G. N.
ЗА МУЗИКАЛНОТО ТВОРЧЕСТВО
Всякога, когато поискаме да изясним нещо около най-чистото завладяващо най-непосредствено човешката душа изкуство — музиката, трябва без друго да започнем с неговите елементи и градивни материали. Музиката, макар че се твори със знаци върху петолинието, е тоново изкуство. Тя въздействува с физическата материя и енергия върху органите на приемника, където физическите величини се превръщат във феномени, изпълващи нашия душевен живот. Музиката е комбиниране на тия тонове по височина, сила и тембър, съчетани по законите на хармонията или контрапунктния строеж, които комбинирания се стремят да изразят едно хрумване, един творчески проблясък, една идея. В интимните гънки на музикалното творчество лежи една дълбока потребност да се свали музиката на Всемира на нивото на земната музика. Иначе казано: да се направи една земна проекция на една друга музика, която „звучи" в уредбата на световния организъм. Един голям музикален гений „чува" тая музика в себе си така чисто, както тя звучи там в хармонията на сферите, в абсолютния порядък на оная космическа архитектура, където съотношенията на частите са абсолютни закони, а изгледът на цялото — съвършена красота.
В тоя смисъл, от всички видове музика, осъществена на земята, симфонията като музикален вид и симфоническият оркестър като апарат са най-близо до чистата музика на света. Те са най-свободни от забавността на другите видове музика, както по замисъл на произведението, така и по начина на изпълнението. Чрез такава музика ние не влизаме най-дълбоко в сферите на космичната хармония и до безплътните идеи на Всемира.
За разлика от другите изкуства, музикалното творение възниква най-непосредствено в човешката душа без повод и без предварителен план. В лабиринта на едно творческо съзнание, прозвучава частица от музиката на света и тоя далечен отглас, долитнал най-често като чужда на грубата катадневност птица, носи в себе си собствения си смисъл, който не се подава на тълкувание. По тоя повод, разглеждайки психологията на музикалното творчество, Андрей Стоянов, най-дълбокият познавач на музиката у нас, казва в своята книга следната мъдра мисъл: „...ето музикалното творение: как се е зародило то? Що представя собствено то? Какво изразява неговата звучаща форма? Нито в природата, нито в живота съществува нещо, с което може да бъде сравнено. И нищо не би могло да се намери там, което да послужи на композитора за образец, модел сюжет или тема. Никой не знае, .какво изразява музикалното творение, никой, дори и неговият автор не би могъл да ни предаде с думи съдържанието му. То е загадка, която упорито отказва да издаде своята тайна. Всички обяснения, които се дават или биха могли да се дадат, засягат само формата — външните белези и особености на творението".
Ако трябва да задълбочим още в същината на музикалното творчество, ще открием специфичните неща, които го отличават от другите изкуства. Докато при литературата и пластичните изкуства не е потребен всякога посредник-изпълнител, при музиката ние не можем да се приобщим до творението без такъв изпълнител. В случая ние имаме една триполярност, един триъгълник: композитор, изпълнител и слушател. И колко много зависи от тоя посредник—изпълнител! Какъв голям дял от своята собствена душа влага той в изпълнението. Колко колорит от неговия темперамент, от индивидуалността, от личното му отношение към проблемите на изкуството и света. Има хора, които не могат да се сродят с мисълта, че във всеки удар върху клавиша на пианото, във всяко движение на лъка, във всяко докосване на лъка, във всяко докосване на пръста до струните, се прелива цялата същност на едно човешко същество, неговият духовен строеж, темперамент и всичко, което съставлява неговото аз. Ако културата, темпераментът и ширината на емоциите ясно проличават в сценичното пресъздаване, те не могат да избегнат от ухото на опитния слушател и в случая, когато пръстите на човешката ръка произвеждат и най-отвлеченото от всички изкуства — тоновото изкуство.
Въпреки че много от видните и първи музиканти са склонни да мислят, че в музикалното творение няма друго осен чиста музика, която не говори за нещо, освен за себе си, все пак ние сме склонни да допуснем, че то крие в себе си някакъв израз, една идея, която се разбира и се проумява не с оня слой в нашето предметно съзнание, където ние разрешаваме всекидневните си потреби, а с един по-фин инструмент в нашия душевен живот, където музиката извършва своето преобразование и вътрешно чудо. Когато някой импресионист-критик на музиката се опита да изрази с думи свето музикално изживяване, той може да каже неща, които коренно се отличават от това, което ще каже друг, но все пак и двамата имат едно преживяване, което е еднакво в своята дълбина и настройва по един и същ начин, по законите на психичния резонанс, душите на всички слушатели. Ако това е толкова ясно за музикални творби, като религиозната музика на Бах, като песните на Шуберт, защо да не е вярно и за всяко друго музикално творение? Дори и когато няма никакъв замисъл или определена идея, чрез музиката, която възниква в душата на композитора, той изразява своята собствена нагласа. Когато човек стане инструмент да отрази или превъплъти в себе си музиката, която долавя от висините на вечната хармония, от напевите на природните сили или от смяната на годишните времена, той постига това с необикновена леснина. Исторически спомени за отделните компонисти ни разказват, че Моцарт е писал своите композиции с голяма леснота. Той е чувал музиката направо в себе си и трябвало само малко усилие, за да я увековечи на нотния лист.
Дали по-лесно, или по-трудно, но всеки композитор улавя идеи от музиката на Всемира, за да ги свали на земята в света на материалното осъществяване като дар от един свят, където тая музика звучи непрестанно и в пълна хармония. Тоновото изкуство — композирането, като всяко друго изкуство, е творческа радост. При неговото осъществяване, творецът изпитва висша, необяснима радост и задоволство, защото идва в допир с вечното. Тая радост не могат да разберат грубо материалните човешки същества, за които животът начева и спира тук, на земята. Те са, които окачествяват повишената чувствителност на творците за необикновени прояви и считат хората на изкуството за хора не от тоя свят, към делата и живота на които те се отнасят често с грубо и непросветено недоверие.
Тайната на себеотдаването на творците във всяко изкуство е неразрешима, както е неразрешима тайната на техните творби.
