каже на сина си: убиваш ли брата си, аз се отказвам от тебе, ти не си мой син — войната ще дойде до своя край. Тъй щото спасението на човечеството седи в съзнателното отказване на жената да ражда престъпници, както и в отказването на майката от своя син — убиец. За да се постигне това. не само две — три жени трябва да съзнаят своята задача, но всички жени целокупно трябва да се подигнат, да заработят за спасението на свята.

Днес се възлагат големи надежди на децата. Но на кои деца трябва да се възлагат надежди ? — На ония, които с родени от майки с висок идеал и в чиито души с хвърлени семената на доброто, мира, любовта и братството.

А да имаме деца, които да оправдаят надежди тя ни, май-китя трябва да насочат сили тя си към целия свят и да кажат: долу войната! Долу всички заблуждения! Долу всички езически учения!

Новата жена, новата майка, трябва да затвори вратата на каиновци, да не се раждат. Света не се нуждае от престъпници. Нека дойдат авеловци и ситовци. Светът се нуждае от добри хора.

И така, майката трябва да възпитава детето си, докато е още в утробата й, а не след раждането. Там детето има всички условия за възприемане, a след раждането си, то ще иска условия за обработване на възприетото. Затова умственият живот на майката не трябва да се пренебрегва. Най-красивата изящна литература трябва да бъде нейната умствена храна. А живота на светиите и великите хора трябва да бъдат двигател на нейната мисъл.

Красива и възвишена поезия, хубава музика и песни, трябва да нарушават от време на време тишината на нейния живот. Спокойствие и тишина с нужни за жената — майка, както и за природата, която в това време върши велик творчески акт.

Искате ли плода на дървото да бъде добър, създайте му условия и го оставете на природата. Същото се отнася и за създаването на човека.

Светът се нуждае от нови хора, които да работят за неговото изправяне и повдигане. Майки, това зависи от вас като вътрешен фактор, който правилно трябва да използва всички благоприятни условия. От вас зависи оправянето на свята. Във вашият ръце са ключовете на доброто. Употребете ги и посейте в душите на така много обичаните от вас деца семето на доброто, мира, любовта и братството. С това вие помагате за насаждането на една нова култура на земята, далеч от досегашната на груби и егоистични борби и надмогвания — култура в която човек за човека ще бъде брат.

Детето и майката

„Детето познава слабостите но родителите си.

Затова те не могат да му влияят“.

Учителя

И на един ден, и на година, 2, 3, 10, 30 и на 50 години, за майката и бащата то си остава тяхното дете. Отношенията само към него се менят. Но аз зная, че в никоя година ние не сме изпълнили своя дълг към него, защото не сме изпълнили основния си дълг — да превъзпитаме себе си.

Не само това, което сме предали чрез кръвта, чрез млякото, указва голямо влияние на детето. Трябва да внимаваме за атмосферата с която сме го наобиколили първите дни, седмици и месеци. Обходата ни с другите, мимиките ни, думите ни през това време. Това, което детето пасивно е възприело тогава, налага своя печат на характера и проявите му после и като възрастен дори. Но това не значи, че вече всичко е загубено, че вече нищо не може да се направи. Възпитанието си остава до крея на живота един мощен фактор, чрез който се пречистват и моделират характера и проявите. Разбирам възпитанието в широк смисъл, не само преднамереното въздействие. По-късно, разбира се, се отстъпва главния дял на самовъзпитанието.

Още в първите дни детето, търсейки да задоволи своите нужди по възможния най-лек начин, оформя ред навици и начини на действия. Тук е зачатъка на говора, потискане или даване ход на висшите търсения. Тук се учи детето да краде, да бъде благородно и т. н. . . Майката трябва да внимава върху себе си още тук, за да не й бъде после много трудно.

Първите години ние сме свикнали да гледаме на детето като на глупаво малко същество, което трябва по възможност да не работи, за да не прави пакости и поврежда нещата. Нему са достатъчни играчките, безразборно, какви са те, достатъчно е да са на мода. Забранява му се всичко, към което го тика жаждата му за опознаване със света. Четат му се дълги слова, наставления. Заплашва се с какви ли не неща.

Длъжността на майката не е само да облече детето си като кукличка, да го води навсякъде със себе си — журове, срещи и тям подобни, където то слуша фрази, които не разбира и се учи да копира фалшивото в живота. Не! Майката трябва дълбоко да се проникне от съзнанието, че в нейните ръце е наистина един ценен дар, за който тя отговаря пред себе си, обществото и Бога, и че не е достатъчно само да го гизди и храни. Необходимо е преди всичко да виждаме в детето човека, да ни интересуват и най-малките му прояви, било положителни или отрицателни, да бдим непрестанно над тях, като винаги се стремим да го направляваме към разумното и доброто, изобщо, да следим целия му външен и вътрешен живот.

Необходимо е също така детето да ни чувства като свой приятел, с когото може да сподели всичко и най-вече играта. Помня болката на едно дете, принудено да бъде винаги с гувернантка: „Ох, как ми се иска да изляза един път поне само с някое другарче.

— Защо? — питам го.

— Защото то ме разбира, с него мога да играя, с него е хубаво. Големите знаят само едно: „Това не може. Това не е хубаво. Направи това.“

Нека се вживеем в детския мир и работата ни ще бъде по-лека.

Детето с удоволствие взема готовото. По-къс е пътя при подражанието, отколкото при творческото ориентиране в новия свят и затова то го предпочита. То копира това, което се прави, а не това, за което му се четат проповеди. Детето е преди всичко дейно същество. По пътя на действието нещата стават понятни за мисълта му. Как ще разбере то една суха проповед или поучени? Една китайско императрица попитала един мандарин: „Как да науча моя син, да бъде местен, искрен и справедлив?“— „Като никого не му говорите за тия неща, а ги вършите“ — бил отговорът. И точно този е пътя, по който трябва до вървим.

Една моя позната преди няколко години каза на едно от своите близначета 4-5 годишно. — „Кажи на госпожата, която звъни, че ме няма в къщи.“ То отиде и казва: „Мама каза да каже, че я няма в къщи.“ Разбира се, получи си порядъчно количество мъмрене, че дори и бой. Малко след това детето излъга майка си, че не е пипало шоколада оставен и за двете братчета. „Защо ме лъжеш, ядосва се майката — нали знаеш, че друг няма кой да го изяде, Маньо не е у дома.“ Детето помисли малко и каза: „А ти защо лъжеш, значи, не е лошо да се лъже.“ „Аз съм голяма. Ти мене не гледай. Големите могат да лъжат по някога.“ И ето, детето спокойно ще си извади заключение, че лъжата е някаква привилегия само за големите и несъзнателно ще се стреми към нея. А това в различни вариации повтарят повечето майки.

М.

(следва)

За окултизма и окултната книжнина

(продължение от бр. 182)

V. Мястото на беседите на Учителя в окултната книжнина

Третият клон на Братството, минавайки през Мала Азия идва в България, където създава мощното движение на богомилите — които имаха за мисия да изнесат методите за приложение на Божественото учение във всички области на живота. Със своята мощна и пламенно вдъхновена мисъл, те пробудиха тогавашния свят от онзи дълбок духовен сън, в който се намираше. С голямата светлина и знание, които носеха, те събудиха човешката мисъл и внесоха новите идеи в живото, като дадоха и нови методи за приложение на тези идеи, като посочиха — на личността и обществото — новите начини за живеене. Те посочиха Божествените принципи, върху които трябва да бъде изградено едно общество за да живее нормален живот и да се радват на щастие и благоденствие всички негови членове. Те дадоха и образци, и примери в това отношение, като покриха страната с братски задруги, в които основният закон е бил любовта, изразена във взаимопомощ и взаимно сътрудничество в най-широк мащаб. В задругата всеки е мислил и работил преди всичко за благото и интересите на задругата, като е знаел, че благоденствието на задругата е и негово благоденствие. И са цъфтели в стопанско и културно отношение братските задруги и са служели за пример на народа.

Но този идеен живот предизвика реакцията на тогавашното духовенство, което нямаше нищо духовно и идейно в себе си, и което подтикна управниците да почнат да преследват богомилите. Почнали се масови и жестоки гонения; задругите една след друга били разрушени и мирните и трудолюбиви труженици на новите идеи били избивани и изгонени от родните им огнище. Но това не убило техния дух и техните идеи. Те емигрирали в Западна Европа, която също така спеше дълбок духовен сън. С пламенното и вдъхновено слово и с новите си идеи и жив пример, те събудиха западният човек от дълбокия сън, в който беше го приспала римокатолическата църква, импулсирвайки мисълта му с новите идеи, които те носеха, те породиха Ренесанса — възраждането на Западна Европа. С този подем, който дадоха, те положиха основите на съвременната наука и култура. Те породиха на Запад много школи и идейни движения, между които най-силно изпъква школата на Розенкройцерите, която обединява в себе си великите посветени на Запада, които, организирани в едно Велико Братство, работейки под върховното ръководство на Божествения Дух, дадоха всички духовни ценности на Запада. Школата винаги е била скрита от очите на обикновените хора. Но нейните хора са били винаги и навсякъде носители на светлина, знание и мъдрост. В последствие, в по-ново време, тя се изявява чрез различни исторически личности и школи, които изнесоха великата мъдрост на Божествения Дух в различна форма, в зависимост от средата на която се изнася и личността, която я изнася.

От тази школа, чиито посветени и днес работят на Запад, имаме много ценно знание и литература, които ни разкриват дълбините и величието на Космоса и възможностите и мощта на човешкия дух.

Като център на школата е великия Божествен Дух — Христос — който винаги е бил върхове ръководител и покровител на школата.

Задачата на този клон, но тази школа, е била да посочи на човечеството методите, по които да се приложи Божественото учение.

От посветените на тази школа са били вдъхновени всички научни и културни работници от Ренесанса до наши дни. Като починем от Джордано Бруно, Микеланджело, Леонардо да Винчи, Галилей, Коперник, Кеплер, Нютон, Шекспир — Бекон, Спиноза, Гьоте, Шилер, Лайбниц — и всички велики светила на западната мисъл — са били, кои съзнателно, кои несъзнателно, във връзка с посветените от тази школа.

Все под ръководството на тази велика школа са работили и алхимиците от средните векове, между които най-известни стигнали до нас са имената и съчиненията на Парацелз и Хенри Кунрат, които са били в съзнателна връзка с школата. Под същият импулс са работили и Яков Бьоме и Сведенборг.

В по-ново време под нейно ръководство се развиват и работят школите на Сент Мартен и Сент Ив. Далвейдър във Франция, от които имаме останала много ценна литература. За отбелязване като ученик от школата на Далвейдър е Папюс, от когото също така има много и ценни съчинения. Все под това ръководство е работил и великият учен Фабр д'Оливе.

В най-ново време под същото ръководство се разви и работи и сега антропософското движение, ръководено от Рудолф Щайнер, един от посветените на школата. Той изнесе най-пълно ученията на тази школа. С него се привършва дейността на третия клон. Той направи един вид равносметка на целете западноевропейска мисъл и култура, като отдели житото от плявата. По-далеч от това, което даде той, западната култура не може да отиде. И затова той, надарен с дълбоко прозрение, посочи, че новата култура, която ще приложи християнството в живота и ще реализира братството между народите, ще се роди и развие между славяните.

За отбелязване между многото негови ученици е Едуард Шуре.

Към розенкройцерската школа принадлежи и движението на Макс Хайндел.

От този трети клон имаме изобилна литература, от която могат безопасно да се ползват онези, които се стремят към окултното познание.

В. Пашов

(следва)

СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ.

Двата принципа в живота

(из неделната беседа „В начало Бог създаде небето и земята“ – 7.03.1937 г.)

Животворният магнетизъм

„В начело Бог създаде небето и земята.

И земята бе неустроена и пуста“.

Б и т и е, 1 гл.

В съвременния век хората говорят за неща реални и съществени. И в миналото хората са говорили за реални неща, но малцина са разбирали това, което говорят. Само посветените хора са разбирали това, което говорят,а за обикновените хора, за народа, всичко е било иносказателно. Те никога не са знаели, какво нещо е истината. Посветените хора са били еднобожници, а непосветените — многобожници. Посветените са били учени хора, а непосветените — невежи. Това са два процеса.

И в Битието има два процеса. които следват един след друг. Първият процес е който създава нещата, а вторият процес е, който организира нещата.

Често се казва, че нещата са създадени. Но да създадеш нещо, това не показва, че то е устроено, организирано. Казва се в Битието, че Бог създал небето и земята, и земята била неустроена и пуста. Значи, първият процес — създаването — е процес, който се грижи за великото в света. Първият процес, първият принцип. не се грижи, не се занимава с малките работи. Той дава обща скица на вселената — създава цялата вселена. Когато вселената е започнала да се устройва, тогава Божият Дух, който се грижи за това, се е занимавал с най-малките работи, с детайлностите. Това е вторият процес, вторият принцип, който устройва и организира света. И сега ние сме в този втори процес. Но първият принцип и днес продължава да работи, и ние често се натъкваме на него, и тогава ни идват най-големи нещастия. Защото, и цялото човечество да изчезне от земята, това нищо не значи за първия принцип. Ако едни изчезнат, други ще дойдат на тяхно място. Сега, ние искаме от първия принцип онова, което не е в него. Ние искаме човешки неща. Понеже вие сте заинтересувани от вашето здраве, искате тогава и първият принцип да се интересува от вашето здраве, а той не се интересува. Вие искате да бъдете учени, но първият принцип не се интересува и от вашето учение. Вие се интересувате от богатството, но той и от това не се интересува. Този принцип може да се изрази в следното: не се противи в нищо, не влизай в стълкновение с природата. Щом влезеш в стълкновение с природата, ти ще станеш не прах и пепел — нищо повече. Защо е така — никой не отговаря. Така е — нищо повече.

Когато хората отварят война и се бият, това се дължи на първия принцип. В първия принцип морал в човешки смисъл на думата няма. Че хората се измъчват, че се избиват, това не го интересува. А хората мислят, че като воюват, светът ще се оправи, ще се уреди. Дали ще се уреди светът по този начин, това е въпрос. Първият принцип в света не може да уреди нещата. Когато човек се гневи, това е първият принцип. Когато се гневи, човек изгубва вяра в нещата.

Всичко отрицателно в света е резултат от дейността на първия принцип. Човек се гневи, за да покаже, че силният в него, не иска да се занимава с пигмеи. Каква вяра може да има един силен човек в комара? За него комарът не съществува. Комарът може да има голямо мнение за себе си, обаче, този комар за човека няма никакво значение — като че не съществува. Често по отношение на първия принцип и човек иска да играе голяма роля, но за него човек не съществува. Първият принцип, е който създава света. И хората често пъти питат: защо светът е така създаден? Преди всичко, когато светът се е създавал, човек не е бил там, той не е играл никаква роля в това създаване. Светът е създаден мимо нашата воля. И всичкият безпорядък, който съществува според нас в света, е пак мимо нашата воля. Ти съзнаваш, че войната не е на място, а въпреки това става. Ти не искаш да боледуваш, а въпреки това боледуващ. Ти не искаш да умираш, а въпреки, това умираш; ти не искаш да се раждаш, а въпреки това се раждаш; ти не искаш да се родиш от един беден баща, а въпреки това ти го налагат. Това, което не желае човек, него му налагат. Често хората искат да разрешат в дома си онези, въпроси, които не се разрешават.

И въобще, целият живот на съвременните хора е пълен с, противоречия. Това показва, че в живота си те се натъкват на дейността на първият принцип, който не може да им донесе щастието и хармонията, които търсят. Това показва, че на хората, липсва нещо.

Учените казват, че това, от което се нуждаят съвременните хора, е магнетизма. Който нема този магнетизъм в себе си, той не може да живее добре, не може да бъде доволен.

Магнетизмът е сила, която съдейства за развитието във вселената, за развитието на всички живи същества. Учените казват, че магнетизма е причината за движението във вселената — движението на електроните в атома се дължи на него, движението на луната около земята, на земята около слънцето, на слънцето около други слънца, всичко това се дължи на магнетизма.

Магнетизмът подържа хармонията в живота, в цялата вселена.

Ако магнетизмът изчезне, животът не може да се проявява. Първото нещо, когато човек изгуби магнетизма си, това се познава по недоволството, което настава в него. Като изгуби магнетизма си, човек става мрачен, песимист, недоволен от живота. Някой казва: „Не зная какво ми е. Добре ям, спя добре, мисля добре, но нещо ми е криво“. Това показва, че нямаш достатъчно магнетизъм в себе си. Който име малко магнетизъм, и на топло да седи пак трепери, все му е студено. Такъв човек каквото и да прави, все ще усеща, че нещо му липсва, до като един ден умре.

И тогава религиозните казват че душата му отишла на онзи свят. Според мен онзи свят е този свят.

Ако вземете един микроб, който едва се забелязва с микроскоп, той влиза и излиза из човека, без да подозира даже за съществуването на човека. Същото може да се каже и за човека. И той влиза и излиза из онзи свят, движи се между ангелите, херувимите, серафимите, отива понякога и при Бога, без да знае това нещо. Остава нещо у вас, като че сте чели някаква приказка. Същественото се заличава от съзнанието ви.

„В начало Бог създаде небето и земята. И земята беше неустроена и пуста, и Духът Божий се носеше върху бездната“. В нас непрестанно става една борба. Това произтича от първия принцип. А като почне да работи в нас втория принцип, Божествения Дух, той почва да формира нещата, да въдворява хармонията в нас. Той подтиква човешкия ум към мисъл, към ново разбиране, към създаване на вътрешна връзка. Защото, ако не се образува вътрешна връзка, живота остава неразбран. При тази вътрешна връзка, в човешкият ум прониква Божествената светлина, която се носи от втория принцип, светът се разкрива пред човека и той почва да мисли правилно ида разбира нещата.

Съвременните хоро се нуждаят от здрава мисъл. Човек може да се опълчва против човешките работи, против всичко човешко в света, но дойде ли до великото, до Божественото, което твори0и организира в него, там той трябва да има уважение и почитание. Нищо обидно не се позволява по отношение на Божественото, нито в ума, нито в сърцето, нито във волята. Нито една обидна мисъл, нито едно обидно чувство, нито едно обидно действие не се позволява на човека към Божественото в себе си, или в другите хора.

Човек трябва да бъде готов винаги да изпълни, да даде ход на онзи Божествен импулс, който се проявява в него. Следователно, всички хора трябва да съзнаваме онази сила. която е основа на живота. Щом съзнаем тази сила, ние всички ще се разберем. Бог има един общ план в уреждане на живота. Чрез втория принцип, принципа на Любовта,той нека да образува една нова съзнателна връзка между всички хора. За това могат да отидат хиляди години, но в края на краищата Бог ще застави всички хора да се подчинят на втория принцип, на принципа на Любовта.

Някой казва, че не иска да върви в този път. Много добре, той е свободен. Обаче, трябва да знае, че ако днес не тръгне в този път, когато и да е, ще тръгне. А щом ще тръгне когато и да е, а не може да не тръгне, по-добре е да тръгне с първия трен, отколкото с последния.

Сега аз искам да ви наведа на онази сила, която работи в света. Но разбиране, мисъл се изисква за това. Не е въпрос да изоставим една идея, за да възприемем друга, но важно е да се спрем върху великото Божествено начало, което има предвид благото на всички хора, според степента на тяхното развитие, като започнем от най-ниското стъпало и стигнем до най-високото. В всички хора аз виждам една възможност. Но дълго време трябва Бог да работи върху човека, за да го устрои, за да може да прояви заложените в него възможности. Всеки ще мине по своя път, според степента на своето развитие, но дълго още ще стои човек на тази градация на която днес се намира. Обаче, всеки за себе си не трябва да се спъва от ония хора, които още не са готови за този път. Всеки ще дойде на времето си. Онова, което спъва човека в днешния живот, това се дължи на факта, че той не е запознат с онази магнетична сила, която работи в света.

Хиляди имена са дадени на тази сила. В Евангелието я наричат любов, мъдрост и истина. Това е онази сила, чрез която Бог спасява хората.

Учените хора я наричат животворен магнетизъм, който съществува като силна връзка между ума, сърцето и волята на човека. Този връзка съществува и между членовете на семействата, не обществата и между цялото човечество. Учените хора я наричат и с други имена, но всички казват, че за да бъде човек здрав, той трябва да работи по различни начини върху себе си, за да добие тази магнетична сила. За да придобие тази сила, човек трябва до знае с каква храна да се храни и как да се храни; трябва да знае и как да ходи, как да се движи. Ако човек се клатушка като някоя гемия, той ще изгуби и онази сила която има, без да придобие нещо. По магнетични същества от малките деца няма, но те разпиляват тази сила, това богатство, което природата им е дала.

Бог изисква от всички хора да бъдат магнетични, да се обичат и да зачитат едни други достойнството си. Мъжът трябва да съзнава и зачита достойнството на жена си; също и жената трябва да съзнава и зачита достойнството на мъжа си. Братът трябва да съзнава достойнството на сестра си и сестрата да съзнава достойнството на брата си. Такива трябва да бъдат отношенията на всички хора помежду им. Това е едно магнетично състояние. Ние трябва да съзнаваме онези заложби и възможности, които са внесени у всички хора. Щом не ги съзнаваме, ние се демагнетизираме, ние сме вредни едни за други. Когато видите един здрав човек, не му завиждайте, но радвайте се, че той е здрав. Ти трябва да изпипваш приятност при неговия вид, и да благодариш на Бога, че имаш възможност да го срещнеш. Като видиш един човек с широка душа, любещ, радвай се, че си видел такъв човек, който ти е дал възможност да видиш как се люби. Това е едно магнетично състояние — метод за запазване и придобиване на магнетизма. А съвременните хора, като видят човек с широка душа, веднага му за-виждат, сърцето им се свива. Това е кривият път на живота. Бог еднакво обича всички хора на земята. Бог познава стремежите на всека душа и познава до какви постижения е стигнала. Колкото по големи са стремежите на една душа, толкова по-големи възможности има тя. Бог слуша молбите и на светията и на грешника. Обаче, от хиляда молитви на грешника, Бог ще изпълни само една. А от хиляда молитви на светията, Бог няма да изпълни само десет. Обаче, светията е силно магнетичен човек и никога не се отказва да изпълни волята Божия. Светията е съвършено здрав човек, а грешника е демагнетизиран, болен човек.

Всеки от вас може да бъде здрав. Всеки от вас може да води един сносен живот. Всеки от вас може да обича и да го обичат, и да бъде напълно свободен. Защо се заражда ревността у хората, когато се обичат?

Сама по себе си ревността не е лошо нещо. Тя е творческа сила, и спада към първия принцип. Ако не знаете как да се справите с нея, ще се яви омразата, завистта, злобата и т. н.

Който не знае как да се справи с ревността, тя ще събуди в него ред отрицателни състояния. Ревността е голямо богатство. Когато човек казва, че обича, той трябва да спазва две условия: да даде, без да очаква да вземе нещо; и когато единйят дава, е другият взема, и двамата трябва да изпитват свещено чувство. В това състояние човек не може де страда. Той се намира в едно? магнетично състояние. Който казва, че обича някого и после го намрази, той няма разбиране. Ако сте в магнетично състояние, не можете да страдате, не можете да разлюбите онзи, когото обичате, защото сте свързани с магнетична връзка, както земята е свързана със слънцето. И слънцето й дава всички блага и условия, и по всички направления я задоволява. Няма желание на земята, което слънцето да не задоволи. Аз говоря за слънцето от гледището на великата наука. От това гледище, слънцето както и земята, не са само мъртва материя. От това гледище земята има душа, която живее, и на която материалната земя представя тяло. И в слънцето живее един велик дух. Духът, това е разумното начало на слънцето. Той е, който изпраща всичко на Земята. Тази светлина и топлина, които ни праща слънцето, ни ги изпраща в същност „Великият Дух на слънцето. Видимото слънце е един израз на този Велик Дух. И цялата видима вселена е израз на Бога, на Великия Космичен Дух, на съвършени същества. Външният свят, в своята привлекателна страна, с всичките свои форми и това е славата Божия. Славата, това е външната страна на Божествената любов. И затова, когато срещнете красив човек — радвайте се, когато срещнете учен, добър, милосърден човек, радвайте се, това са качества, за които трябва да се радвате, с което създавате условия да се развият и у вас.

Сега учените говорят, че магнетизма е разпръснат във вселената. Дифузирал е в цялата природа, разпръснал се е навсякъде. И растенията и животните се ползват от него, но едно растение не може да го използва така, както хората го използват. В човека тази дифузирана енергия се събира, кондензира се и се изразява навън. Тя се изразява в тъй наречения възвишен човешки магнетизъм. Такъв ковък има едно достойнство една самоувереност. Който има тази магнетична сила в себе си, той никога не се колебае в своите постъпки, никога не съжалява за нищо. Всяко нещо в него е отмерено, той не прави никакви погрешки.

Големите наводнения, които станаха в Америка, се дължат на изсичане на горите, които са носител на магнетичната енергия. Ние трябва да бъдем много внимателни към растенията.

Не можете да бъдете здрави, ако нямате правилни отношения към растенията, към дърветата.

И българите нямат правилни отношения към растителното царство. Затова препоръчвам на българите.

Да се заемат със запазване на горите, после трябва да се учат да ги посаждат. Във всеки двор трябва да има млади дървета, към които хората трябва да имат особено разположение, ако искат да бъдат здрави.

Ако не се научат да имат добра обхода с растенията, хората сами помежду си ще се изпоядат. Благодарение на растенията, благодарение на житото, което е дошло да спаси света, животът на земята е в добри условия. Ако нямаше житото в света, големи страдания щеше да има за човечеството. Ако нямаше плодни дървета, ако нямаше гориво в света, хората щяха да бъдат подложени на големи страдания. Растителното царство е голямо благо, за човека, затова той трябва да го цени.

Растителното царство е н в човешкия организъм, а не само вън от него. Горите са. също в неговия организъм. Ако ти пренебрегваш растителното царство отвън, ти ще го разрушиш в себе си. Щом разрушиш растителното царство в себе си, всички болести ще ти дойдат до главата.

Защото всичко каквото съществува в макрокосмоса — голямата природа, съществува и в човека — микрокосмоса. Като осакатиш всички растения в себе си, ти почваш да боледуваш. И Христос казва: „Аз съм лозата, вие пръчките и Отец ми е земеделецът“. По този начин, той показа, какви трябва да бъдат нашите отношения към растителното царство. Растителното царство е запас от Божествен живот, който трябва да мине през човешкия организъм. Ако ние злоупотребяваме с този запас, неизбежно ще страдаме.

И в бъдещето възпитание, всички деца трябва да се възпитават в този дух, да не злоупотребяват с растенията.

Ако българите могат да възпитат децата да се отнасят добре с растенията, 75 на сто от техните работи ще се наредят добре.

Ако хората не могат да се обхождат правилно с растенията, които седят на по-ниско стъпало на развитие от тях, как ще могат да се обхождат помежду си? Хората, които седят на по-висока степен на развитие от растенията, са и по-взискателни от тях. Ето защо, на всички ви препоръчам, да имате по едно растение, по едно цвете, което от време навреме да наглеждате. Много неща има да учите от растенията. Има неща, които още са непознати на хората. Днес растенията не ги разбирате, но един ден ще научите езика им и ще ги разбирате. Тогава няма да ги сечете, няма да ги чупите, но като искате да си откъснете един плод, клонът на дървото сам ще се наведе, ще си откъснете колкото плодове искате, и пак ще се дигне. Това не се отнася до обикновените хора, но до гениалните.

В начало Бог създаде небето и земята. Земята беше неустроени и пуста. Създаде Бог в начало вашата глава и вашето тяло. И днес още Той преустройва вашата глава и вашето тяло. Един ден вие ще бъдете много по-умни, много по-учени, много поздрави, много по-богати, и ще разберете нещата много по-добре, отколкото сега разбирате.

7. III. 1937 г. София. — Изгрев.

Магичната буква

— Кажи ма, бе татенце, викна детето,

коя е таз буквичка, моля те, виж!

И сочи в букваря на кака си, гдето

го буква вълшебна плени изведнъж.

— Само ще узнаеш, дете, догодина,

отвърна баща му, не може сега!

— Защо ли не може? И сянка премина

пред погледа детски. Защо не, сега?

И сладките устнички кротко повтарят:

— Кажи ми, бе татко, кажи да я знам!

Припламват очички с надеждната вяра,

но пак чу — не може, от татко голям.

То, милото, млъкна и веч не потрети;

а погледът галеше буква една.

Пречупи се нещо в сърцето му клето,

за жалост, туй татко му строг не позна!

Не се то разсърди и нито заплака.

Вглъби се самотно в душевния храм.

Очите му жално се впили и, сякаш,

разгадката чакат от буквите там.

Картината остро се вряза в сърце ми,

с детинската болка застрадах и аз.

Ще мине туй всичко, но ето, след време,

то пак ще изплува от някъде с власт:

За миг раздвоено е мойто съзнание.

И тук съм, и в скритото бъдно напред,

където туй — днешно, ще минало стане,

с картинни животи и със сенки безчет.

Повдигна воала си времето. Виждам:

бащата веч старец — същински мъдрец!

Унесен във мисли, той леко въздиша —

ред спомени хвъркат назад без конец.

Във миг е пред него и днешната сцена:

Как моли го погледът детски със жал

И чува да трепка гласецът безценен —

сега, като зрител изтръпнала е цял.

— Кажи ми, бе татенце, ясно прозвънна,

как искам таз буквичка сега да знам!

А как му той хладно — „не може“, отвърна,

с господство над малката рожба! О... блам!

Примрежиха сълзи очите му. Горест

покруси душата. Сърцето замря.

Блуждае му погледът и долу и горе,

дочува се глухо — „не сторих добре!“

Детето е, може би, вече девойка —

далеч от родина да учи — да знай.

А може би, ангел, изпратен от Бога,

го рано повикал и горе сияй.

Бащата любовно ръце си простира,

над малка главица да каже — „прости!“

(А то го отдавна беше простило.)

Той чува гласецът му пак да звънти:

— „Кажи я бе татко“. И свойто жестоко:

—„не мога да кажа! Не може сега!“

Пронизан от него, той викна високо:

— „Върни се, о, време! Детенце, ела!

И чудната буквичка татко ще каже,

и всичко!“ Но никакъв детски отклик.

Там ехото само повтори — ще каже!

Ще каже . . . замря му последния вик.

Виденото сегна душевни ми струни.

Поглеждам детето — възвръща се пак.

Блажена усмивка изви се на устни,

повърна се блясъкът в погледа благ.

Учебника какин не трябва му вече!

Затвори го, припна и даде го ней,

И пак монотонно животът затече,

но буквата вече в сърцето му грей.

А кой я пренесе и вътре запали?

Исус ли, обичният детски другар?

И тая усмивка то нему ли даде?

Заключи се тайната в детски олтар.

Auroro

Лисица и репей

(басня)

Случило се на една лисица да прескочи трап широк и дълбок. И тя, като се засилила по своя мярка, полетяла като ярка. Но когато метнала опашката да запази нужното й равновесие, репей някакъв си сплел опашката и за страната и побъркал сметчицата на кумата. Задницата и се наклонила и тя за секунда се смутила, та в трапа се изпуснала, със устрем търколила

— О-х, горкана аз, горкана! Нямам сила ни да стана ... с плач завайкала се тя от дъното на трапа. — Толкова ли бях в ума си крапа! На къде сега да лазя, пък не зная и дали изобщо се оттук излазя . . . Страшен трап! Какъв жесток велможа в него е наказвал своя роб? Безизходно място! Тука трябва да се мре, без да има кой да чуе. кой да разбере. Нечуван мъченически затвор, без светлина и без простор . . . Пусти да останат дните ми нещастни. Вместо мене, камък да бе майка ми родила. Где у мене сила за страдане? Ах, какво ще стане! Как глада и жаждата си ще посрещам? Ето вече идат, грубо ги усещам. Че нима месата си ще ям, къде от този ужас по-голям! . . .

— Нищо, нищо, хубава лисано! не кълки се толкоз рано! — проговорил репеят от рунтавата й опашка. — Барем ти си знаеш колко си жестока и безпримерна апашка. Плачеш, че бедата ти е страшна и голяма, ала припомни си, колко милички животи ти си струполясала в твойта яма. Па и ако ти се отдадеше трапа да прескочиш, още на каква ли чистота и хубост можеше кръвта с усмивка да излочиш. Който, Лисо, със живота злоупотребява, зема му се ненадейно, тъкмо когато най се ненадява, и по начин съразмерен на злодействата му мерен. Да почувства и да изпита болките, които другиму е причинил. Да се осъзнае колко нечувствителен и лош е бил. Да се осъзнае и да се разкае, за да има право да поиска нов живот, в благороден род. Нужно ти е, миличка Лисано, най-напред да се смириш и да замълчиш.

Лисицата преглътнала и замлъкнала.

_______________________

Природата заплаща.

Дължимото на всеки;

Везните й са точни

И начините преки.

Дядо Благо

Benitta

При болния

(продължение от бр. 182)

Тя се спира и гледа като вкаменена. Същото чело, същите бели като скелет ръце, сложени върху одеялото, същите изпити страни.

Не снемайки очи от нея, той прави нечовешки усилия и сяда на леглото. Тя се приближава и се усмихва с блага, приветлива усмивка.

Останалите болни седят по леглата си и протягат шии, за да гледат това необикновено хубаво младо момиче, което накара безнадеждно болния да стене — да седне сам на леглото си.

— Братко! казва му тихо тя.

Сякаш тая дума прониква в самата му душа, той хваща подадената й ръка с двете си останали кожа и кости ръце и изведнъж нещо в гърдите му се разтапя, нервите не издържат, той захлупва глава над ръцете й и горчиво плаче.

О! тя никога през живота си не е виждала мъж да плаче и то тъй особено. Полека в гърдите й се вдига вълна от болка за тоя човек, който тъй много е страдал и едри бисерни сълзи затрептяват по клепките й.

В голямата стая е тихо като в храм. Ной-после болния се успокоява, повдига глава и гледайки я с очи пълни с благоговение прошепва: — Аз ще живея!

— Да, казва му тя, затова дойдох, да ви кажа че ще оздравеете.

— Аз го знаех вече. Още щом ви видях, щом пристъпихте към мене, аз разбрах, че вие ми носите живота . . .

— Аз само ви казвам, но друг го праща . . .

— Знам. Това го видех в светлината, която блика от очите ви. Аз ви чаках, от две седмици ви чакам. Аз чувствах, че ще дойде един, който ще ми донесе живот, ще ми вдъхне сили . . . въпреки, че лекарите ме намират за безнадежден . . . Аз съм сам. съвсем сам. Лежа тук от месеци и никой, никой, сестричко, не е дошъл да ме види. Аз умирах от болки и страдания и, разбирате, никой не отвори за мен вратата, никой не приседна на леглото ми и не ме запита какво ми е.

И изведнъж, всред най-голямото ми отчаяние, всред най-голямата ми болка и безутешна скръб, когато питах има ли Бог. който да чува cетих, сетих тогава с всичкото си същество, че Бог чува . . . от тогава почнах да чакам и да се надявам, че ще прати някого при мен . . .

Колко много съм ви благодарен, че дойдохте . . . той говореше, разправяше много неща за себе си, питайки я често не я ли отегчава, не прекалява ли с нейната доброта.

Тя поклащаше леко глава и го гледаше с хубавите си пълни със съчувствие и благост очи.

Тя го слушаше с внимание. Той трябваше да се изкаже. Това, което се бе набрало от дни, седмици, месеци, сега, пробило някаква преграда, се изливаше в поток от думи.

Той виждаше нейното внимание и търпение и й беше тъй много благодарен в душата си.

Когато си тръгваше тя, той я помоли да му обещае пак да дойде . . .

След една седмица той стана от леглото и можеше да ходи из стаята. В душата му б светло, в сърцето му незнайни певци пееха химни.

Той я очакваше, броеше дните, часовете, минутите, изпълнен с нов живот, нови сили, които той ясно сещаше, че прииждаха в него с всяко идване на младото момиче, около чийто образ, носен постоянно в сърцето му, той бе сложил светъл ореол като същество не от земята.

И нито веднъж не я запита той, коя е тя, от къде е, защото той знаеше само едно, че тя за него е пратеница от небето.

Той виждаше как тя отгатва мислите му, предугажда исканията му и не можеше да не бъде възхитен, очарован.

Нейната трептяща чистота в отворените й лазурни очи — сякаш бе за него океан от светлина, в който неговата душа се къпеше и ставаше чиста и възвишена.

Дните минаваха. Лекарите с изненада и учудване констатираха стройната промяна в хода на болестта и бързото оздравяване на безнадеждния.

— Природата, казваха те, природата е чудна, какви ли не изненади може да ни приготви тя.

И все пак бе Природата, но в един по-висок и по-всеобемащ смисъл, отколкото те можеха да схванат.

Болният оздравяваше не с дни, а с часове. Неговата душа се бе превърнала в устрем по нещо незнайно и красиво, което той реално сещаше в присъствието на младото момиче.

Дв я слуша да му говори за неща, които стояха по високо от земният мир, неща, които й нашепваше Тихият глас или които четеше в особени книги, за него бе най-хубавата музика, която галеше слухът му, изпълваше сърцето му, душата му и той чувстваше, че там негде вътре в него, се разтваря един нов свят, изпълнен със светлина.

Най-после денят за изписването от болницата дойде. С треперещо сърце и бързи крачни той измина коридорите, където бе внесен на носило, махна весело на другарите си по стая, които седяха по скамейките в градината и излезе на улицата.

На срещния тротоар го очакваше тя. Той не премина, а сякаш прелетя улицата и стигна до нея.

— На теб дължа всичко, здравето си, живота си, говореше й той в изблик на радост, стискайки искрено ръцете й в своите.

— Не на мене, а на Този, който ме прати.

— Е да, водата е ценна за жадния, но тя става много по ценна когато тя е поднесена от една хубава любеща ръка.

— А може би, водата прави ръката и чашата скъпи, защото без нея, те нямат значение за умиращия от жажда.

— Да, така е. Но слушай, аз искам сега да направя нещо за теб. Ти идваше всеки ден, за да вдъхваш вяра, надежда в живота на един умиращ. Ти не пожали нищо, ни време, ни труд, сега и аз искам да направя нещо за тебе. Кажи, искай, и аз съм готов да направя всичко, което поискаш.

Тя го гледаше със светлите си тихи очи и леко усмивка премина по устните й, когато срещна неговите големи, черни искрящи от радост очи.

— Щом искаш до направиш нещо, ще ти кажа, подхвана тя. Ето какво, прави това, което се направи на тебе. Ти чрез страданията се докосна до реалността, до извора на живота. От този извор черпи живот и носи на тия, които го нямат. И тогава ние ще имаме една обща радост, да сме ръцете, които носят живата вода на умиращите от жажда. И когато пият, да оживяват . . . Искаш ли?

Очите му отговориха „да“ преди още устните му да го изрекат. О! колко малко му искаха, в сравнение с това, което той беше готов да направи!

Те продължаваха да вървят. Времето бе хубаво. Пролетта им се усмихваше през синьото чисто небе; през трепкащото златно слънце, през чистият въздух, през усмихнатите очи на минувачите и през техните сърца, които бяха изпълнени със светла радост . . .