Едно огромно сърце трепти във всемира. В тия трепети се раждат слънцата, пътуват тежките кервани на хилядолетията и светът се люлее като в майчина прегръдка.
Едно сърце, което беше живо и тогава, когато не бяха още планините, облаците и вековните гори, над които възлязват звездите. Едно сърце, което помни раждането на Всемира и детството на всички слънца.
Когато тръгнеш по пътя на мъдреците и гадателите, когато преминеш през всичките листа на голямата житейска книга и паднеш изморен на сетната страница, ти не ще си познал нищо повече от това, което ти носи в редки мигове далечната и невидима обич на световното сърце,
Ако тръгнеш по пътя на победите и капнал от умора, наранен от острите кървави кремъци на земята, подириш покой, ти не ще го намериш никога, ако не хвърлиш суетния венец на славата и не разтвориш ръце за тихата ласка на голямата световна обич.
Ако си богат със злато, но никога не те е докосвал трепет от лъчезарното сияние на тая любов, ти си сетен бедняк.
Ако си бедняк, от сетните печални дрипи на живота, триж по-беден ставаш без тоя поздрав на всемира, който е най-скъпият дар.
Не заспивай вечер, докато не прозвъни у тебе тихият шепот; чакай в нощта, макар и да си уморен, макар че мишците ти са отпаднали от усилния труд, макар че цял ден под трепетната мараня да си вдигал тежките снопове. Спри! Почакай! Потърси по тъмния купол на небето колелото на вечното възхождане и виж там — в зенита — далечния знак, откъдето идва обичта! Разтвори длани за нея, преди да затвориш очи за сън!
Изминат е трудният път на възхода. Преминати са тръните на съмнението и коравите скали на самотната скръб. Пътят се насочва вече към великото сърце, което раздава щедро своята любов. Няма по-голям празник от тоя миг, когато ще познаем обичта, когато душата ни ще стане бликащ извор. Колко е хубаво да дойдат жадните и да напълнят своите шепи от него!
Жетва е на земята, а на небето, в модрата мрач, когато пее щурчето и вечерният покой тихо гали уморените жетвари, сияе Лъвът — знакът на пламналото в обич сърце.