Как е произлязла земята? Ето един дързък въпрос, който си поставя човекът, отправил взор в мрачното непрогледно минало, към тежките кервани на хилядолетията. Но кой може да отговори на него? На помощ идват сравненията, аналогиите, помагат наблюденията, от които се градят хипотези и теории. Ние наблюдаваме сплеснатостта на земята при нейните полюси и съобразяваме, че това е станало вследствие нейното бързо околоосно въртение. Но за да се случи това, земята трябва да е била някога невтвърдена, течна или полутечна маса. И така, постепенно, нашата мисъл отлита до газообразните маси във вселената — тия острови от небулози, които считаме за начало на нови светове. По тоя начин са създадени хипотези, като тая на Кант и Лаплас, известна почти на всички.
Ние си представяме, че от въртящата се материална и космична маса, сгъстена достатъчно, са се откъснали части, които са образували отделните планети, съставящи фамилията на една слънчева система. Самата наша земя е дете на такова космично раждане, а луната, която е вечен спътник на земята, най-добре ни напомня за начина, по който са се създали световете. Защо и сега не стават подобни отлитания от масата на някое светило и защо още не се създават подобни светове? Отговорът, който ни дава съвременната наука на тоя въпрос, е отрицателен, защото изследванията показват, че такова откъсване от слънцето би било възможно само в случай, че то се въртеше около своята ос 219 пъти по-бързо, отколкото сега.
Откъсната от сърцето на света, нашата земя, отначало газообразна, почнала бавно да се втвърдява, докато оформена и втвърдена, тя е станала годна да даде живот на милиони видове същества, които е трябвало да се родят и отгледат в топлите й пазви.
Някои геолози и космографи правят приблизителни изчисления за това отдалечено в неизбродния низ от хилядолетия време по втвърдяването на някои геологични формации и от радиоактивните изучвания на някои елементи на земната кора. Те намират една цифра от около 3 милиарда години.
Човек си представя тая апокалиптична картина и разпростира своята размисъл в тоя низ от епохи. Облъхва го стихийността на космичните сили, величието на могъщата и необуздана младост на нашата прамайка, и той се възправя пред космоса. В душата му прозвънява мелодията на едно далечно, неуловимо битие и защото е така безкрайно далечно и непостижимо, той започва да чувствува мистичния трепет на безкрая!
Както всяко същество, предназначено да роди из себе си нов живот, така и земята е трябвало да премине през големи изпитни и преобразования. Докато се установи едно относително равновесие между охлаждането на кората и процеса на изпарението, на нея са падали неописуеми дъждове, ставали са буйни изпарения, докато най-после водата е покрила цялата земя. Само който е пътувал в открито море, където не се види нито най-малкият признак на суша, може да си представи, какъв безкраен шумящ океан е представлявала цялата земя! Нито помен от планините, нито помен от тия прекрасни върхове, долини и цветни поляни. Едно мрачно бушуващо море, което е криело в глъбините си заканата за бъдния живот, който ще роди, едно море без край! Един ден из недрата на тая шир започнали да се поддават материците, а скоро по тях е почнал да се проявява скромен, първичен, едва пърхащ живот.
Хилядолетията са сновали над тая пуста изоставена планета. Никой не може да каже тяхната бройка от времето, когато са се появили водораслите, рибите, земноводните чудовища, птиците, млекопитаещите и най-после човекът.
Нам се иска да не изчезваме; макар и дошли до синора на смъртта — да не се загуби следата ни, да пребъдем като граждани на това безкрайно царство, минавайки от форма на форма, от битие в битие. Но не ще ли загине и тая земя някога, както се и появи? Тия милиарди векове, мерени с мярката на нашето съзнание, не са ли часовете на един огромен живот — животът на нашета планета, дошла като нас из зад тъмната завеса на небитието, из великото царство на силите, които не познаваме. Тя се появи да изживее своята младост, своята зрелост и най-после да дочака и своята смърт. Защо се появи тогава? Защо се появява човекът, който припламва мимолетно и изчезва в сянката на отвъдното? Ето великата загадка. Нима може да бъде случайно това появяване, както на земята, така и на човека? Това са малки отсечки и точици от огромната лента на всемирния живот. Единият, целокупният, вечният живот се проявява в тия отделности, които ние не проумяваме, защото ги мерим с оскъдните мащаби на относителното и предметното, а техният корен е в абсолютното и в царството на идеите.
Безконечна е вселената. Ние можем да разпрострем нашата екскурзия из тоя населен безкрай. Проблясъците в разума ще ни покажат, че и там цари същото величие, което се крие и тук в най-незначителния живот на един отделен човек или на една мравка.
Ще дойде ден и ще се покрие може би и нашата земя с ледено мъртвило, обвита с безнадеждната студенина на вселенската пустота. Ще се вкочени и последното цвете, и последното човешко сърце ще замре, заедно с притварянето на сетната зеница, която с тъга ще изпрати последните зари на залязващото слънце, но животът не ще престане. Никога не ще секне неговият победен ход надлъж и шир в неизбродната безкрайност, защото никога не ще секне изворът, който блика и го създава всеки миг. Това чудесно съзвучие ни идва сега непосредствено от всички страни в душата. Ние сме убедени по някакъв неизказваем начин в тази истина за живота и сещаме как светът е подпрян на някакви солидни стълбове, които имат предвечна трайност. Ние виждаме всъде, как съграждащият принцип тържествува над рушителя на живота. Ние знаем, без някой да ни е убеждавал в това, че тихият вик на живота около нас ще възтържествува над смъртта, която е преход и врата пак към живота. Ние знаем и при най страшната картина на рушението, че съграждащото в света е по-силно от онова, което руши. Животът пулсира в миговете, минутите, часовете, годините, вековете и ерите. Той е гъвкаво и красиво преповторение,— без баналност и еднообразие — на една предвечна идея и сравнена с него, смъртта е постоянна, инертна, статично заплашваща сянка, у която няма промени и растеж. Смърт — това е един безкрайно малък интервал между два такта на живота. Смъртта няма облик и нюанси, тя няма степени, защото е пауза, застой и мрак.
И вярвайки в живота, който обладава всичко в тоя безкраен свят, ние ще вървим по неговите острови, за да зърнем малка частица от величието на бликащото сърце, из което той изхожда.
