Георги Северов
СИНИ НОЩИ
Лотосът
В една от свещените реки цъфтяха лотоси. Снежнобели цветове се разтваряха един след друг, като че кацваха, долетели отнякъде, върху спокойно движещите се води. Никой ги не събираше, никой се не радваше на тях, защото людете бяха залисани в труда на своя ден. Лотосите цъфтяха сами и пак увяхваха, а реката отнасяше надолу падналите листа.
Премина лятото. Лотосите не цъфтяха вече. Те скриха своя живот в семето за идното лято, когато слънцето пак ще грее обилно, щедро. Водите на свещената река захладяха и носеха вест от планината за прииждащите дни на зимата. Слънцето се скри зад облаците, които бурите довлякоха и секна песента на птичките.
Настанаха часовете на тъжна, късна есен, когато окото дири пролука нейде в небето, за да найде малко радост.
Наблизо край свещената река, беше палатът на младата царица. Тя тъгуваше заедно с птичките по отлитналите лазурни дни и унесена в размисъл гледаше в далечината, където се губеше сребърната ивица на свещените води.
Царкинята си спомни, че там във водите цъфтят бели лотоси, и очите ù се усмихнаха в надежда. Скоро тя отиде до брега, но там радостта и отново залезе, защото лотосите не цъфтяха вече. Тая радост сякаш я отнесе, сетното прощално шествие на птичките, сякаш я отвлякоха водите, заедно с увехналите бели листа, от цвета на лотоса.
А утре? Утре още в зори щеше да мине колесницата на избрания, който ще отмине за далечен път и, когато тя се покаже на прозореца, за да му изпрати сетното приветствие, на косата и не ще белее цъфнал лотос.
И младата царкиня се разплака край брега, защото лотосът беше знак за принца. Без него той не ще се върне обратно край водите на свещената река и нивга тя не ще го види,
А младата царица знаеше ли в часа, когато обеща да му отвърне вместо с кратка дума, с бял разцъфнал лотос, че скоро ще настъпи тъжна есен и лотосите ще скрият и сетният си цвят? – Това не знаеше младата царица, защото любовта ù показваше света, като вечно цъфнала градина и никога не ù премина мисълта, че може да престанат цветовете и нито един не ще остане до часа, когато колесницата на избрания със своя трясък ще събуди окото ù в утринния час.
Сълза се отрони от окото ù, защото с летежа на сетния керван на птиците отлиташе и скритата надежда за радостта, която щеше да ù подари идващия ден.
Съдбата и отне туй, което ù донесе, защото сетният цвят на лотоса прецъфтя и водите го носеха към морето, откъдето се ражда и където залязва мигът на щастието.
Водите на свещената река шумяха с шепота на тайнствено сказание. Слънцето се готвеше да залезе зад далечните планини на запад, а младата царица плачеше свела глава над плискащите се води, и не сещаше нито хлад, нито настъпващата нощ. Тя мислеше за залеза на своя ден, и животът бе ù противен, чужд.
Една от най-едрите звезди бе изгряла вече на небето. От планината завя хладен вятър...
Когато царицата вдигна глава и хвърли безнадежден поглед за сетен път в тъмните води на реката, там близо до брега видя да се белее нещо. Тя повдигна ресните на своите очи и видя разцъфнал лотос. Сън ли бе това, или бе истина? Нима утре, в ранния час на новия ден, той ще се белее на косите ù и ще извика усмивка на устните на оня, който щеше да събуди спящите с гърма на своята колесница? Ръката ù се протегна и тя откъсна желания цвят, що разтвори в хлада своите бели листа, за да умре, преди да умре радостта на малката царица. Дали той чу молитвата, дали разбра тъгата? Кое го накара да открехне белия цвят, що трябваше да скрие за идното лято? Не знаеше ли той, че ще умре без друго в студената нощ, преди да види изгрева на слънцето? Дали разплаканото око на младата царица го призова за краткият живот, за жертвата?
Велика тайна!
По коя река не цъфтят лотоси!
Кой разбира тайната на жертвата?
Кой знае защо умират тия, които още не са познали насладата или отровата на шумния ден? Сигурно някакъв върховен, непознат на другите човеци миг, ги призовава към кладата на жертвата.
В тоя миг не е ли скрита вечността?
Не се ли недрят в него трепети, цената на които надвишава цената на всичките, препълнени с празна суета земни часове?
В коя ли река не цъфтят лотоси! Но рядко са тия, които разтварят снежнобелите си листи в късната смразена есен и умират след малко, преди да умре една чужда радост.
Велика, свещена тайна!
Отдайте тиха хвала дълбоко в душата си към тия що умират рано, както лотосът в късната вечер на есента. Те не са от тоя свет. Те са деца, родени под знака на жертвата.
Коя уста ще дръзне да каже, че безумец е тоя, що гине напразно за чуждите сълзи. Тоя що преценява, познава ли великата наслада на краткия миг преди смъртта?
Умират ли те? Не шепнат ли за тях шумливите води на свещената река? За кого припява тъжен напев старият букак в планината? Колцина държат отворено ухото си, да чуят тая дивна, тайна песен!
Бледата трептяща ръка посегна, откъсна цветето на жертвата и го притисна до гърдите си, където биеше сърцето, наранено вече със сладостното предчувствие на радостта. Белият цвят на лотоса усети топлото дихание на устата, която, шепнеше слова на благодарност. Той разбра в това дихание нещо повече от радостта на лятото, от което се отказа, със своята драговолна жертва. Лотосът разбрал бе тайната на скритите слова, които мъдростта бе изрекла преди векове.
Царкинята се загуби в мрачината.
В ранния час на утринта, когато изтока трептеше в синкаво сияние, готово да се позлати от наближаващото слънце, една колесница прогърмя като стихия и едно безшумно приветствие я отпрати по далечния ù път. Една царска глава в полуздрача, накичена с цвят от бял, разцъфнал лотос, бе обърната към мястото, където се загуби тя.
Наблизо течаха водите на свещената река. Те отиваха надолу по своя вечен път – към морето и шепнеха към слънцето неспирната си песен за ония, които знаят да умират, преди да yмре една чужда радост.
II
ИЗБРАНАТА ЗВЕЗДА
Всеки има една избрана, царствена душа,
която чака векове да се завърне странникът.
Безброй звезди блещукат на небесния свод,
но една само трепти с познат приветствен пламък.
Окото дълго, замечтано я гледа, изпраща я дори до заник
на запад, а душата приема нейното далечно
приветствие, защото тя е нейната звезда.
Посред безчисления рой на небето, видях една блещукаща с кротък, приветствен блясък звезда и стори ми се, че тя се нарича избраната. Видя ми се като едно дълбоко, хубаво око, което иска да надникне в душата ми. Милиарди очи ме гледаха от висината, но едно око е, което ме вижда, едно око е това, което събужда у мене тръпките на върховна радост! Като малка, прелестна царкиня сред своята свита трепка нейният плам и ме зове безгласно от дълго време към волния простор.
Ден и нощ лети ми мисълта към чистия неземен лик. Към нея отлита и моята песен, за да я догони в безкрая, защото с векове се не изхождат пътищата ми до нея. Защо се спря окото ми на теб, звездице сияйна? Не грееха ли в моята нощ безброй звезди на свода? Ничия ръка ми не показа твоето място в часа – сама душата те позна, защото ти си звездата, що отколе диря.
Далече си от мене. Едва едничък, тънък лъч пронизва окото ми, но аз живея вече в твоето синьо царство и сънищата ми донасят чудни вести за незнайната ти хубост.
Ти си царкиня, знам това, макар и най-старателно да скриваш своя царствен сан в бледо-синкавата точка на небето. Моите уста не ще да дръзнат да назоват свещеното ти име. догдето сам не изгоря в огъня на своята мъка, да се превърна в него и да стана достоен зарад теб.
Хубава царице, ти чакай ме.
Когато дойде ден да литна към теб с крилата на моя устрем, тогава вече ще бъде готово окото ми да види твоята царска хубост. Сега съм още тук и готвя кладата за огъня на своята мъка, където сърцето се превръща във вечно светещо кандило...
Ти чакай ме, царице от небето. Сега кова аз своя меч. Не чуваш ли понякога звъна на наковалнята, на която мнозина преди мене са въртели тежкият чук? Tе са преминали напред в своя път, но още чувам да кънти в широкия свет звънливото и многократно ехо, като вест за тия, що се раждат втори път!
Двуострия меч на своя дух сам кове всеки за себе си. Земята тръпне в скрита майчина радост и гаснещите искрици от удара върху начервеното желязо шепнат мигновени приказки:
„Два пъти се ражда човекът. Веднъж под напора на живота, що се събужда в утробата и други път под усмивката на любовта, когато цялата вечност се сбере в един миг!”
„Както младенецът приема първите лъчи на слънцето, които ритъмът на младото сърце разпраща по всички клетки, така роденият изново в своя дух, приема вечната виделина с ритъма на своето разпалено сърце.”
„Детето брани майчината къща със своята любов, а ти, когато се родиш изново в своя дух, ще бдиш за името на Оногова, което ще ти пришепнат невидими уста в ранната утрин на твоя ден!”
„Нежна майчинска ръка поглажда къдриците на младенеца и нейната тиха песен донася съня на очите му. Крило на мощна, бяла птица е разперено над прекрасната глава на родения в светлината и милиони очи бдят над него, заедно с окото на неговата избрана звезда.”
Далечна царкиньо, ти чакай ме. Сега градя аз своята съкровищница където ще оставя бисерният дар от твоята ръка. Не е простено да я не приготвя, защото не всяко място е достойно за скъпия ти дар.
За тебе са миг вековете, защото си царица в небето, защото няма сянка твоето царство и времето се не мери както тука на земята.
Царице светла. Четири морета ме делят от тебе, но мине ли ногата на странника през тях, той става достоен за твоя царствен поглед и за словото на твоите уста. Сега си тъй далече! Като светло, синкаво око, пълно с тайна трепкаш сред безчисления рой на звездите и погледът ми дири твоя тънък лъч, що се пронизва до душата ми.
Ти чакай ме.
Сега аз готвя кладата на собствената моя мъка. Меча си кова за дълъг път през четири морета. Не чуваш ли понякога звъна на наковалнята?
Ти чакай ме. Прати ми заедно със синкавия лъч и твоето приветствие далечно. Нека сънищата ми донесат усмивката на твоята кротка радост и тя да бъде талисман в тежките, неслучни часове на моя път! . . .
Ти чакай ме царице светла...
-------------------------------------------------------------------------------------------
Защо се спря окото ми на теб? Не грееха ли на небето в моята нощ безчислено звезди?
Душата ми сама те позна. Ничия ръка ми не посочи местото на твоя чуден блясък в часа. Окото само пресрещна твоя взор от висинето...
Царкиньо светла, ти чакай ме.
III
В МЪЛЧАНИЕТО НА СИНИТЕ НОЩИ
Ти си от Либан, аз от студения север.
В ранните дни на твоето детство, може би са извиквали съня на очите ти с приказки за далечната, ледена страна, където в синята нощ блести бисерът на „Короната" като вярно, любящо око. И аз си спомням как приказките на моята стара майка извикваха съня на очите ми. Тия приказки, нашепнати в нощта, сред бялото, студено мълчание, разказваха за юга, където очите горят с огъня на пладнешки пек. Те разбудиха у мене първите тръпки, първият копнеж за далечната страна.
Когато станах по-голям и доста жилав за живота, моряците ме взеха на чудноват кораб с бели платна, когото ветровете веднъж напътиха надолу по морето. Аз нищо не исках тогава. Очите ми жадно гледаха това, що възкръсваше в хоризонта, ми се струваше, че отивам в нов, непознат свят.
Сърцето ми тогава не беше още натъжено за блясъка на бялата земя и от устата ми не беше излязла въздишка по зарящето, бисерно око на „короната".
------------------------------------------------------------------------------------------
Корабът летеше към широкия хоризонт. Учудени плувци издалече го поглеждаха, като че виждаха бяло, запътено видение...
------------------------------------------------------------------------------------------
На бродещия кораб пораснах и старите моряци направиха от мене вечно бродещ пилигрим. Те ме приспиваха, будеха ме със своите волни песни, в които звучеше воят на северните бури. Понякога ми се усмихваха дружески и мило, за да внесат малко радост в строгата и тежка орис на плувеца.
Един ден ръката ми хвана кормилото на плуващата, бяла птица, и аз скришом дадох свещен обет, че моят път ще бъдат широките морета.
Живота си превърнах на приказка. Па не е ли животът сам по себе си приказка? Защо е потребно да завърши в скука земния дял, що е отредила вечността? Не е ли по-добре да виждат безумен чудак в тебе, заради неспирния набег по нещо, което няма ценност за еснафа, отколкото доволен, сит труп, що бавно мре в нищетата?
О, разбира се. Не бих нито секунда дал от времето на моята мъка, за всичката повърхностна и сита радост на оня, що не знае нейната тайна сила. Не дал бих за нея нито секунда и от часа, когато след дълго чакане, пред окото се покаже ивица земя на ново, непознато царство, в което зачудени, очите срещат като пришелец едва ли не от други светове.
Това научих от живота. Това е моят дял. Защо?
Не стигнаха ли тишината и бялата чиста прелест на северната земя, та очите ми наченаха да виждат сънища за юг? Коя уста ми нашепна тайно примамливо слово, та ден и нощ не найдох мир, догдето не нарекох мои братя смелите плувци? Кого дирех?
Ответ ми не изпрати никой. Попътни ветрове само ми помагаха и един ден показа се ивицата суша към която ме притегляше незнайна сила. Ръката ми отправи кормилото натам.
Не стигат думите за хубостта, що видях. Там всяко дърво, всеки камък, всяка трева знае нещо и го шепне в нощта. Отнесох безброй спомени в душата си за нея. Запомних всяка палма, всеки извор, що видя окото ми. Свистенето на вятъра запомних, сочните плодове и приказките под тъмно-синьото небе.
Слънцето ù още грее в мен с пладнешка сила, а зениците на две очи неспирно ме гледат в дългите мълчаливи часове на северната нощ!
За тях ли бродих аз?
За тях ли ме брулеше жестоко вятърът на морето? За тях ли се превърна ръката ми на камък да стиска вярното кормило? Зарад тия две очи ли аз оставих блясъка на диаманта що краси короната на север?
Тая ли зеница бе сетният оазис на моят път?
Южна земя. Твоите сказания ми дадоха нова сила, нова мощ, аз исках да ги слушам непрестанно, вечно, да се стопя в чара, що закриват ресните на твоето пламенно око, но погледът на моите братя – северните пилигрими, ме призова, защото попътни ветрове издуваха платната.
------------------------------------------------------------------------------------------
Ти си от Либан, аз от студения север.
Колко морета ни делят, какви високи планини, издигнали чела в небето ни преграждат, но пак при мене е душата ти и твоят поглед, като неразгадана гатанка.
Защо не съм стрела да литна!
Защо не съм в струите на северните ветрове, които стигат там като лек зефир, що шъпне в листата на пъстрите градини, що милва ресните на окото ти!
Защо не взех чаровният, примамлив взор, защо при него не останах? Защо го не закрих в бездните на широкото море, както тия, що хвърлят бисерите на морското дъно, за да ги не види друго око?
Но очите на моите братя ме погледнаха и трепетът на светлия елмаз на короната ме призова за размисъл в синята нощ.
Отново стигнах бялата земя на моята духовна родина. Чакам деня, когато пак ще ме повикат вечно бродещите, светли пилигрими.
Сега съм сам в нощта и мисля.
Да бях стрелата, която гигантския лък на стрелеца" опъваше, щях да прелетя за миг в твоя цветен дом и щях да те намеря. Да бях в струите на студените ветрове, що стихват като лек зефир, бих погалил ресниците на твоите очи. Аз виждам ги пред мене. В тях чета един въпрос Те ме гледат непрестанно в нощта, като че вслушани в полярното мълчание.
Ти си от Либан, аз от студения север.
IV
РЕАЛНОТО
Раждаме се и живеем в измамата, за да открием Великата Реалност. Времето и пространството закриват истината от нас, и ние цял живот бродим като скитници, за да найдем следа от нейната стъпка.
Ние сме свикнали да дирим Бога в пустото и бляскаво тържество на култа, дирим го в славата, в трясъка на урагана, но никога не се спираме там, където е Той – в скромните и тихи часове на смирението, в усмивката на малките деца и в тихия глас, що ни подсеща за вечността в часовете на страданието...
Дирим Бога в необятните далечини и тогава, когато Той седи редом до нас и ни приказва с устата на ония, които имат пробудени душите си за Него.
Ние дирим да разрешим тайната на звездите, когато още не сме решили тайната на житното зърно, което ни храни. Когато разумеем Великото, което се недри в зърното, тогава звездите сигурно ще ни разкрият своята загадка и техният език ще стане разбираем, близък...
Мъдростта, която катадневният живот ни дава е същата оная, която лежи заключена в тайните писания, но ние никога не ще отключим тая дълбока загадка, догдето не отключим сърцата си за Божията радост...
Живеем в измамата на времето, но животът сам не е измама, защото една Велика Реалност се недри зад сенките на преходната и прашна делничност. За нея се раждаме, за нея са направени безчислените светове в безкрая...
Детето знае ли защо се учи? Кому е нежна неговата мъка, когато срича върху буквите на първата си книга? Разбира ли то нуждата от тая мъка и строгото старание на учителя си, преди да дойде денят, когато то свободно ще чете?
Така е и с нашата мъка, и с нашата радост във великата школа на живота.
На земята има и страдание и радост. В скръбта си ние недоволни хулим „жестокия" Бог, що ни я праща, а забравяме за Него в часовете на нашата радост.
Бог е радост, която просиява като виделина в мрака на скърбите, а скръбта е туй, което ни подготвя зарад радостта.
Тия, които не разбират тая тайна на живота, наричат го сън, защото виждат понякога измамата, но не виждат реалността, която е преплетена с нея.
Водите на реката текат неспирно надолу, прибират в себе си всички притоци и бързат да влязат в океана. Наглед неясно е, защо забързани водите се стремят в своя неспирен ход? Но това са същите води, които извършват големия кръговрат от небето до земята, същите, които напояват плодородните долини и ниви. Те хранят и охлаждат живота по всичката земна твърд...
И нашият живот протича като водите на шумливата ръка: и ние правим някакъв огромен кръговрат от небето до земята, за да храним посетите зърна в някоя от Божиите ниви, които срещаме по своя друм към вечността...
Ние се раждаме в света на измамата и като друмници далечни, цял живот търсим стъпка от Великата Реалност.
V
ЕСЕН
Вървя в градината измежду позлатените дървета. Есенна тишина. През нея се промъква шепота от падащите листи – пожълтели, бледни. Студеното приветствие на зимата ги срази със своето дихание в нощта. На утринта топликът ги огря за сетен път и първото листо бавно люшкайки се, падна на земята.
От тоя час наченаха едно след друго да капят посърналите листи, откъснати от живота, що се струи в дънера и гранките на дървото.
Всяка есен падат те така – умират, казват хората.
Тая есен листите за мене не умряха. В бавният им тъжен летеж към земята, аз не видях смъртта. Смъртта бе преминала. Тя бе студената целувка през нощта. когато зимата изпрати своите ледени вестители.
Смъртта не засегна живота на листата. Той остана в гранките на якото дърво. Тя ги откъсна само, за да помогне на живота, що ги чака долу в земята, да ги преобрази за новия им път.
Листата падат с тъжен шепот, политнали в своя кратък път – от гранките до влажната земя. Но в това бледо шествие, не видях аз смъртта, защото тя е само миг във вечния живот!
Вървя в градината помежду живите човеци. Срещам погребално, тъжно шествие – кратък път от къщата до гроба. Студената целувка на смъртта е откъснала лист от дървото, а то е политнало да падне на земята.
Тъжна песен доизпява песента на краткото гостуване. Но смъртта не засегна живота. Той остава в гранките на вечността, откъдето ще се изяви отново пак във формата, която Великият Майстор ще му приготви от земята.
Есенна тишина. През нея се промъква тихия шепот на падащите листа, но в това кратко, бледо шествие, аз не видях смъртта.
Смъртта е само миг в безкрая на живота!
