Ако поезията е преди всичко музика[1], музиката е ритъм, преди да бъде изкуство. Този ритъм се проектира по всички координати на тоновата геометрия и ние го чувствуваме не само в хоризонталната абсциса на мелодията, но и във вертикалната ордината на хармонията. В него трябва да дирим и зародиша на тоналността, която, както твърдят специалистите, е започнала да се очертава в края на мелодията, където отначало се е задоволявала да отбелязва службата само на заключителните тонове и постепенно е разширявала своя район на въздействие, като постепенно е диференцирала и музикалните предложения, откъслеци, дори и мотиви. Така краят на музикалния период е налагал употребата на един тонически акорд, докато краят на музикалното предложение е бивал отбелязван с един заключителен акорд върху доминантата. Именно ритмичният инстинкт, подсъзнателният стремеж да се очертаят по-ясно елементите на мелодията, е подтикнал старите песнотворци към употребата на акордови заключения в крайните тонове на музикалния период и на неговите части, а това е установило службата на тия тонове — т.е. тоналността. В западната черковна музика теоретиците още от XII век са правили разлика между затворената фраза (clausum) и отворено предложение (apertum), т. е. между завършена и незавършена мисъл в зависимост от функцията на заключителните тонове, т.е. от тоналността. Цялата днешна музикална хармония води началото си от това различаване и разграничаване на службата, или, както казват музикантите, на функцията, която изпълнява в мелодията всека степен от гамата. Каденците или заключенията (наричани още clausulae от теоретиците на XII век) не са, прочее, нищо друго освен препинателни знаци в музикалната реч и служат да разграничат, да отделят една от друга частите на мелодията. Тяхната употреба е била наложена от един ритмичен императив, чиито корени се губят в най-дълбоките гънки на човешкия инстинкт, там именно, където се извършва общуването, допирът на личността с космоса.
Тоновите образи, цялата звукова геометрия, с която компонистите ни обайват — не са ли това само смътни спомени от онази универсална, космична музика, която движи вселените и която трепти в цялото наше материално и духовно битие? Наистина, трудно може да се допусне, че инвенциите и фугите на Йох. Себ. Бах или симфониите на Бетовен са се родили ех nihilo. Много по-логично е да се мисли, че техните ритмични, мелодични и хармонични схеми и първообрази са били снети от някои по-висши сфери на космопсихични прояви,
Подобни идеи не са били чужди на древните народи. Напротив, изглежда, че цялата музикална теория на елините, (а така също на египтяните и на вавилонците) е била основана върху предпоставката за космичния характер на тоновото изкуство. Така Платон твърди, че астрономията и музиката са сестри: „Изглежда, че както очите са били създадени за астрономията, така ушите са били сътворени за хармоничните движения, обаче, както твърдят и питагорейците, тези две науки са сестри — с което и ние сме съгласни... Музикантите вършат онова, което вършат и астрономите: те дирят числа в акордите, които стигат до ушите им" (Платон, Република, т, VII, § 530 и 531).
Същите идеи са лежали в основата и на питагорейското учение, което е главният извор за историята на гръцката музикална теория. Именно питагорейците визира Аристотел, когато казва:
„Има философи, които поддържат, че, естествено, движението на тела с такава голяма маса, каквито са звездите, сигурно произвежда някакъв звук, щом като телата, които се движат по земята и които имат много по-малка маса и много по-малка скорост, все пак са способни да звучат. Невъзможно е, прочее, звездите, чийто брой е толкова голям, чиято маса така грамадна, и които са понесени в простора с такава чудовищна бързина, да не произвеждат и те никакъв звук. И понеже откриват известна зависимост между мелодичните съотношения, скоростите на движението на телата и техните разстояния, тия философи заключават, че кръговите движения на звездите произвеждат някаква звукова хармония" (Аристотел, De Coel, II. - 9).
Учените музиканти днес са единодушни, когато изтъкват значението, което старите гърци са приписвали на космичното начало в музиката. Тук ще приведем мненията само на двама знаменити учени: Жюл Комбариьо, бивш професор по история на музиката в Колеж дьо Франс, автор на много музикално-научни трудове, и Теодор Ренак, член на Френския Институт и бивш председател на френското музикологическо дружество.
„Един път ролята на седемте планети добре установена в магията, казва Комбариьо, музиката е трябвало вече по необходимост да държи сметка за тях. Магия и музика са били в много тясна връзка помежду си, затова иначе и не е могло да бъде. Под влиянието на тая именно доктрина, според Питагор, седмострунната лира на Хермес е символизирала седемете планети, а самото небе е било уподобявано на една лира" (Комбариьо, Музиката и магията, Париж, 1903 г. стр. 195).
Ето що пише по тоя въпрос и Теодор Ренак в „Ревю филозофик" (Париж, 1900 г.):
„В една философска система, която, по всичко изглежда, вече се е ползувала с предпочитанията на Платон, на „мелодията на сферите” се е приписвал един обем, който е могъл да достигне до четири октави и една квинта, но в който само така наречените неподвижни (основни) тонове са били смятани достойни за светостта на небесните тела... Някои са открили в тая формула клавиатурата на усъвършенствуваната осемнайсет-струнна китара, която служи за основа в таблиците на Алипиус. Така може да се установи, че различните формули на сидералната гама съответствуват на разните строеве на лирата, които са се практикували у гърците от шестия до първия век преди нашето летоброене. Всевъзможните формули, предлагани за мелодията на сферите, са само едни проекции в Безкрайното пространство на ония гами, които в даден момент били най-много тачени сред елинския свят".
От тия свидетелства, а и от много още, които не можем да приведем тук, се вижда, че старите народи са имали едно много по-дълбоко разбиране за тоновото изкуство и едно много по-сериозно отношение към него, отколкото представителите на днешната музикално-научна мисъл. Схващанията на Питагор за една изключително астрономична или, по-право, астрологична музика, които са легнали в основата не само на елинската, но и на римската музикална теория, се коренят, по всяка вероятност, в тайните учения на египетските и на вавилонските звездобройци.
------------------------------------
[1] Paul Verlain: Art poetique
