Старото първо обяснение за произхода на музиката е, че тя е дар от боговете на човечеството. Старите гърци вярвали, че Аполон е дарил музиката и поезията на хората, Хермес — лирата, Атина Палада — аулоса и др. У индусите началото на тона се свързва с музикалния инструмент вина, чийто изобретател е Нарада, един от седемте велики риши (митически мъдреци полубогове), син на Брахма, бащата на музиката. Египтяните смятали музиката за дар от бог Озирис. Лукреций в „De rerum natura (lib. V) прави опит да обясни началото на музиката с подражанието на пението на птиците, със звуците на ветъра от тръстоиката и т. н. През средновековието, началото на тоновото изкуство се приписвало на Адам.
Съвременната наука прави опит да даде едно по естествено разрешение на тоя въпрос, като изхожда от качествата на човешката природа. Така, Спенсер в „Произход на музиката" вижда и мисли, че музикалното изкуство изхожда от интонациите на речта и от звуците, издаващи се под впечатлението на възбуда. Колебанията във височините на гласа при развълнувана реч малко по малко се превръщат в речитатив, от който се е вече развила мелодията. Така, че цялата музика е била първично вокална и е била идеализация на естествения език, на душевните прояви. Против това разбиране е възразил Дарвин (в „Произход на човека и половият подбор"), като изказал мисълта, че гласът е съществувал преди членоразделната реч, така че началото на музиката трябвало да се търси в гласовите упражнения, на които се предават животните в любовния период. Вайсман (в „Studien zur Descendenz Theorie, Йена) отрича в случая участието на половия подбор и вижда в музикалното чувство допълнителната способност на нашия слухов орган, усъвършенствуван благодарение своята полза, по пътя на естествения подбор. Способността да се различат музикалните звуци трябва да е съществувала в животинския свет още до появата на човека, т.е. и у човека тя е възникнала преди членоразделната реч, съставяща неговото отличително качество. Има вид маймуна (Hilobates rafflesit) издаваща в силно възбуждение хроматическа гама в цяла октава. Малките бебета започват да издават музикални звуци преди звуците на челноразделната реч. При наблюдаване на болните от поражение в мозъка проличало, че музикалният и езиковият центрове, макар и близки в нашия мозък, всъщност са напълно разделени и независими един от друг (вж. Росолимо. „Към физиологията на музикалния талант".По тоя начин, началото на музиката не ще е в членоразделната реч, както мисли Спенсер. Членораздвлната реч сама получава своя музикален елемент, заключаващ се в интонацията в повишението и понижението на гласа, от самостоятелния музикален център, който на свой ред може да действува не само съвместно с центъра на речта, но и отделно от него. Способността да се издават и възприемат музикални звуци лежи в основата на нашата гласова дейност. Тая дейност, както и всека друга мускулна дейност се намира в тясна зависимост от нашите душевни вълнения. Мускулите на гласовия апарат толкова по-силно се отзовават на душевните движения, колкото по-интензивни са те. Оттук е силното повишение или понижение на гласа в речта при всяко възбуждение, от тук са виковете на човека и животното, от тук е и музиката (отначало вокална) като език на душевните движения, общ, разбираем и изразителен. При това начало на музиката ние наблюдаваме физическата възможност, която имат много животни, често имащи много развит слухов орган. Но само една физическа възможност е недостатъчна за възникването на музикалното изкуство, като отделно формално изкуство. Нужна е и психическа възможност, т.е. наличност на известно духовно развитие, което би позволило на човека да приложи тая способност за художествена цел, макар и тя да е още напълно примитивна. Така че може да се предположи, че духовното развитие съществува само у личност, която има членоразделна реч, макар тя да е в най-първобитно състояние. Затова, правдоподобно е мнението на Спенсер, че началото на тоновото изкуство като изкуство трябва да се отнесе към времето, съвпадащо се с възникването на езика. Това разбиране поддържа и проф. В. Вагнер в студията си „Генезис и развитие на музиката". Той приема, че пението е от реч при вълнение и предполага, че до развитието на членоразделната реч човек не е могъл и не е умеел да пее. Обаче, това е малко вероятно при положението, че и в животинския свят има пение, макар и без план, когато животните са лишени от членоразделна реч. По-правдоподобна е хипотезата на руския музикален възпитател А. Неустроев в статията му „3а произхода на музиката". Според него, у първобитния човек зачатъчната музика (грубо пение без думи още) била неделима от първия танц, дал й елемент на ритъм. С възникването на членоразделната реч, това пение, от начало съществуващо независимо от речта, се съединило с нея и така възникнала вокалната музика с текст. Едновременно е могла да съществува и зачатъчната инструментална музика, в началото във вид на ритмично удряне на дланите, на парчета дървета и пр. Известният немски диригент, компонист и музикален писател Ханс фон Бюлов твърди, че основната проява на музиката освен тонът бил и ритъмът. Известният германски икономист Карл Бюхер в съчинението си „Работа и ритъм" свързва произхода на музиката с работата, с трудовата дейност, при която човек или група хора при съвместно изпълнение на тежка работа, инстинктивно са издавали, а сега при подобни случаи издават звукове като вик на един тон, а според трудността на работата и на различно високи и от различна продължителност тонове, но ритмично подредени. Тия звукове той третира като начални прояви на музиката (пението) още от далечните предкултурни времена. Моравският философ, музикален писател и теоретик Рихард Валашек сочи началото на музиката в такта, който е бил главен елемент, основа на общите и групови танци на некултурните племена и народи, наречени народи на природата. Моментът на отделянето на музиката от танца е появата на самостойна песен с най-прост текст, макар и само от една дума или припев. Именно той трябва да се смята за началото на музиката като самостойно изкуство. Благодарение на своето удобство и лекота, тая първобитна вокална музика заела главно место, дълго време не позволявайки да се развият зачатъците на инструменталната музика, играеща напълно подчинена роля. Инструменталната музика е получила своята самостоятелност едва в историческо време, когато вокалната музика била вече доста напреднала. Известна представа за първобитната музика ни дава и състоянието на музиката у някои днешни ниско културни диви народи. И днес още има племена, чийто музикален уровен е първобитен. Австралийското племе коробори, при лунно осветление или накладен огън , устройва празнични танцови увеселения за своите хора. Мъжете скачат, жените удрят с ръце и един старец тактува чрез удряне на две пръчки и монотонно пее, на което жените пригласят подобно на рефрен. Арабските рибари от Сокотора скачат с часове, многократно повтаряйки кратки ритмични откъслеци без текст, т.е. един и същ слог. Бушмените танцуват до един в кръг, като повтарят монотонни откъслеци и бият много просто направени барабани. Пляскането с ръце подтикнало човека да потърси друг начин да произведе звуци и в резултат, за ритмична служба, заедно с пението при танците се явили пръчки, назъбени дървета и др., а по-късно и най-простите барабани. Шумът и свиренето на вятъра при преминаване през пукнатини от кости, тръстика, животински рогове и др. дали началото на духовите инструменти, а по-късно лъкът за лов, със своя звук, е дал началото на струнните инструменти. С течение на времето се достигнало до използуване на инструментите и групово. Началното пение е било абсолютно едногласно и без текст. Така че музиката е толкова стара, колкото е и самото човечество, защото началото й се губи в далечните хилядолетия на нашето време.
