БРАТСТВО
Двуседмичник за братски живот
Брой 116 - год. VII.
Севлиево, 28 февруари, 1935 год.
--------------------
Абонамент:
За България – 60 лева
За странство – 1 долар
Отделен брой 2 лева
Всеки абонат ще получи безплатно книгата
„Що е окултизъм“
от Сава Калименов
----------------
Адрес: в-к „ Братство“ , гр. Севлиево.
Редактор: Атанас Николов
Съдържание:
Всичко е за добро!
Напред! (Олга Славчева)
Някои закони на силата и красотата (Прентис Мълфорд)
Словото на Учителя. Смисълът на историята (Из беседата, държана от Учителя на 18 ноември 1934 г.)
Тайните на живота и смъртта. Второто небе (Макс Хайндел - продължение от брой 115)
Загадката на съня (Г. Д.)
Граф Карнаций и Севадин (Из беседите на Учителя)
Чучулига и камък (басня - Дядо Благо)
ВСИЧКО Е ЗА ДОБРО!
Има една мисъл, която, въпреки всички отрицателни прояви и явления в живота, с които се срещаме всекидневно, е способна да ни даде крила.
Всичко е за добро! Под всевиждащото око на Бога, под действието на Неговата всеобгръщаща Любов и под ръководството на Неговата безгранична Мъдрост, всичко, което става по всички части на необятната Вселена - всичко, което ние. хората, вършим — всичко се използва и превръща от Всемогъщия Творец за наше добро и за доброто на всички същества.
Има една Върховна Сила, която не само че ни е създала, не само че ни подтиква постоянно напред, като ни е обградила с всички условия, способстващи за нашето развитие, но, свръх всичко това, ни е надарила и със свобода — да постъпваме по един или по друг начин, според нашия собствен избор.
В тая именно свобода, която е едновременно нашето върховно благо, и — извора на нашите отклонения, грешки, престъпления и страдания, е залога на нашата божественост, е доказателството че ние наистина, сме деца на Бога
Бог, нашият Небесен Баща, след като ни е създал и ни е обградил с всички необходими условия за развитие и растене, ни оставя свободни да вършим всичко, което пожелаем. Той не ни заставя да вършим само доброто. Той не ни е направил като кукли, като механизми, които се движат по точно определени посоки, направлявани от вън.
Не, той ни е дал правото на свободен избор. на свободни движения — той ни е оставил свободно да се отдалечаваме и свободно да отиваме при Него. И не насилието, не механичната връзка, — а само своята безгранична, всеобгръщаща Любов е оставил Той като една неразривна, неунищожима връзка между нашите души и Него. И тази именно Любов е, която, в края на краищата превръща всичко във добро.
Ограниченият човешки ум в своето късогледство, не винаги може да схване това. И от тук произтича нашето недоволство, нашия песимизъм. нашето страдание, нашия бунт против Бога. Ние се бунтуваме, ние роптаем против Него, а Той превръща дори и нашия бунт, нашето роптание за наше добро. Ние го отричаме, а Той превръща дори нашето отрицание във фактор, който ни кара с толкова по-голяма сила и голям устрем да се обърнем към Него и да го познаем отново.
Всички наши грешки Той превръща в безценни уроци за нас. Всички наши падения Той поставя за пиедестал на нашата бъдеща твърдост и неотстъпчивост пред нападенията на злото, всички наши поражения Той превръща в победи, всичката омраза в любов, всичкото зло в добро.
Той ни е дал свобода и тъкмо чрез тази свобода Той постоянно ни учи. Той допуска и търпи нашите грехове и престъпления, защото иска ние съзнателно и свободно да отидем при Него. И затова, в своята безгранична мъдрост, той е поставил Страданието като компас, като вечно бдящ ръководител, който ни показва винаги кога сме сгрешили и ни напътва в правата посока на живота.
Чрез Страданието, което идва винаги когато нарушаваме Божествените закони на живота, Бог ни учи и така превръща всичко, което става около нас и което ние вършим, за наше добро.
Напред!
Напред, в несгоди не унивай!
Не се плаши от тежък земен дял!
Напред, по святий път отивай —
По святий път ще стигнеш свойта цел
Да, зная, пътя дълъг е, неравен,
— Скали и тръне, пропасти навред,
Но трудний път е най-велик и славен —
Не бой се чадо, пак тръгни напред!
Не си самин, над теб око свещено
— Око па Бога зорко севга бди.
Не ще пропаднеш. Бог е яко звено
— Висок твой стълб е, Нему се подпри!
Олга Славчева
Прентис Мълфорд
НЯКОИ ЗАКОНИ НА СИЛАТА И КРАСОТАТА
(Из „Нашите сили — как да ги използваме“)
Нашите мисли оформяват лицето ни и му дават своя личен отпечатък. Мислите ни обуславят движенията, държанието и образа на цялото тяло.
Законите на красотата и на съвършеното здраве с едни и същи. И едното и другото зависят от душевното състояние или. с други думи, от качеството на мислите, които най-често текат от нас към другите и от другите към нас.
Грозотата на изражението произхожда винаги от несъзнателното нарушение на някакъв закон — у млади и у стари. Всеки признак на упадък в едно човешко тяло, всяка проява на слабост, всичко, което прави външността на известен човек отблъсваща за нас, има своите причини в преобладаващото негово душевно състояние. Природата е насадила в нас това, което наричаме инстинкт. Ще ми се да нарека това чувство „Висше прозрение“, защото, когато мразим това, което в своята грозота и безформеност носи в себе си следи на упадък, ние боравим с по-изтънчени чувства. Вроден устрем на човешката природа е да отбягва несъвършеното, да търси относително съвършеното. Нашето висше прозрение има право, когато мрази бръчките на недъгавостта, със същото основание, както когато мрази една мръсна и парцалива дреха! Тялото е жива дреха и същевременно оръдие на духа.
Поколения преди нас — от епоха на епоха — ни е втълпявано още от детинство, че било неизбежна необходимост, че било закон и нещо. основано на реда в природата от цяла вечност вече, да видим след едно определено време тялото си повехнало грозно. А също и интелектът с напредването на годините трябвало да заглъхне. Казано ни е, че духът няма мощ да попречи на това, няма мощ да възроди тялото, да го поддържа със своята вътрешна сила постоянно бодър и жив.
Желанието да се установят правила: какво е в законите на природата и какво не е — е нахалство на тъпо невежество. Най-фатално заблуждение е, да се гледа на малкото късче минало, което стои открито пред нас, като на безпогрешно ръководство за всичко, което има още да става во веки веков.
Нашата старост е два вида: старост на тялото и старост на духа. Тая последната в продължение на милиони години и в безброй тела и форми на съществувание е назряла до сегашната й степен на съзнание. И много млади тела тя е износила като дрехи. Това, което ние наричаме „смърт“, е само неспособност да поддържаме телесната си дреха е порядък, да възобновяваме постоянно с жизнени елементи нашето тяло. Колкото по стар, колкото по-зрял е духът, толкова по-способен ще бъде той да владее тялото — да го превръща по своя воля.
Ние можем да приложим тая сила за да бъдем хубави, здрави и силни и да изглеждаме в очите на другите достойни за обич. Можем пък и несъзнателно, чрез същата тая сила, да се направим грозни, болни, слаби и отвратителни. Поне в сегашното едничко наше съществувание. Защото най-накрая, щом като еволюцията се стреми към обработване и усъвършенстване, всичко трябва да приеме една по-висша форма.
Тая магична сила с нашите мисли. Макар и да с невидими за окото, те с така действителни, както цветята, дърветата, плодовете.
Мислите непрестанно огъват нашите мускули според ритъма на движението, който се дава от вида на характера.
Решителния има друг ход, тоя, който се колебае, — друг. Един нерешителен човек има и в говора си и в тялото си некакви колебливи движения, държане и начини на действие, които, като се повтарят дълго време, правят това тяло неподвижно, тромаво и несръчно. Членовете на тялото с като буквите на едно писмо, което, когато е написано в тревожно и неустановено настроение, се отличава с разпокъсан и пълен с погрешни почерк, а пък безгрижното настроение, ведрото душевно състоя ние дава хубаво съчинени фрази и хармонични линии на почерка.
Всеки ден ние вземаме все по-вече образа на една фаза на съществувание, вживяваме се с мислите си в някакъв въображаем характер. Преобладаващата роля, която играем най-често, придава на тялото — маската на тая роля — характерните нейни черти.
Който има обичай през по-голямата част от живота си да се оплаква, който си създава сам оргии от лошо настроение с киселото си незадоволство, отравя кръвта си, разсипва чертите на лицето си и разваля безвъзвратно румения си цвят, защото в невидимата лаборатория на духа се е образувало едно отровно нещо — мисълта, която, като се турне в действие, т. е. като се мисли, привлича към себе си, по един неизбежен закон, подобни мисли от окръжаващата среда. Да се отдадеш на някакво раздразнено безпомощно настроение, значи горе-долу да откриеш вратата на душата си за мислителните флуиди на всеки раздразнен и безпомощен човек в града. Това значи, да напълниш своя голям магнит — духа — с вредни, разрушителни токове и да поставиш своята умствена батерия в контакт с всички токове от подобно естество! Който замисля кражба и убийство, попада — с тая мисъл само — в духовно общение с всеки крадец и убиец на земята.
Диспепсията (лошо храносмилане) се появява не толкова от самата храна, колкото от настроението, в което ние приемаме обикновено храната. Най чистият хляб, изяден с горчивина, действа като отрова на кръвта. Когато всички около семейната трапеза седят мълчаливо. с онова съсредоточение и принудено изражение на лицето, което като че ли казва: „Ех пак трябва да се мине и това“, когато домакинът се е задълбал в грижите по работата си или във вестника и от него поглъща всичките убийства и самоубийства и скандали, които със станали през последните двадесет и четири часа, когато начумерената господарка на дома прекарва през ума си всичките домакински ядове — там, на тая трапеза, едновременно с ястията се поглъща от всеки един организъм един елемент на яд, тъга и болезненост, който ще се прояви в някакъв вид диспепсия ... от единия край на трапезата чак до другия, без прекъсване в чудесно единство! . . Ако преобладаващия израз на едно лице е някаква гримаса, то значи, че и мислите, зад това чело гримасничат. Ако ъглите на една уста са смъкнати надолу, то значи, че и мислите, които оформяват тая уста и най-често ги владеят, са мрачни и угнетени. Лицето е най-верният признак на духа, за това нищо не е така ценно както първото впечатление.
Който смята да остарее, който винаги носи в съзнанието си образа, конструкцията на самия себе си, като човек стар и грохнал — ще бъде надвит от старостта, който пък е в състояние да си начертае един план за самия себе си, един въображаем образ, пълен с младост, сила, здраве, в които да се съсредоточи неотстъпно, зад който да се барикадира против легионите човеци, които постоянно прииждат и му разправят, че ще остарее, че трябва да остарее; който смогне да се слее цял и неотклонно с тоя образ … остава млад.
(следва)
Словото на Учителя
Смисълът на историята
Има една нова философия, която хората трябва да проучат, за да избегнат ненужните страдания в живота си. Старата философия си е изпяла, както казват, своята песен и който очаква от нея разрешение на проблемите на живота, никога няма да ги разреши. Човечеството е влязло в нова фаза на своето развитие, затова му е необходима и една нова философия, нови разбирания, за да може да се справи с новите положения и изисквания на живота.
Сега хората се спират върху индивидуалния живот като че той е всичко. Разбирането само на индивидуалния живот е едно частично разбиране и не може да даде разрешения на дълбокия смисъл на живота. Смисълът на живота е в целокупността,
в Цялото е смисълът на живота.
Здравето на човека не седи само в здравето на неговите пръсти, крака, ръце и пр., то седи в целия организъм. Когато разглеждаме живота индивидуално и частично, той няма никакво разрешение, никакъв смисъл и е пълен само с противоречия. Но има един общ исторически процес, има една космична история, която поставя живота в нова светлина, която ни разкрива, че живота има преди всичко едно общо и велико предназначение и няма защо да се безпокоим за личния си живот, защото всеки един от нас е един малък орган в този сложен Космичен процес на живота и трябва да изпълнява разумно своята функция. Вие искате да станете велики, за да ви се запише името на Земята. Това не е лошо, но е частично схващане на живота, а по-хубаво е да ви е записано името във великата история на живота.
Ако искате слава, казва Христос, търсете я в този исторически процес. И трябва да се изучава историята и развитието на народите като един непреривен процес. Сега учените знаят много малко за първите народи, които са се явили на Земята. А за това има достатъчно исторически данни. Сега хората почти нищо не знаят за Полярната и Хиперборейските раси, които са били
епохи на велика култура,
за която има запазени спомени само, в легендите. Това е златната епоха, за която говори гръцката митология; това е райският живот на човечеството, за който говорят религиите. Също така съвременните народи нищо не знаят за Лемурийската раса, в която човечеството попадна в едно отклонение от нормалния си развой и дойде до положението, което в религиите наричат грехопадение. Но като стигнем вече до Атланската раса, за нейното съществуване и култура има много исторически и писмени паметници. В тази област учените са натрупали много факти, които не подлежат на никакво съмнение. Но все пак тези факти не могат да ни дадат ясна представа за историческия процес в онази далечна епоха. Но окултната наука познава този процес още от полярната епоха и го проследява до наши дни. А познанията на сегашните учени се отнасят повече до настоящото състояние на този процес - до историята на Бялата раса. И тази Бяла раса се е развила в ред подpacu и народности. В Бялата раса проличават три големи подраси: Англосаксонска, в която влизат англичани, германци, шведи, норвежци, датчани; Латинска, в която влизат французи, италианци, испанци и третата под- раса е Славянската, в която влизат руси, поляци, чехи, югославяни и българи. Но всички тези раси принадлежат към петата подраса от петата раса; към първата подраса принадлежат индусите, към втората подраса принадлежат иранците (персите) към третата подраса принадлежат египтяните и асировавилонците, към четвъртата подраса принадлежат гърците и римляните, а към петата подраса принадлежат, както казах, англосаксонците, латинците и славяните. Но освен народите от тези подраси, днес по лицето на земята има племена изостанали от Лемурия, а по-голямата част от населението на Земята е от Атланската раса - китайци, японци, монголци и всички жълти и червенокожи принадлежат на Атланската раса. Всички тези народи до сега се намираха в едно спящо състояние, в един застой в своето развитие. И европейските народи сега се стремят да ги събудят, но важно е как ще ги събудят.
Тъй като сега бялата раса събужда жълтата раса, ще се намери един ден в едно затруднено положение. Те събуждат в тях войнствените и национално-расовите стремежи и виждаме, че жълтата раса, най-първо в лицето на Япония и после на Китай, започва да се организира за борба с бялата раса. Затова белите трябва да бъдат по-умни в събуждането и организирането на жълтата раса, защото иначе цялата бяла раса ще се намери в едно голямо противоречие. За да не се отрази вредно събуждането на жълтата раса, европейците трябва добре да познават развитието на историческия процес, в който участват и да знаят своето място в този процес и своята роля. Но европейците със своя спекулативен ум искат да надхитрят природата и някой път сполучват, но тя е по-умна и всякога ще им даде един такъв урок, че ще я помнят.
Сега се изисква едно историческо изучаване на живота, за да може той да се схване и разбере като един непреривен процес, а не като отделни случайни феномени; не да се изучава само индивидуалният живот и да се мисли, че той е всичко. Красотата и смисълът на живота е, когато той се схване като единство, като цялост. Когато хората живеят само своя индивидуален живот, те са като в едно подземие, където нямат пряко общение с реално - обективния външен свят, откъснати са от чистия въздух и слънчевата светлина. Затворен само в своята индивидуалност, човек не може да види слънцето на любовта и не може да се ползва от нейните животворни лъчи. И сега хората живеят в такова подземие, в безлюбовието.
Съвременните хора са запознати донякъде с ученията на великите Учители на миналото. Едни ми цитират какво е учил Буда; други - какво е учил Христос; трети - какво е учил Мохамед; четвърти - какво учи съвременната наука; пети - какво учи традиционната окултна наука. Но това са все стари философии, които не могат да дадат разрешение на живота в онази фаза, в която сега е навлязъл човек. Онова, което е казал Христос, не изчерпва Неговото учение. Той не е казал същественото на хората, защото тогава човечеството минаваше още своето детско състояние. Че е така, се вижда от следните думи, които той казва на учениците си: „Вам е дадено да разбирате тайните на Царството Божие, но на тях не е дадено.“ А сегашните хора мислят, че на щях е дадено да разберат. Един човек, който боледува и има всички органически недъзи, дадено ли му е да разбира какво нещо е живота? Човек, който претърпява нещастия и катастрофи, дадено ли му е да разбира живота? Ще кажете, че съдбата му е такава. Това не е наука, това не е разбиране на живота. Аз не разглеждам живота индивидуално, но го вземам в обширен смисъл.
Има една Всемирна душа, която живее във всеки човек
и тази душа всеки трябва да я слуша. Тя е общото във всички хора, тя е вътрешната връзка, която обединява всички хора в едно. Това е което от незапомнени времена хората кръщават със различни имена. Това е Всемирната душа, която разбира всичко и в когото живее тя и който я слуша е блажен. А който не я слуша, е нещастен. За да открие присъствието на тази Всемирна душа в себе си, всеки може да направи един малък опит и да се увери в това. Но ако искате тя да уреди само вашето щастие, изолирано от щастието на цялото, никога няма да откриете нейното присъствие. Тя не се занимава с нашите сегашни неразбории. Вие не можете да я направите слугиня, да се занимава с вашите дребнави всекидневни грижи. Тя като дойде, ще ви накара вие сами да си направите всичко и да я слушате. Тя не обича да слугува. Тя си има други работи. Под една или друга форма, в по-слаба или по-силна степен, всички хора вярват в тази Велика Всемирна душа, в тази Космична разумност, която направлява живота на всички същества.
И съвременната наука експериментално е установила, че в човешкия мозък съществува един център на вярата. Забелязано е, че хората, у които този център е силно развит, имат силна вяра, а у които е слабо развит, имат слаба вяра. И всичко онова, което се проявява в нашето съзнание, си има своите дълбоки вътрешни причини. Вярата не е нещо, което сега можем да придобием. Тя е вродена в човека, тъй както са вродени способностите да мислим и да чувстваме.
Нашите мисли, чувства и постъпки, това са факторите, които градят целия наш живот и живота на народите и на цялото човечество. Всички мисли, желания и постъпки, с които живее един народ, се отразяват върху неговия бит.
И ако един народ например е земеделски, ще се развият известни черти в неговото лице, които няма да ги има в други; ако един народ е индустриален - други черти ще се развият; ако един народ се занимава повече с изкуство или с технически науки, или с религията, те все ще оставят известен специфичен отпечатък върху лицето. В религиозните хора известни мускули се усилват, други отслабват. У религиозните хора корема спада, а у светските се развива. У религиозните хора силно се развиват личните чувства. Религиозните хора са крайно честолюбиви. Светският човек като има да яде и да пие, не е толкова взискателен. Той, като го обидиш, ти обръща по-малко внимание, отколкото ако посегнеш на неговите интереси. А религиозният не обича да го обиждаш. Той иска да го почиташ и уважаваш. Това са две разбирания, две понятия за живота. И всеки един индивид се влияе от онези качества, които функционират в даден случай в народа, към който принадлежи. Ако се роди в англосаксонската раса, личните чувства ще бъдат развити до максимум в него. У англичаните са развити благородните лични чувства. В която раса и да сте, вие не можете да избегнете да не се влияете от общите качества на расата и народа. Вие не можете да бъдете независим, понеже сте само орган в един организъм. Българите например, по какво се отличават? У българите твърдостта е много силно развита. На това се дължи упоритостта на българина. Твърдостта - това е едно божествено чувство у човека. Понякога тя минава в инат и твърдоглавие, но те са анормални отклонения от правилното развитие. Когато е развита нормално, тя е сила на волята. Волята без твърдост не може да бъде пълна.
Всички народи представляват органи на едно цяло. И всеки народ според мястото и функцията си развива и съответните качества, които ще бъдат общо достояние. И придобивките на народите през всички исторически епохи, от създаването на света до сега, каквото се е придобило, ще бъде общо достояние на личностите, които са живели в тези народи и в бъдеще ще имат всички придобивки, които народите са придобили и ще придобият. Общите придобивки, достигнати с колективните усилия на цялото човечество, ще бъдат общо благо за цялото човечество. Но това върви по един разумен закон.
Сега човечеството още не е дошло да онази степен на развитие, при която да могат да се социализират благата.
Но то върви в това направление и не е далеч денят, когато ще се постигне. Всеки един човек - повече или по-малко, работи за повдигането на челото човечество; и всички народи работят за повдигането на човечеството. И каквото и да става, в каквото и направление да върви човечеството каквото и да става в процеса на развитието, всичко туй ще бъде използвано за повдигането на човечеството и за общото човешко благо.
Защото историческото развитие не е един произволен механичен процес, а един сложен психически и органически процес, който се развива под вещото ръководство на велики космични същества. Но понеже в този голям процес, на човека е дадена свобода на избор, той прави много грешки, които му струват скъпо, но пак послужват за общото повдигане. Ако историческият процес се гледа в тази светлина, ще ни станат понятни много непонятни иначе явления в историята на човечеството. В този смисъл и войните се използват за добро, но те не са дело на великите космични ръководители на историческия процес, както мислят някои, които имат само книжни и елементарни познания по окултизма, а те са резултат на свободния избор на човека да живее по един или друг начин. А космичната разумност само ги използва за добро, тъй както земеделеца използва тора. Така че войните, социалните кризи и бедствия, не са предвидени в първичния план на историческото развитие, но са резултат на свободни избор на съществата, които участват в този процес. Те не са необходимост, а са вметнати явления обусловени от стечението на известни обстоятелства. Така че всичко, което става в историята и в природата, ще се използва за добро - не от наше лично гледище, но понеже над човешката раса има друга една по-напреднала раса, която ръководи съдбините на сегашното човечество, тя използва всички наши погрешки като тор за нашето растене. Това е една раса, която е съществувала преди появата на сегашния човек на Земята. За тази раса се загатва в Библията със следната фраза: „ И духът Божи се носеше над повърхността на земята.“ - И дълго след това Бог направил човека. Това са разумни същества, които са били на Земята преди сегашния човек и главния център, на които е било слънцето. Предполага се, че тази раса е живяла и живее на слънцето и оттам е направлявала и направлява развитието на расите на Земята, на Венера, на Меркурий, на Марс и на всички останали планети - понеже според окултната наука на всички планети има хора, които се направляват от тази раса, която живее на Слънцето.
Из беседата, държана от Учителя на 18 ноември 1934 г.
Животът е по-драгоценен
(следва)
Макс Хайндел (11)
ТАЙНИТЕ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА
Второто небе
(продължение от брой 115)
Дейността на човека в Небесния свят не е ограничена само в промяна на земната повърхност, която ще бъде сцената на неговите бъдещи борби за завладяване на физическия свят. Той е също така силно ангажиран в това да учи как да изгражда едно тяло, което ще му даде по-добра възможност де се прояви. Пред назначението на човека е да стане едно творческо интелигентно същество и той се подготвя за това винаги. През време на своя небесен живот, той се учи да изгражда всички видове тела — включително физическото.
По-рано ние говорихме за силите, които работят върху положителния и отрицателния полюси на различните етери. Самият човек е част от тази сила. Също така тези, които ние наричаме „мъртви“ ни помагат за да можем да живеем. От своя страна пък те са подпомогнати от тъй наречените „природни духове“, които са на тяхно разположение. Човек бива ръководен в тази си работа от Учители принадлежащи към висшите творчески йерархии, които му помагат да изгражда своите тела преди да достигне до самопознание, по същия начин, както той сам изгражда сега телата си през време на сън. През време на небесния живот, тия същества учат човека напълно съзнателно. Художникът е учен да изгражда едно акуратно око, способно да схване добре перспективата на нещата и да различава цветовете и сенките до степен, недостъпна на тези, които не се интересуват от цветовете и светлината.
Математикът се занимава с пространството, а способността за схващане на пространството е свързана с деликатното устройство на трите полуокръжни канали, които са разположени във вътрешната част ма ухото и всеки от които се отнася към едно от трите измерения на пространството. Логичната мисъл и математичните способности на човека са толкова по-големи, колкото по-добре действат тия полуокръжни канали. Музикалните способности също така са зависими от този фактор, но освен необходимостта от правилно развитие но полуокръжните канали, за музиканта се изисква и извънредна чувствителност на „Кортиевите струни“ каквито има около десет хиляди в човешкото ухо и всяка от които е способна да възприеме около 25 различни тонови градации. В ухото на болшинството от хората тия струни възприемат не по-вече от три до десет различни градации. Между обикновените музиканти възприемателната способност възлиза на около петнадесет тона за всяка струна; а при гениалния музиканти, който е способен да възприеме небесната музика и да я предаде долу на земята, ние имаме на лице една много по-висока чувствителност, нужна за възприемане и различаване най-малките разлики при изпълнение на сложните композиции. Индивидите, които се нуждаят от подобни изтънчени органи за изразяване на техните способности, се намират под специални грижи в небесния свят, отговарящи на високата степен на тяхното развитие. Никой друг на може да се издигне тъй високо, както музикантът, нещо което е напълно естествено, тъй както художникът получава своето вдъхновение предимно от света на краските — близкия до нас астрален свят — а пък музикантът се стреми да ни приведе в атмосферата на нашата Небесна Родина (на която ние, като духове, сме граждани), и да предаде в звуците на земния живот, това, което е горе. Нему е поверена най-висшата мисия, тъй като музиката е най-висшия изразител ма живота на душата. Това изкуство стои по-високо от всички други, което е ясно, като се взема пред вид, че една статуя или една картина, след като са създадени, си остават завинаги в същото положение. Те са взети от астралния свят и са прели една кристализирала форма, докато пък музиката, бидейки по произход от небесния свят, е много по-пластична и може да бъде възпроизведена наново винаги. Тя не може да бъде затворена, както показват опитите да се направи това частично чрез фонографа и електрическото пиано. Тъй възпроизведената музика губи много от своята красота и сила на въздействие върху душата, отколкото когато идва направо от своя свят, носейки, припомняйки на душата спомените за нейната Родина, и говорейки й с един език, чиято красота не може да се сравни с нищо, което може да изрази мрамора или платното.
Инструмента, чрез който човек чувства музиката, е най-съвършения орган. Ухото схваща звуците много по-точно отколкото окото цветовете и формите.
Като приложение към музикалното ухо, музикантът трябва да притежава продълговата префинена ръка, с нежни пръсти и чувствителни нерви, защото в противен случай той не ще може да възпроизведе мелодиите, които чува.
Природен закон е, че никой не може да обитава в едно тяло, което той сам не може да си създаде. Първом човек се учи да изгражда едно тяло, а после се учи да живее с него. По тоя начин той разкрива неговите недостатъци и се учи как да ги поправя.
Всички хора работят несъзнателно за изграждане на своите тела в периода преди раждането, докато в новите тела се вгради квинтесенцията на предишните тела, която се съдържа в атома-семе. След това човек работи вече съзнателно. Затова колкото един човек е по-напреднал и колкото повече той е работил върху своите тела на земята, толкова по-голяма сила ще има за изграждаме на нови тела при едно ново раждане. Напредналият ученик на една окултна школа понякога започва да работи съзнателно върху своето ново тяло веднага щом работата на първите три седмици след зачатието (която принадлежи изключително на майката) е завършена. Когато периода на несъзнателното изграждаме на телата е минал, човек има възможност да упражни своята вродена творческа сила и тогава започва епигенезиса — истинският творчески процес.
И така, ние виждаме че човек се учи до изгражда своите носители-тела на небето, а на земята се учи да ги употребява. Природата е предвидила всички видове опитности по един такъв чудесен начин и с такава всепроникваща мъдрост, че колкото по-дълбоко проникваме в нейните тайни, толкова повече се разкрива пред нас нашата ограниченост, заедно с растящото ни удивление и смирение пред Бога, чийто видим образ е природата.
Колкото повече изучаваме нейните чудеса, толкова по-ясно схващаме, че безграничната Вселена не е някаква бездушна, вечно движеща се от само себе си машина, както ни уваряват тия, които не мислят. Това би било все едно да вярваме, че като подхвърлим във въздуха една кутия с букви, то докато тя падне на земята, буквите сами ще се наредят в думи, съставляващи заедно една прекрасна поема. Колкото по-голяма е сложността на световното устройство, толкова по-голяма тежест има аргумента, който ни говори за съществуването на един мъдър Божествен Автор.
(следва)
Загадката на съня
Тук даваме описание на един сън, който е взет от книгата „Тайнственото“ на Камил Фламарион. Последният е събрал, проучил и систематизирал хиляди подобни случаи, които са изложени в редица съчинения.
„Аз бях на 7 години, когато моята майка, която никога до тогава не беше се съгласявала да се отдалеча от нея, отстъпи най-после пред настояванията на една от моите лели и ме пусна да отида с нея в провинцията, след хиляди предупреждения и съвети.
„Беше се изминал цял месец без инциденти или някакви особени случаи, когато една сутрин майка ми се затичала при моя свако и му казала това:
„Моля те, пиши веднага на сестра ми, като я питаш за моята дъщеря, защото съм обзета от смъртно безпокойство! Тази нощ аз я видях на сън обляна с кръв и простряна безжизнена на един път. Сигурно й се е случило някакво нещастие, аз предчувствам това. А ти знаеш че в тия неща аз не се лъжа никога.
„Моя свако се усмихнал и казал, че неговата жена е достатъчно благоразумна, за да не ме изложи на каквато и да било опасност. На другия ден, обаче,той получил писмо, писано вечерта, в което неговата жена му описва нещастието, което ме сполетя, като му забранява да каже това на майка ми.
„Същата нощ когато майка ми ме беше видяла обляна в кръв, аз пътувах с леля си в кола, с която имаше още три други лица. Беше тъмно, фенерът бе угаснал и ние се намирахме в открито поле без да виждаме накъде се движим. Внезапно конят, който до тогава теглеше спокойно колата, се сепна, дръпна се настрана и се хвърли върху един дувар отстрани на пътя, като хвърли на земята всички лица. намиращи се в колата, неизвестно как, без най-малката драскотина.
Единствена аз. която до тоя момент съм спяла, бях тласната от удара под корема на коня, който ми издраска лицето и гърдите с краката си и, в усилията си да стане, ме натисна към камъните на пътя, върху които беше дясната страна на лицето ми.
„Кръвта течеше изобилно, тъй като дясното ми ухо бе разкъсано. Аз чувах отчаяните викове на другите, които ме търсеха, но не можах да отговоря. Никаква светлина нямаше през тази нощ. Най после дойдоха да ни помогнат от една близка къща и ме намериха паднала в безсъзнание и в едно окаяно положение.
„Причината на цялото нещастие бил един човек с бели ръкави на ризата си, който минал покрай коня и го уплашил.“
Г. Д.
Париж (писмо 625)
Граф Карнаций и Севадин
(Из беседите на Учителя)
ЖивЬл някога един чудак в своите разбирания и проявления. Той бил затворен, саможив човек, така далеч от хората и техните болки и страдания, че сам не помни да е направил някому най-малкото добро. Наричал се граф Карнаций. Богат човек бил този граф. Живял близо до морето, дето имал обичай да излиза често на разходка. Всички хора които го познавали имали лошо мнение за него, като жесток, суров човек — никому благ поглед, никому дума не казвал, на никой просяк милостиня не давал.
Близо до къщата на графа живял беден, скромен човек, но голям философ наречен Севадин. И той бил голям чудак: бедно облечен, без шапка и обуща, от никого нищо не приемал. Живял с каквото имал. Никога не търсил удобства в живота си, задоволявал се с най-малкото, което имал. Занимавал се обаче с философия и наука — единствено удоволствие в неговия живот. Прекарвал дните на своя живот като философ — стоик. Един ден Севадин се заинтересувал за живота на граф Карнаций, започнал внимателно да го изучава със сериозното и искрено желание да му помогне по някакъв начин, да измени малко своя характер. Ред години той проучвал живота на Карнация, наблюдавал го в неговите редовни разходки край морето. Веднъж му дохожда на ум една светла идея, да отвори тази душа и си казва: „Ще направя един опит, да видя, какъв резултат имат моите теории“.
Опита му се е състоял в следното: Отивал всяка сутрин на морето, преди да е дошъл още Карнаций и там върху пясъка на морския бряг, написвал по едно изречение на някой от видните философи, Мждреци или Учители, които са живели от началото на света, до последно време. Написвал изречението и се скривал някъде, отдето можел да наблюдава, какво ще направи Карнаций, като дойде покрай морето. Идва Карнаций, разхожда се, наблюдава морето, и изведнъж забелязва нещо написано върху пясъка. Чете, намира, че това изречение е хубаво, дълбока философия има в него и си казва: „Чудно нещо! Кой ли е написал тука това изречение? Жалко, вълните на морето ще дойдат до брега, ще залеят пясъка и ще заличат изречението.“ Замисля се и си заминава. На втория ден дохожда, вижда друго изречение написано. На третия ден — трето изречение и т. н. Замисля се вече сериозно как да запази тия изречения, едно от друго по хубави и смислени. Севадин от далеч наблюдава, какъв ефект произвежда тази замислена от него работа. Карнаций не могъл да си обясни, кой е този човек, който пише тия хубави изречения на морския бряг. По едно време си казал: „Да не би това, да е някаква илюзия на моя ум, да се заблуждавам някак!“
Продължавал той да прави всеки ден своите разходки и всякога намирал по едно хубаво изречение, което след малко морските вълни заливали. „Важни са тия мисли, не трябва да се изоставят така на морските вълни, да бъдат заливани, си казва той. Бръква в джоба си да извади молив и намира такъв. Не далеч от него седи Севадин и наблюдава. Като го забелязва Карнаци, веднага го извиква и го запитва:
— Ти без работа ли си?
— Да.
— Беден човек ли си?
— Да. беден съм.
— Знаеш ли да пишеш?
— Зная.
— Вземи тогава този лист и молив и тръгни след мене, ще ти кажа какво ще правиш.
Сега вече тръгват двамата заедно. Карнаций напред, Севадин след него. Карнаций спира пред първото изречение, започва да чете и казва на Севадин:
— Пиши, каквото чуваш.
Севадин пише. Отиват на друго място. Карнаций чете второ изречение, а Севадин пише. Отиват на трето, на четвърто место. Севадин преписва всичките написани изречения. Казва му Карнаций:
Ти си прост човек, не разбираш тия изречения, но нищо от това. Утре пак ще дойдеш на същото място. Всичко, което съм ти продиктувал до сега, както и това, което ще ти диктувам за в бъдеще, ще препишеш на чисто и така ще ми го донесеш.
Ден след ден отивал Севадин на морския брег и преписвал своите изречения.
И по тоя начин, между граф Карнаций и Севадин се създала една вътрешна връзка. По едно време Карнаций чете едно от написаните изречения:
„Пий от самоизцедения сок на Лозовата пръчка !“ След това прочита второ изречение: „Пий от живата вода, която тече“. И най-после прочита третото изречение; „Направи най-малкото добро което никога до сега не си направил“. Той се замислил дълбоко върху тия изречения и казал на Севадина.
— Този човек, който пише всеки ден тия изречения по морския бряг, трябва да е някой велик философ. Обаче, не е достатъчно само да преписваме тия велики изречения, но трябва да ги приложим в живота си, да видим и техния резултат. Ще приложа простото изречение, да направя най-малкото добро. Кое считаш ти за най-малко добро?
— Помисли малко, казва му Севадин.
— Добре, ще помисля.
Отива след това Карнаций в дома си и влиза в своята стая, на която прозорците били затворени с години, като влязъл вътре замислил се и си казал: „Сега не мога да направя друго най-малко добро, освен това, да отворя кепенците на прозорците в моята стая, които не са отваряни откак са умрели майка ми и баща ми. Отваря кепенците на прозорците вижда обстановката на цялата стая.
На другия ден Карнаци и Севадин пак отиват на морския брег и четат написаното изречение: „Прочети най-прашясалата книга в твоята стая! При това чети я тъй както си е, с праха заедно, без да го изтърсваш I“
— Имам една такава книга, казал Карнаци, навярно от никого не пипана и не отваряна от ред поколения. Влиза в стаята си и намира тая книга и без да я чисти от праха започнал да я чете. Тая книга се оказала Библията която не била четена от преди четири поколения. Той отваря книгата и попада на следното изречение: „Бог е Любов.“
В положението на Карнаций и Савадин се намирате всички вие. Следователно, намерите ли се пред некое противоречие в живота си, трябва правилно да го разрешите. Тя е вашия Карнаций, с когото вашия Севадин трябва да се заеме, да изучи характера му, да спечели сърцето му а най-после да се сприятели. Вашия Севадин трябва всеки ден да пише по едно ново изречение на морския бряг, без да се страхува че вълните ще заличат усилията му. Ако едно от тия семенца попадне в ума или сърцето на Карнаций, целта към която се стремил Севадин, е постигната.
Чучулига и камък
(б а с н я)
Полска чучулига кацнала на камък и запяла. Толкоз живо, толкоз сладко пяла, че кога достигнала до най-възвишената трела, камъкът се стреснал, оживял и, зарадван, видял някак си певицата умела. А тя продължавала да пее. Най-подир той се обадил тихичко под нея:
— Ах, как искам, миличка, със тебе да живея! Хай, стани ми истинска сестрица! Що от туй че аз съм камък, а ти птица? Обещавам да те нося винаги на рамо, а ти сладко да ми пееш само. Остани при мене, нищо няма радостта ни да засеня.
Чучулигата разбрала и тоз хубав отговор му дала:
— Бих останала, ой камънче любезно, ала туй не е полезно. Ето, ти надолу се търкаляш, винаги надолу, гдето е студено, кално, неуредно, недоволно. Место смъртно, за страдания, където няма песен и благоухания. А аз летя нагоре, където Господу се моля. Долу е тъгата тежка, тя не весели сърцето. Вдъхновения и песни идат от небето.
* * *
Стремежът хората сближава,
Обединява и сродява,
Но без идея е мъртвеж,
Там няма песен, ни стремеж
Дядо Благо
